Аз съм тъмната сила
След разобличаващите харипотъровски разкрития на вица вице Дончев,изкарали на светло тъмните сили, пречещи на виртуалните властови успехи,признавам – аз съм един от тези тъмни сили. Аз клатя държавата. В косвения смисъл на думата. В прекия го прави правителството,барабар с депутатите си. И, като се вгледам в себе си,виждам – никакви розови помисли,никакъв оптимизъм, никаква вера в светлото евентуално бъдеще.
Вместо да погледна верващо в чистите честни очи на Помпиера, аз зяпам по угнетяващата реалност. Не ме спира дори статистиката, „доказваща”, че през последните години сме надминали с пъти благоденствието българско от 1900 година.
При това все ме теглят назад едни черни спомени за онова гадно време, когато българинът имаше осигурена работа, децата – свястно училище, възрастните – спокойни старини. Мислене, което пречи за адаптацията към социалния дарвинизъм народните мутри и калинки, учещи се да бръснат по нашите джобове.
Но и аз признавам – аман от песимизъм!
Макар че днес и песимисти са необходими. Защото песимистът е човек, който е щастлив, когато е нещастен, очаквайки това нещастие да свърши най-после.
А оптимисти са повече необходими. Те не мърморят срещу разните коалиции, не подмятат, че от политически и спиртни коктейли сутрин винаги боли глава.
Кръгозорът на оптимиста обхваща само гледната точка на управляващите. Той не вярва на очите си, когато гледа етикетите в магазина, когато плаща монополни сметки, получава помощи за оцеляване, наречени заплати или разбира, че е осъден на смърт чрез пенсиониране. Защото знае колко лъжовни са човешките сетива и колко добър човек е премиерът, колко много работело правителството, колко убеден в евентуалността е вицето, наречен педя управник – лакът език.
Оптимистът не се тревожи от състоянието на министрите. Дори се радва, че то расте. А появата им на малкия екран действа като виагра. Поне на думите, изречени в този миг.
Оптимистът изкарва прехраната с честен труд. Е, останалото се налага да открадне или изпроси. Покорно плаща все по-увеличаващите се данъци, без да пита къде отиват парите. Още повече да се вълнува защо плаща за панелка, за чиято придобивка държавата пръст не е мръднала, за какво здравеопазванему удържат, когато си плаща сам и на ръка, за каква сигурност и отбрана говорят, когато останаха три роти – парадна, баняджийска и теляци, а от страх човек е сложил решетка и на тоалетната чиния.
Той не коментира как черното настояще беше някога светлото утро на гейберастията.
На оптимистите е ясно, че в подлеза на прехода е нормално да е ненормално. Знаят те, че връщане няма – изходът е затворен, но и входа зазидаха. Пък стигнем ли стена, командваме „кръгом” и – пак напред! Защото целта е нещо, движението – всичко.
Ето защо оптимистите зачертават минусите на реалността и ги превръщат в плюсове на вярата. Водят ги разбиранията, че щастието е като е секса – не е важен размерът, а използването. Макар че разликата между секса и днешния ден е, че в секса и на оня отдолу ме е приятно…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
