- Аз съм луд! Разбирате ли? Луд… - говорех на цветята

 Прибирах се и аз не знам откъде. Ходих на разходка. Обиколих целия квартал, защото място не мога да си намеря! Най- накрая се спрях пред моята къща, пред моята градина. В нея има много видове цветя откакто се помня… освен рози! Сам се грижа за тях… 

 Сигурно си въобразявам, но всеки път, като ме видят, те леко се поклащат в знак на благодарност за моите грижи. И аз си ги харесвам. Наведох се да усетя аромата им. А онзи глас в главата ми крещеше колко сили има „ Кажи им, че са красиви! Те чуват и реагират на гласа ти” . Помислих си, че това вече е прекалено! Затворих очи, за да не го видя! А после влязох вкъщи… 

 Започнах да се оглеждам вътре, сякаш влизах за първи път. Беше толкова подредено, и как иначе - цяла сутрин чистих. Бях си и сготвил. 

Обичах мебелите, те бяха останали от баба и дядо, бяха старовремски, но запазени. Ето, пак това огледало! Толкова е красиво! Високо огледало с рамка от тъмно, лъщящо дърво. Всеки път, минавайки покрай него, имах неустоимо желание да се огледам. Погледнах се и този път. Присвих зелените си очи, за да се видя по- добре. Да, възрастта вече беше почнала да личи. Косата ми беше посивяла, а бях едва на 36 години. И лицето ми... бръчките явно го харесват, а и брадата ми беше започнала да оредява. 

 Седнах в любимото си кресло и продължавах да мисля, а онова нещо ме молеше да говоря с него! Наум му казах да млъкне… Заради него съм в това състояние! На толкова години още не съм се оженил, деца нямам… Не работех . Никой не ме взимаше на работа, като види колко време съм прекарал по лудниците. Живея с инвалидна пенсия. Това е толкова унизително. Един вид ме имат за бавноразвиващ се. Но аз съм добре, не съм болен! Но съм луд… онова създание ме подлуди… 

 Помня момента, в който го видях за първи път. Бях на две годинки. Още не можех да говоря. Ще се зачудите как помня какво съм правил на двегодишна възраст. Това нещо не може да се забрави, вярвайте ми. Баба ми ме беше извела да си поиграя в парка. Едва се бях научил да ходя и силно казано гонех гълъбите. Тогава видях градинка с рози. Много ми харесаха. Исках да хвана една от тях, но се убодох. Такава ярост ме изпълни, че се засилих да я ритна с малкото си краченце. Баба ми реагира съвсем по бабешки: „Недей, бабе, хората са си я засяли, не бива така”, и ме завлече на пясъчника. 

Нещо ме дръпна за ръкава.. Като се обърнах, какво да видя… едно високо, полупрозрачно, ефирно създание. Беше момче, с руса коса, синеоко и със заострени уши. Било елф. Само ми го каза по-късно. А тогава разбрах, че обича да крещи:

  - Ти какво си въобразяваш?? Това са цветя! Те също имат чувства! Не може да ги риташ! Уважение, драги, уважение искат! А аз не можех да говоря! Пожелах си наум да ме остави, а то сякаш ме чу… 

- Да те оставя ли? А ти ще оставиш ли цветята? 

Тогава типично по бебешки се разревах. Така се разревах, че баба ми, с всичките си болести, направо полетя към мен. Не можа да ме успокои доста време. Оттогава аз намразих розите. А моят приятел, елфа, не ме остави на мира. Непрекъснато се влачеше след мен. Казваше, че бил моят ангел пазител и съдбата ми била да се грижа за цветя. Щял да ми помогне. А аз бях дете, представяте ли си колко се плашех от това същество. Баба и дядо си мислеха, че просто съм буйно дете, та аз ревях постоянно. Мислеха си, че имам „въображаемо приятелче”. Не искаха да проумеят, че е толкова реален, колкото и аз! 

 Когато бях на 5, вече започнах да свиквам с него. Както знаете, това е възраст, в която децата започват да се интересуват от заобикалящия ги свят и да го изучават, така да се каже. Задавах му какви ли не въпроси: „Защо баба и дядо носят очила?”; „Защо листата на дърветата са зелени”; „Какво ще стане, ако пипна тук?”, и той търпеливо отговаряше на всички мои въпроси. Междувременно баба и дядо бяха започнали да се чудят откъде знам някои неща, като те не са ми ги казвали. Аз им казвах за елфа, но кой да ме слуша! Веднъж го попитах къде са родителите ми. Пак ви казвам, бях петгодишен. Мислех си, че това е лесен тест да разбера дали наистина знае всичко.

  - Починали са в автомобилна катастрофа.

  - Не е вярно! - ревнах аз. - Те са на небето и са ангели!

  - Първо, не са ангели. Като почине човек, не става ангел! Второ, не са на небето, а в друго измерение на един метър над земята и се скъсват от работа...