Баба
- Остаряхме си, Гино!- казва Стайка през смях, докато сядаме на една пейка в парка и наместваме изкуствените си ченета. Смеем се дълго на времето, на децата, на луничките по ръцете, на посивелите си коси. Младите искрено ни се радват и не след дълго няколко пейки до нас също се разтрисат в смях, поддържайки неприличната и нахална глъчка. Смеем се толкова възмутително силно, че няма как да не отнесем по някой кос поглед от възрастните посетители на парка. За тях последният слънчев ден явно не е достатъчен повод за усмивки. Винаги съм се чудела, ако седна да плача на някоя пейка, тези злобни бабички и дядовци по-добре ли щяха да се чувстват? Есенният вятър с всички сили се опитва да обрули листата от клоните на дърветата. Някои от тях се поддават на гравитацията и падат мъртви в краката ни. Днес е един от последните дни, в които можем да си почиваме на пейките почти без връхни дрехи, спокойни, че слънцето е достатъчно силно, за да ни стопли. В парка ухае на листа, на забавления, на игри с топки и на капнали от умора майки. Няма причина да не обичаме този ден.
Изведнъж долавям мелодията на телефона си, а треперещите ми от вълнение пръсти едва го поднасят към ухото ми, без да го изпуснат. Натискам доверчиво зелената слушалка на непознатия номер, който ми звъни.
-Бабо, там ли си?- застивам за миг и не мога да се овладея достатъчно бързо, за да отговоря веднага. Усещам носталгия към онези времена, в които обажданията ни бяха нещо нормално и гласът на внучка ми не ми се струваше толкова чужд и далечен.
-Чуваш ли ме? Кажи нещо.- преди да наруша паузата сигналът прекъсва и една сълза си проправя път по бузата ми.
Не след дълго паркът утихва и със скриването на слънцето повечето пейки се освобождават. Възрастните хора поемат бавно към домовете си.
© Анита Радева All rights reserved.
