Александър стоеше в средата на ателието си, а някогашните му живописни платна бяха покрити с дебел слой прах. Бомбите бяха оставили своя отпечатък не само върху китната София, но и върху душата му. Хаосът и отчаянието навън се проявиха и в него и заплашваха да угасят творческия огън, който някога тъй силно гореше в гърдите му.
С тежка въздишка Александър прокара ръка през прошарената си кестенява коса, а в уморените му очи се четеше тежката участ на всемира. Досега винаги бе намирал утеха в изкуството си, като убежище сред бурята, но сега дори това то се чувстваше прекършено. Каква бе ползата от картините в този свят на разрухата?
Почукване на вратата го изкара от мислите му. Той я отвори и видя най-добрия си приятел Димитър, който бавно палеше цигара. Очите на Димитър носеха призрачния вид на човек, който бе видял твърде много, но в тях имаше искрица надежда, която все още не бе угаснала.
- Александър, приятелю, не трябва да позволяваме на тия бомби да убият духа ни. - каза Димитър, а ...