18.05.2019 г., 16:41 ч.

 Аура - VІІІ част 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
549 6 7
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

 

***

    Беше сгрешила в представите си, че празника на Рааф, ще е скромна семейна сбирка или поне, че няма да има кой знае колко гости. Това си беше панаир и инвазия на Висши ауристи. Всички сияеха…В красивата облачна зала, облята  от разноцветните пречупващи се лъчи през стъпалата, имаше толкова много светъл заряд, че ако имаше стени, би се пръснала също като…Е, също като онзи вампер…Той беше получил твърде много чиста енергия. Даника не разбираше как можеха двамата братя да се шегуват и закачат с нещо такова…Поне, не го разбираше в началото, но после, слушайки от Мага историята на Саая- Зиновия и припомняйки си някои откъслечни неща, които самата Саая и беше разказвала в къртичините, Даника усети онова, което независимо от различията на Висшите ги сплотяваше и правеше различни. Наричаше се обич,пропита с любов и грижа. Те, често говореха и за изпитанията си. Разнищваха изборите, които са направили там и защо са ги направили. Тя, самата, притежаваше малки късчета от своето първо и единствено изпитание и те бяха свързани със светлина, студ, самота…Не виждаше любов в тези мигновения и това я караше да си мисли, че наистина беше съгрешила много. Предположенията на Саая, че е направила такива избори, които да я извисят за три изпитания, но само в един опит и се виждаха неоснователни и далечни…Дори един Висш като Емануил не можеше да си позволи такъв вид израстване. Беше разбрала, че самият той бе избирал много изпитания, но само един бе пожелал едно и също повтарящо се,като условие. Колкото и велики и сияйни да бяха Висшите ауристи, никой от тях не бе посмял да избере повтарящо се по трудност изпитание, така, както Сияйният им генерал.

   - Страшен си е! Какво да ти кажа…дори и Габриел не беше съгласен за повторенията на нишките, но Натаниелл имаше право да избира и всеки път избираше точно това. Третият път се върна по-бързо, отколкото всеки от нас бе очаквал, но тогава се случи и нападението на вамперите…И родните му се претопиха. – разказваше една Висша ауриста с розовееща аура. Личеше и, че обожава да е около Раафаил, а и той нямаше нищо против пърхането и. Тя беше нежно, фино създание със спокойна енергичност, чиято енергия облагородяваше всеки до когото се докоснеше и оставяше сладък аромат на  разцъфтели небесни момини сълзи. Това бяха големи и високи растения с красиви прозрачни чашки, звънтящи при докосване и разпръскващи ситни малки пеперудки. Беше толкова прекрасно по Ливадите на Синевата! Там всеки можеше да се зареди с енергия и топлина.

       Даника дълбоко пое въздух и бавно го изтласка. Наситеният аромат и заряд я омайваха. Спомни си за млечните води на серафимчетата. Тогава Раафаил ги заведе, след като Натаниелл ги беше споменал. Никой, обаче не осветли генерала, че когато Даника се беше прибрала цялата посипана в бяло, беше цамбурнала всъщност в пухените блата, а не във чудно белите водопади.

       Тогава Даника с глупостта си на нисша се беше поддала на порива да защитава и мислейки, че шеговитото изскачане на Раафаил изпод пуха, означава, че той е в беда се беше хвърлила през глава…Смехът и веселите пламъчета в очите му, след като и изясни нещата толкова я бяха ядосали, че си тръгна покрита с лепкавата белота. На всичкото отгоре, Натаниелл бе в покоите, когато се появи такава и разбира се не и спести неодобрителното сумтене и строгата студена забележка.

          Водопадите на серафимчетата и харесаха много, но този път отказа да се потопи. Не и се търпяха глупавите закачки на Рааф, нито мърморенето на родния му братовчед.  Понякога в Даника   въртеливи емоционални мисли, разнасяха добрите и чувства и натъжаваха дълбоко нейната сърцевина. Да, беше вярно, че тук никой не я караше на сила да работи. Разбра, че и  никой няма да я изпие. Висшите си имаха достатъчно светла енергия, а ако имаха нужда от още, просто се влюбваха или по приятелски си разменяха, като се сливаха. Вторият за трона, огнен Рааф, я осветли по въпросите на ауристичните взаимоотношения…Беше хубаво да си с него. Раафаил никога не спираше да се шегува и да измисля разни весели неща. Точно заради това помоли Мага да и даде съвет как да го зарадва. Идеята за интересната украса дойде спонтанно и трите - тя, Наая и Мага бяха сътворили нещо наистина красиво. Сега в Залата пърхаха пеперуденки от Небесни момини сълзи, ухаеше на меденки с дъждовен крем от Ябълковите висини, а облачните пера пречупваха интересно светлината на Сияйната Аура и създаваха живи дъги по пода.

        За направата на меденките беше помогнала и тя…Вярно, че доста от дъждовния крем попадна върху косите и, ала си беше трудно  да потапяш мърдащите медени звездички и сърчица в казанчетата с разноцветен крем. Тези сладкиши туптяха от енергия в дланите ти и да ги поставиш под капещият крем си беше цяло приключение. С Наая се забавляваха доста дълго и дори не бяха усетили, че Емануил и Рааф се бяха присъединили в Небесният салон на щастието, където се приготвяха различни по вид и вкус гозби. Така се бяха омазали и преяли от вкусните кремове, че щастливи и смеещи се, почти се задавиха, при вида на учудените, но развеселени физиономии на двамата Висши. Беше си слабо казано неприятно, но сравнено с чувството винаги да си под тъмният заплашителен поглед на вамперите, беше за предпочитане. Поне Даника въздъхна спокойно, когато разбра, че Натаниелл го няма.

    - Мислиш ли, че ще се справи сам с Гръмотевичните ? – беше запитал Рааф, брат си.

    - Това е Налл, Рааф! – отвърна му Емануил,- Знаеш, че в това му е силата. А и Тъмните воини винаги са обожавали нашият Светъл генерал.

Гръмотевичните бяха ауристи ,чиито аури приличаха на сив пушечен облак. В битки те бяха страшни и непредвидими, но и често неконтролируеми в действията си. Това беше научила Даника. За Главният предводител на Висшите армии, какъвто бе Натаниелл, никога не беше лесно да усмири дивите Гръмотевични, особено ако от скука сами си правеха единоборства.

     - Е, поне Буреносните простори ще си отдъхнат малко…- беше се засмял Раафаил,- Последно време те са любимо място за родния ни, братовчед. Така ги е препълнил с енергиен заряд, че никой не смее да прелети на три нива от тях.

  Слушайки подобни неща, Даника се чувстваше виновна. Знаеше, че самото и съществуване, още повече присъствието и в покоите му, вбесяваха Великия генерал. Тя нямаше вина за това,но и вечното му мърморене и неодобрение я дразнеха и често не му оставаше длъжна. Предпочиташе просто да я освободи от каквото там я беше обвързало с него, дори това да означаваше да се върне пак в къртичините. Не, не искаше да се връща там, но…Не искаше и да се чувства в тежест и като енергиен вампер. А Даника се чувстваше точно така всеки път, когато усетеше неодобрението на Натаниелл. То, ясно си беше, че и той я възприема по този начин. Бе свикнала с мълчанието му, с отсъствието му, с нежеланието му да е до нея, но нещо дълбоко в сърцевината и винаги трепкаше, когато чуеше дълбокият ми звънък глас, видеше ясните му златисто – сини очи, пълни с толкова много светлина…

      Даника, отново въздъхна. Да, двамата бяха наистина много различни. Все пак Налл имаше право на своята чистота. Това, че я беше спасил и така я беше прилепил към себе си не означаваше, че тя има право да му пречи. Малко съжаляваше, че при тръгването си му се беше сопнала така, но не съжали, че се разходи. Имаше нужда от трите нива мигновение да бъде сама с мислите си.

 

***

      „ Не мислиш ли, че е време да се намесим?Налл може да е добър в много неща, но точно в това е като серафимче в парливите чеснови полета…Въобще не му са ясни този вид избори и енергии…” – Мага, красива в своята сияйност, прехвърли енергийните си мисли към Емил.

 „ Скъпа ми майко, знаеш отговора на въпроса си!”- отвърна и Висшият жрец. – „ Знаеш, че тя може да се освободи, но той не може да направи нищо…Той е дарителят, а тя – дарената! Избрал е да дари, но какво ще избере дареният от него…” Емил остави недовършена мисълта си и  обходи с разноцветният си поглед залата. Този път тя пращеше от Висши ауристи и това не се дължеше само на брат му, а най-вече на това, че чистият, сияен Натаниелл беше заявил обвързването си след толкова време. И не само…Всички около него усещаха трепета в аурата му…Емануил също усещаше промяната в себе си. Неговата избраница се беше появила. Чиста цветова аура, оцветена в наситено зелено и притежаваща  звездна енергия И толкова тиха и прекрасна, като вълшебна светла нощ. Все още не смееше да я дари. Често разговаряха мисловно - енергийно. В началото Наая беше твърде свита, но сега…Беше свикнала с цветовете му, с тембъра и с властта, която притежаваше. Беше го опознала. Все още беше плаха и срамежлива, особено при условие, че още не беше споделила чувствата и трепета на сърцевината си към него, с приятелката си, но…Емануил усещаше, че новата му родна сестра има странната дарба да предусеща онова, което се крие в тишината.

     Понякога Емануил не можеше да разбере Даника. Не знаеше дали нарочно дразни Налл или просто неговата привидна студенина я обиждаше. Да, Натаниелл беше прекалил във Вамперската земя. Амулетът на вамперите, който отваряше вратата за Висшите да пристъпят в Айда, дори и без позволение беше обвързан с аурата на Натаниелл, а оттам и с тази на Даника. Него тя беше активизирала, но не нарочно, а от незнание, разбира се и, заради присъщото и любознание. „Рядко срещана аура е…” –беше отсякъл един от най-старите и дълго престояли Висши ауристи. – „Учи се бързо, възприема и разбира, но всеки може да направи нещо по грешен начин – важен е изборът след това…А тя умее да избира! И грешно е била пренасочена към Айда…”

   И за Емануил беше така. Даника умееше да избира и това, че изказваше искрено мнението си и че беше  любознателна и грижовна, даже понякога малко сопната го развеселяваше и му харесваше. Малките недоразумения, които се получаваха от прибързаността и жаждата и за знания  бяха нещо, на което можеше с чистосърдечност да се посмее. А и Наая ухаеше приятно на дъждовен крем…А Даника, разбра, че има дарбата да го създава в различен нюанс и вкус…Небесните меденки наистина бяха светло вкусни…Още повече, че бяха любими на родния му Налл. И като ставаше въпрос за родния му, любим братовчед, Емануил видя начумерената студена физиономия в края на залата.

 

***

     Даника просто реши да не обръща внимание на начумерения Налл. Все пак беше празникът на Рааф, а той сияеше още повече. Развяваше се из тълпата, а усмивките му докосваха не една сърцевина. „ Сваляч и чаровник!” –мислено се засмя тя. Но Рааф не беше лош…Напротив, беше добър слушател и често чудесен събеседник, при това неговото присъствие винаги изпълваше пространството с много енергийно веселие. Харесваше и. Отношението му, нежността му, лекотата, с която караше околните да го възприемат и да се чувстват добре в негово присъствие. И все пак…Да, все пак имаше нещо, което липсваше и колкото и да се опитваше да разбере какво е, толкова повече имаше чувството, че и се губи. Но, както се казва, когато мислиш за някого, то той неизменно те посещава…

     - Ето и моята любима посестрима! – развълнувано заговори Раафаил, спирайки точно пред нея. – Чаках те с нетърпение! Защо не ме извика да те пренеса? Налл, както винаги просто гледа себе си или задълженията на генерал…Та, на него не разчитай! Не става за куриер, още повече да ми измисли някой подарък, на който да се радвам… - Раафаил продължи да се шегува с нея. Даника се усмихна насреща му и още преди да успее да каже нещо, за да го поздрави той отново изстреля:

   - Харесва ми това, че украсихте залата така, но съм решил да си направя един подарък…Забавно е, нали? – засмя се той към нея, но отново не изчака отговор. – Та, както всички знаят на Празника на рождението всеки има право да види изпитанията си и да ги осмисли, но  тази година аз реших да дам правото си на друг, който все още е нямал тази възможност, тъй като той не знае кога е рождението му.

Шумът в залата притихна, сякаш цялата навалица се беше стопила изведнъж.

    - Ето! - Буреносният страстен Рафаил се подсмихна с тъмно-червена светлина. В ръката си държеше гъба-спора – За теб е! Хвърли я в пламъка и ще видиш онова, което не можеш да си спомниш.Не! Решил съм го и не можеш да ми откажеш!

Даника вдигна очи и потъна в страстните огньове на неговите. Защо ли се учудваше? Рааф си беше такъв, но наистина и се прииска да може да види това изпитание, заради което беше наказана.

      Налл заискря. В него се разля енергията на гнева. Силата му изплющя в съскащи и назъбени камшици, енергийни езици облизаха залата. Това обаче не спря Рафаил да бутне гъбата връката на Даника и само с махване да извика амвонът на който светеше Огнището на Яснотата.

      Емил седеше и само разноцветните му зеници следяха движенията им. Случващото му харесваше. Даника несигурно завъртя гъбата в ръка и погледна към пламъка. Той сякаш я подмамваше да разкрие онова отдавна забравеното. Ако я хвърлеше щеше да разбере отговорите на всичките „Защо?”, които си беше задавала. Погледна към Натаниел…Както и очакваше, той не беше доволен, но пък той знаеше…А тя, нисшата и дразнеща го беше като куха черупка – колкото и да се опитваше да я изпълни с познание, все нещо липсваше. ” Добре. – помисли си, – Сигурно заради това ми се подиграваш и ме тормозиш - знаеш какво съм направила. А аз, дори да се опитвам да се защитавам, не знам защо го правя…Не! Ти не ми показваш защо, значи сега е време да науча какво съм сторила…

    Тя метна гъбата в пламъка.  Лилавата шапка се спря върху играещият пламък. Той я подхвърли и завъртя, оставяйки я за миг на върха си, после я погълна. И избухна. Синкаво златната светлина освети залата и запращя. Даника впи очи в образите, които се разкриха.

    Цялата енергия в нея спря. Едно прераждане, едно изпитание, а толкова чернота и болка…толкова цвят, който изтича …и толкова самота! Кой беше този мъж? Защо тя знаеше, че го боли? Защо разбираше самотата му, а и се искаше да го прегърне?! Той не позволяваше нито един цвят да избухне в емоция. Аурата му блестеше – студена, пареща,мразовита от безчувственост. Не! Той не правеше нищо лошо, но и не живееше, не приемаше доброто, не усещаше болката, не знаеше какво е любовта и страданието. Не знаеше, че съществува разбирането и съпричастността… Затворен като в черупка преминаваше през времето. Един мъж, като нежива красива материя, но тя изпращаше още и още емоционална енергия към него…Толкова много източваше от себе си…”Глупаво момиче! Нима си мислиш, че този ще ти обърне внимание…” Даника изтръпна. О, да! Енергията и заискря от думите на старицата…от същите думи на всички останали живи. На тези, които срещна и които подмина, но не забрави в изпитанието си. Слушаше ги, чуваше ги, но сама избра пътя си. Тя искаше  да усеща цветовете на болката, да разбира енергията на тъгата, да иска да подари малко цвят…Да помогне,раздавайки от себе си и всеки път, изкривявайки формата на аурата си. За един живот тя беше получила толкова нюанси, толкова много, защото бе давала и давала, и давала! Нищо не беше поискала, освен правото да отстоява съществуването си сред другите.

     Беше се крила и с тъжни очи, наблюдавала живота на красивия мъж. Той имаше всичко - и власт, и пари, и …всички предмети, но всеки път светлината в прозореца на дома му загасваше чак призори, а компанията от хора си беше отишла още преди полунощ. Беше самотен затворник в своята същност. Студен човек, но човек. Да, беше човек, който не знаеше как се примат чувствата, как цветовете искряха, как живота туптеше…Но тя го обичаше и едновременно с това тъгуваше, защото той не познаваше щастието, не припознаваше и любовта, за която копнееше неговото сърце.

Даника потръпна и почти се присви. „Кой беше той?И какво беше избрала тя, заради него?”

    Налл усети как всичката енергия в аурата му изведнъж спря своя буен бяг. Той виждаше…Виждаше! Колко пъти беше гледал изпитанията си, но така и не разбра защо се повтарят, сякаш нямаше развитие, а цикличност и повторение…Но сега…Сега видя. За пръв път осъзна себе си и цвета на аурата, с която се беше родил. Видя и малката светлееща в светло бяло новородена, която неотклонно беше присъствала в първото му изпитание. Тичащите боси стъпала, рано сутрин, за да види как той излиза от сградата. Нощите,които беше прекарала на пейката в парка, за да вижда светещият му прозорец, нейната странна радост всеки път, когато  го виждаше с някоя красива приятна жена и…И скръбта и, когато разбираше, че всички тези жени си отиват преди края на нощта, взели това, което им е необходимо и дали това, което са готови да дадат.

Следва...

 

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • О, да, много даже. Впрочем първата част на моята измишльотина по твоята история вече я написах
  • Благодаря,Силве!
    Бистре, хубаво е да те вдъхновяват,нали?
  • Ухааа, ще взема да напиша нещо, да знаеш
  • Прочетох си го сред природата и се потопих в света на реещите се души. Благодаря.
  • Светът е с цветове и нюанси,мила Светулче, просто не трябва да забравяме да сваляме очилата си и да ги почистваме. Видимостта става по- ясна.
    Благодаря ти! Усещам скритото в коментара ти и много го ценя.
  • Ти винаги виждаш света в повече нюанси, следя и се вълнувам.
  • Благодаря,Мариана! Ценя времето и думите ти. Винаги е приятно да прочета мнението ти за написаното от мен.
    Благодаря и за любими !
Предложения
: ??:??