Обичам те. Поне така си мисля, не знам всъщност дали е любов, вманиаченост, втълпеност и прочие, но истината е една - караш ме да се усмихвам, почвам да светя необикновено, приличам на цвете, което, усетило допира на лъчите, разтваря цветовете си, за да покаже колко красота има в него. Чувствам се красива, самоуверена, леко смутена и много щастлива. И все пак, не знам дали те обичам. Какво значение има сега, какво като съм страдала много за теб и съм ти се радвала още повече, какво...? Не ме интересува какво изпитвам към теб, защото не искам да се вкарвам в разни филми. Достатъчно ми е да ме караш да грея от радост.
Май нещо се е променило в мен, щом съм склонна да не те притежавам, а само да бъда от време на време до теб.