Баба
- Остаряхме си, Гино!- казва Стайка през смях, докато сядаме на една пейка в парка и наместваме изкуствените си ченета. Смеем се дълго на времето, на децата, на луничките по ръцете, на посивелите си коси. Младите искрено ни се радват и не след дълго няколко пейки до нас също се разтрисат в смях, поддържайки неприличната и нахална глъчка. Смеем се толкова възмутително силно, че няма как да не отнесем по някой кос поглед от възрастните посетители на парка. За тях последният слънчев ден явно не е достатъчен повод за усмивки. Винаги съм се чудела, ако седна да плача на някоя пейка, тези злобни бабички и дядовци по-добре ли щяха да се чувстват? Есенният вятър с всички сили се опитва да обрули листата от клоните на дърветата. Някои от тях се поддават на гравитацията и падат мъртви в краката ни. Днес е един от последните дни, в които можем да си почиваме на пейките почти без връхни дрехи, спокойни, че слънцето е достатъчно силно, за да ни стопли. В парка ухае на листа, на забавления, на игри с топки и на капнали от умора майки. Няма причина да не обичаме този ден.
Изведнъж долавям мелодията на телефона си, а треперещите ми от вълнение пръсти едва го поднасят към ухото ми, без да го изпуснат. Натискам доверчиво зелената слушалка на непознатия номер, който ми звъни.
-Бабо, там ли си?- застивам за миг и не мога да се овладея достатъчно бързо, за да отговоря веднага. Усещам носталгия към онези времена, в които обажданията ни бяха нещо нормално и гласът на внучка ми не ми се струваше толкова чужд и далечен.
-Чуваш ли ме? Кажи нещо.- преди да наруша паузата сигналът прекъсва и една сълза си проправя път по бузата ми.
Не след дълго паркът утихва и със скриването на слънцето повечето пейки се освобождават. Възрастните хора поемат бавно към домовете си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анита Радева Всички права запазени
