Аз обичам Америка

     Имам банкнота от сто долара. Върху нея има рисунка, май има нещо специално, която я прави познаваема. Най-вероятно не е фалшива. Зелена е. Не знам защо. Гущери им викат. Няма значение. Не е това сега думата.

     - Какво е Америка? – попита ме този, който редовно ровеше в кофата. Носеше винаги шапка, но никога една и съща. Сега беше облечен като знаме на Съединените американски щати. Това е намерил, такива знамена се въргалят навсякъде, като демокрация са, все са в боклука.

     Продължи:

     - Америка! Това е демокрация!

     Изплези се и вдигна американското знаме. Не беше българин, нито беше човек. Просто обичаше нещо и се гордееше е с това.

     Май е прав. Аз по-добре да побързам, да не изпусна трамвая. Нали трябва да работя за нещо си. И аз не знам за какво. Деца имам.

     Ден или два – пак той. Пак е със знамето. Този път бях тръгнал по-рано, имаше време, трамваят щеше да дойде след десет минути.

     - Да живее Америка! – Той крещеше, все едно никой не смееше да му каже каквото и да е, всички искаха да живее Америка. Ние живеем в беден квартал, обичаме живота, Америка също, каквото и да е тя всъщност.

     Попитах го:

     - Как е в Америка?

     Той ме погледна. Имаше поглед, но друго май нямаше. Беше бедняк или поне така се беше направил. Носеше чаша, празна беше, а другото го носеше тялото му – съвсем опърпани дрехи, ствол без разклонения. Американец.

     - Ти ме питаш за демокрацията ли? – отвърна и ми подаде празната чаша.

     - Не – викам, - за Америка те питам. Нали за нея крещиш всяка сутрин. Какво е?

     Той се намръщи.

     - Никой не пита това - каза. Седна на бордюра и запали конец от палтото си. То цялото беше провиснало. Имаше своя запалка, автоматична. – Ти ще ми дадеш ли пари?

     - Не- отговорих.

     Той се усмихна. Всъщност не знам дали беше усмивка. Просто устните му се разшириха. Беше беззъб, но имаше нещо в устата му, изглеждаше зле.

     Имам вече по-малко от десет минути. Тоя всеки ден е тук. Може да го подмина. Обаче тези сто долара в джоба ми бяха рушвет. Аз обичам рушвета. Корупцията мразя. Тези сто долара май бяха резултат от корупция. Чудех се къде да ги шитна.

     - Демокрацията е мъртвородена.

     Така каза и легна направо върху плочките. Навън беше хладно, но той обича студа. Така ми стори тогава. Нещо лигаво се стичаше от устата му, обаче промълви:

     - А ти имаш пет минути до нея.

     Това пък защо го каза? Ядоса ме.

     - Ей! – ритнах го. – Приличаш ми на онези мои съседи в Драгалевци, дето всичко знаят, обаче нищо не могат. -  Какво искаш да кажеш! А, пръдльо!

     Той пръдна жестоко. В своя защита.

      Чух, че трамваят вече потраква, наближаваше.

      - Ето ти – дадох му моите сто долара. – Вземи ги.

     Той се обърна. Спеше му се, погледна банкнотата, пак се усмихна по неговия начин и каза:

     - Да, тоалетна хартия. Аз обичам Америка.