Авторът винаги има право

                                                             (9)

                                                   Нова Година

 –Мъничкото ми то!-суетеше се около масичката Искра.- Ако не бях те донесла тук, ония чичковци, градинарите, щяха да те изхвърлят! Нали видях как намятаха всичко окастрено в камиона!...Приличаме си с теб, знаеш ли, ни корени, ни връх...Не увесвай бодлички, свиква се...Я виж какво си хубаво сега с лъскавите играчки и гирляндите! И кактусчето в саксийката как ти се радва!.. Я вие, бодливковци, си поприказвайте, докато аз видя какво има в мейла на  редакторката от София. Сигурно някакъв слайд за Нова Година ми е изпратила...

 Искра скръсти крака на леглото, взе лаптопа в скута си, кликна на „отвори“ и се засмя. Неуморната Мария, вместо да пече баницата с късмети, беше продължила с редактирането на бъдещата книга:

 „Не разбирам защо стихът за Нова Година носи посвещението „на Валентинките“, мила Искра? Поздравителните картички за Свети Валентин ли имаш предвид? Или аз нещо съм се заблудила...“

 Искра се засмя, намигна на клончето, допи топлото още кафе и зачука по черните клавиши„

 Мила Мария,

 С този стих ме връщаш в един студен декемврийски ден на  далечната 2006 година. Моята близка приятелка тук, Елена, беше събрала малка „трудова бригада“ за  събота и неделя, за почистване и подреждане след ремонт на една къща в Мадрид. Собствениците, при които тя работеше втора година, ѝ имаха пълно доверие. Бяха оставили ключовете и парите за работниците на нея и  „спасили“ от работата на ски в Навасерада.

 Никак не ми се хамалуваше в тоя студ  но отидох заради приятелката си. Преди това, обаче твърдо си обещахме, че другата събота и неделя е наш ред да идем на  бой със снежни топки в Навасерада с парите, които изкараме. Красив мираж, струваше си гимнастиката.

 Пуснахме парното на къщата и започнахме.. Имаше още четирима българи, двама мъже и две жени, които не познавах. Работната схема на Елена беше проста: две жени „кашонират“ долу, в гаража, двамата мъже мъкнат и влачат нагоре, по витата стълба (кошмар за носача и генератор на псувни, но това е друга тема), а аз и една дребна 40-45 годишна женица, която Елена ми представи с името Росица, бършим и подреждаме по снимки десетките едри и дребни джунджурии.

 Не съм от приказливите, а когато бързам да свърша нещо, съвсем се затварям. И тогава просто тапонирах едното  ухо със слушалките на МР3 –то,  пуснах хората на Дико Илиев и „затропках“ по лъскавия паркет с кашоните и препаратите за чистене. Денят се очертаваше да бъде анонимен и безличен, просто един от стотиците други тук...

 Да, ама –не, както се казва.

 Единият от мъжете, широкоплещест, силно прошарен мъж на около 40 („Аз съм Найден, а пък ти си Искра със стиховете, знам те, Елена ми е давала книжката ти) при всяко качване спираше при Росица, а големите му сини очи светеха като на...

 –Как е моето момиче?-ухилваше се до ушите, доволен, сякаш той е на пързалката, а не собствениците.- Иска ли нещо за пиене?..За хапване?..А... една целувчица ще ми даде  ли, да ми спори работата?..

 Интересни същества сме това, жените, Мария. Ако видим един мъж да се мръщи и да ругае, ще го погледнем съпричастно, нали? Проблем има, притеснява се, ядосва се, като всеки нормален, отговорен човек . Ако, обаче, при същите условия го видим разнежено-ухилен, ще решим, че или е пиян, или , да пази Бог, нещо човечецът съвсем е...

  Найден не подозираше какви мисли ми се въртят в натежалата ми от студа и работата глава. Извън всяко подозрение беше, обаче, че това изобщо не го интересува. Човекът си вършеше работата  на хамалин и ...танцуваше като паун около невзрачната женица:

 –Иска ли моето момиче сокче? Ей сега ще му кача една кутийка от кухнята... Кафенце? Къде остана термосчето, в гаража ли? Веднага ви го нося...Какво, гладничка ли си вече. Само кажи и сядаме...

 По едно време се усетих, че съм спряла и радио, и работа и ги зяпам като бебе лампа. Оставих всичко, слязох в гаража  „свих“ Елена в един ъгъл:

 –Какви са тези чудаци, сестричко? Разсейва ме този палячо, спира ми призводството, един вид.

 –Това са Валентинките.

 –???

–Помниш ли историята им? Разказвала съм ти я... Бяхме в една квартира с Росито......

 –Е-е-е-е! Защо не казваш, бе, момиче! Аз бях готова вече да ги „взема на мезе“.

 Историята на Валентинките, мила Мария, на времето се предаваше от уста на уста...и от сълза на сълза. Не ги познавах лично, но с тяхно „задочно“ разрешение я вмъкнах и в повестта си за любовта, която така и не видя бял свят. За повестта говоря, не за любовта, слава Богу...

 Ще ти я разкажа и на теб тук, мила .

 Когато побелелите и поочукани от живота Росица и Найден се срещат преди  години, на двамата са потънали всички гемии, а и те самите са забили носове дълбоко в тинята. Причини? Ами, бившият /вече/ съпруг на Роси е заменил четиридесет годишната чистачка на офиси в Мадрид, която, между другото, със слугинските пари му е основала строителна фирма, с двадесет и пет годишната секретарка в същата тази фирма. На свой ред мъжът, който сега е вечно ухилената  половинка на слънчевата чистачка, тогава ходи като бито куче, защото месеци преди срещата им изпраща на своята, вече безвъзвратно бивша съпруга, пари за самолетен билет София-Мадрид. Пестеливата женица обаче успява да купи два,един за себе си и друг-за любовника си и двете гълъбчета кацат на Барахас в един и същи ден.

   Мила, родна емигрантска картинка!

   -Бяхме в едно от кафетата до  гръцката църква - разказа ми по-късно Роси, когато пак си бяхме самички на етажа. Събрахме се десетина човека, от които аз познавах двама-трима. На мен жив човек не ми се искаше да видя тогава, но Елена, нали ми беше съквартирантка, (Бог да я поживи!) ми каза, че ако трябва, ще ме измъкне от квартирата за косите и аз, ща не ща, отидох.

   Та, седим си ние, всички други ядат, пият, говорят един през друг. Пак около  Коледа беше, всеки за своите си говореше... Само Найден седи, вперил едни сини очи в мен през масата, ще ме глътне! Като се приготвихме да ставаме и да си вървим, той най- накрая отвори уста и, без да снема очи от мен, каза само това:

   -Или тръгваш с мен, или се хвърлям под първото метро! Сам в квартирата не влизам!

   Всички на масата замръзнаха.Само аз, сама не знам от къде ми дойде тази сила, изкипях като чайник:

 -Кой си ти бе? Какво си ме зяпнал? Сляп ли си, та не виждаш! Косата ми побеляла, зъбите ми половината опадали! Дали дом имам тук, дали работа, дали бъдеще! Намерил си човека булка да си води!

   Нареждам аз, сълзите ми се търкалят по бузите като грах, много месеци ги бях събирала, тъкмо  време и място да се излеят! Така де, може ли магаре да види публика и да не си покаже пред нея магарията!

   По едно време,за да бъде шоуто ми съвсем на ниво,  съм бръкнала в мокрия си нос и съм  заровила  в него треперещи пръсти. Усетих се какви съм ги свършила чак когатоЕлена, (Бог да я поживи!),се пресегна и ми измъкна ръката, да спра да се излагам пред хората!

   И ...тогава Найден направи нещо, което така ме залепи за него, че сега с трион да ни режат, не могат да ни разделят!Посегна, измъкна ръката ми от еленината и  пред всички...облиза пръста, който преди секунди беше в дупката!

   Сега знам за себе си едно:моята любов ухае не на рози, а на...сополи! Но само да посмее някой да опита да ми я отнеме, ще го изям жив!

  Зная, че искаш да знаеш и продължението  на „сополивата “ история, мила Мария, затова ще ти го напиша.

   Отива Роси при Найден, под тържествения съпровод  на Елена, .Няма тъпани и гайди, но двамата заживяват заедно, за да оживеят.

   На следващото лято пристигат на гости за месец  дъщерята на Найден и синът на Роси.Първия ден двамата младоци се скарват жестоко по между си, на третия ден се сдобряват, а на седмия казват , че не им трябват отделни стаи. Вече са   доста години  в Мадрид, синчето им е ученик...Петимата юнаци са се сврели в две стаи и общо холче, в което, за капак, почти всяка събота спи някой гост. Криза...

   -И бабите искам да взема при мен.-каза ми Найден на другия ден, когато всички работници от „трудовата бригада“ пиехме кафе заедно.-За месец поне, да видят. Моята майка като че ли е по куражлия, би се наела , но на Роси не дава и дума да се изрече.С два байпаса е , не смее  да се качи на самолета. А да гледа два декара двор на село с мотиката не я е страх!

   Бившите съпрузи ли?

 И двамата са се върнали в България....Гостуват им обаче лятото и пийват ракийка заедно, като се видят. Било каквото било, вече са сватове,  внучето е общо, на всички...Само, че и двамата бивши са сами.Тези, заради които те зарязаха „половинките“си, съвсем скоро след това  зарязаха  тях.

 Защо съм им посветила новогодишно стихче, а не Валентинско ли?

 Ами това беше моят подарък за идващата Нова 2007 година. Така стана, че трудовата бригада се събрахме заедно на площад Сол. Нали знаеш как е тук? Точно в 12 в полунощ на 31 декември, на „старата нощ”, както я наричат тук, часовникът на претъпкания площад „Пуерта дел Сол”в центъра на  Мадрид отброява ударите. Милиони  испанци  следят по телевизионния екран и гълтат едно  по едно дванадесетте гроздови зърна, които държат в шепа. По едно за всеки месец.

 Бяхме навлякли върху дебелите зимни якета по една широка бяла тениска с българското знаме на гърдите. Тук, на този площад, на който преди 80 години беше обявена Испанската република, една шепичка българи щяхме да „обявим“ в себе си  присъединяването на Република България към Европейския Съюз

 Дан...Дан....Дан...Дан...

 – Вече не сме емигранти, момичето ми!!!- завика Найден току до ухото ми и заподскача сред врящия площад, стиснал здраво ошашавената Росица в едрите си лапи!- Внукът ми ще е европеец, чухте ли, хора!!! Свободен! Свободен!

 От Валентинките ми остана стихчето, Мария. Едно стихче и един урок по любов и свобода, пред който и Свети Валентин би навел глава сигурно...

НОВА ГОДИНА

                (на Валентинките)

„ По стар испански обича

на Sol забие ли дванайсет,

дванайсет гроздови зърна

глътни с часовника, не май се-

годината да е с късмет,

с любов, със здраве, със имане!“

Добре...Ще спазя този ред,

ала вълшебство как ще стане

чрез тези гроздови зърна,

ако под тях във мен останат

обида, болка и вина

и старите, гноящи рани?..

Ще хапна зрънце по зрънце

и здраве ще си пожелая,

но с разум, дух и от сърце

преглъщайки, ще се старая

решително, без гняв и злост,

да метна бремето зад рамо

И НОВОТО ДА СРЕЩНА С ТОСТ

СЪС СТАРИТЕ ДРУГАРИ САМО!!!

Искра вдигна глава и се усмихна на елховото клонче:

– Авторът винаги има право, нали, миличко? Щом редакторката ни го казва, сигурно е така...Но на мен всеки път ми се иска да Го видя и да го попитам какви са нашите права...Ако ти знаеш повече от мен, клонче отрязано, разкажи ми. Цяла нощ имаме пред нас, ще те слушам...