Веднъж при мен дойде един човек. Той беше стар, с дълга сребриста брада и коса. Носеше размъкнати парцаливи дрипи, които трудно биха могли да се нарекат дрехи. Бях сигурен, че не го бях виждал преди в живота си, но поради някаква странна причина, имах чувството, че този старец ми беше неестествено познат.

  Старецът започна да разучава лицето ми. Останахме тъй за дълго - аз, зареял погледа си нейде към върховете на боровите дръвчета, които леко се полюляваха от нежния вятър, а старецът - впил съсредоточено поглед в лицето ми.

- Изглеждаш тъжен - заговори ме най-накрая старецът.

- Може би, но не съм тъжен - отвърнах аз.

- Личи си - контрира ме той.

  Вдигнах рамене.

- Предполага се, че аз знам най-добре, нали?

- Тъй е. Но от друга страна може би просто опитваш да убедиш себе си в противното. Че не си тъжен. Когато в реалност обаче си.

  За първи път откакто стареца беше дошъл, аз го погледнах в очите. Той отвърна на погледа ми. Миг по-късно тялото му трепна леко и двамата отместихме погледите си. Тогава видях, че върху лицето на стареца се беше появила лека усмивка. Отвърнах му по същия начин.

- Не е достатъчно - въздъхна той. - Само с това ли искаш да ми докажеш, че не си тъжен?

  Аз поклатих леко глава. Сетне хванах ръката му и плавно я поставих там където биеше моето сърце. В мига, в който стареца усети ударите на сърцето ми, очите му се разшириха от удивление. Той се отдръпна за момент, след което отново пристъпи напред. Ведрата му усмивка се беше завърнала, сега по-изразителна от всякога.

- Дали може да седна до теб, а?

  Кимнах. Старецът седна върху големия объл камък, след което зарея погледа си към клоните на борчетата.

- Наистина си щастлив.

- Тъй е - отвърнах аз, а усмивката ми се разшири още повече.

- Защо?

- Заради един-единствен човек - простичко отвърнах аз и обвих дланта си около красивото герданче, което носих на врата си.

- Този човек трябва да е наистина специален - каза със своята ведра усмивка старецът.

  Погледнах го пак в очите. И когато погледите ни се срещнаха, той разбра. Вече беше ненужно, но все пак казах:

- Да.

- Обичаш този човек, нали?

  С усмивка на лицето и замечтан поглед зареян на запад, аз отвърнах:

- Нямаш си и представа колко.

  Старецът кимна.

- Сега вече изглеждаш щастлив - продума той.

- Казах ти.

- Разкажи ми за този човек.

  Усмивката ми се разшири дори повече.

- С удоволствие.

  И аз започнах.