1.03.2008 г., 23:08 ч.

Аз и ти 

  Проза » Писма
1410 0 2
3 мин за четене

 Аз и ти

 

            Струни на китара... и кърваво червен залез... Къде е зимата сега? Къде е студеният вятър да обрули току-що отронилите се от лекия повей цветове? Къде е мъгливата покривка сега...? Защо я няма да скрие божественото синьо небе...? Къде сме аз и ти... прегърнати и влюбени? Къде е усмивката ти? Къде е прекрасният глас на любовта?Нима ти си отиде със зимата?! Може би през цялото време е било зима... Може би чак сега тя свърши, за да мога да разперя криле и да отлетя... свободна? А може би съм вярвала в обич, която никога не е съществувала... Ако толкова много ме обичаше... щеше ли някога да спреш? Ако толкова много те обичах, щях ли тъй бързо да те забравя?Ако всичко е било истина... защо свърши просто ей така? Къде си ти?Коя съм аз? И как можах да повярвам не на теб, че ме обичаш, а на мен... да повярвам на себе си, че съм влюбена, когато толкова ясно винаги си е личало, че не съм... Никога нищо не е било истинско... Нашите спомени наистина са като от приказка... Но ние ги направихме да изглеждат така...Ти просто беше човекът, когото трябваше да срещна, за да се променя... Ти просто беше крайпътният камък... Една малка пътека, водеща към големия и труден начин да се обичаме... Един ден просто се събудих и те нямаше... Замина си точно както и дойде - ненадейно, но завинаги... Всеки път, щом те поглеждах, си мислех, че това не може да е истина... Всеки път сякаш си втълпявах колко те обичам... Всеки път ти просто ме оставяше да вярвам на думи като вечност... Но този път стоя пред теб и съм с широко отворени очи... и няма да живея в това минало... Миналото, свързващо ме с теб... Защото ти си илюзията, която за миг се прокрадна в живота ми, за да ми напомни колко силна мога да бъда... Именно ти си илюзията, която ме накара да осъзная, че любовта... не си отива... Тя никога просто не отминава, ако е била истинска... За пръв път ще ти благодаря, че ме напусна, защото никога не бих могла да прозра тези неща сама... Никога нямаше да видя неистината, в която месеци наред живях... И може би само се докоснах до любов... Разбрах, че съм способна на много, много любов и просто моят НЯКОЙ ме чака... и този някой не си ти... и никога не си бил... Нито си единственият, нито си ми първият... Ти обаче все пак си оставаш момчето, в което вярвах и този, за когото щях да дам живота си... Ти оставаш този причудлив и нереален силует на мечтаната и невъзможна любов... Ти винаги ще си момчето, причинило ми нечовешката болка, която ме направи много по-силна... ТИ и само ти ще бъдеш единственото, за което сгреших... Сега моето сбогом е символ не само на сила и чест... То е символ на това, което сама предрекох, че ще се случи още в началото... Моето сбогом те плашеше месеци наред, но твоето така и не успя да ме накара да се страхувам... В теб намерих сили да оцелея, в теб намерих приятел, в теб намерих топлина и щастие, но сега... когато съм без теб, аз имам толкова повече... Ти беше смисълът на живота ми... Ти беше самият живот... А сега ще търся нов смисъл... защото знам, че го има... Просто трябва да го намеря... А ти върви... Върви, любов, отминала и нежелана... Върви си и забрави за мен, ако можеш... Защото по един или друг начин, аз знам, че ти ме обичаше... Докато АЗ... копнееща да върна любовта ти, осъзнах, че никога не съм те обичала...

© Единствена Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??