Туп… Туп… Туп… Туп…

Ритмично, отмерено, със задъхване…

Всъщност, задъхването идваше не от бастуна, а от хилавите гърди на баба Пена. В съпровод на магарешките крачки. Муньо беше на солидна възраст, даже побеляваше – доколкото може да побелее сиво магаре. Все пак, беше в тон със стопанката си. Обичаше я, колкото едно животинче може да обича господаря си – все пак не е човек. А и не е лесно магаре да обича господар, постоянно товарещ нещо на гърбината му.

От друга страна, Муньо не знаеше какво е това господар. Нямаше и помен от социално разбиране на живота. Не слушаше радио, не гледаше телевизора, не разговаряше и – най-важното – не мислеше.

Защо да мисли? За тая работа си има хора. Магаретата трябва да ядат, да лежат – когато успеят, да мъкнат и понякога протестно да реват.

А баба Пена беше добра госпдарка. И на Муньо, и на петте свободни кокошчици, и на прасето, което се радваше на зимното слънце, без да осъзнава, че следващата Коледа ще пътува към София и Варна едновременно…

Кольо не погледна часовника. Баба Пена иде – значи е десет часа. Метнала е зърно на кокошките, сипала е на прасето, метнала самара на Муньо, взела бастуна и тръгнала за хляб. Часът е десет, денят е сряда. По разписание…

А ето я и нея. Сега ще поздрави, ще разкаже какво е сънувала, ще сподели нещо за сянката, измъкваща се сутрин от къщата на Зора вдовицата… И толкова! Новините на село са кът. Да, преди разправяше как дядото цяла нощ я тормозил с кашлиците си, но от Нова година темата беше погребана. Само веднъж седмично споменаваше как едва се замъкнала до гробището. „ На оня му е лесно – лежи си и само чака… А аз…“ – говореше тя, макар да си личеше колко й липсва полуглухия дядо Киро, удобен слушател, никога не оспорващ компетентните й мнения, автоматично кимащ и съгласяващ се, че животът се объркал, ония в Софията само крадат и лапат, че кметът е кьопав и кьорав едновременно, че Зора вдовицата ще гори у пъклото, че става все по-скъпо, че…

Важното в старческия семеен живот е съгласието. И крепящата го глухота…

Кольо я посрещна едва ли не с възторг. И как иначе – първата клиентка за днес. Пък може и последната. Защото вече твърдо бе решил – отказва се. Селото голямо, ама хора почти няма. Идват понякога синове и дъщери от града, че даже и от столицата, седят най-много два-три дена, по-често пристигат сутрин, товарят и отбръмчават вечер.

Пък след последната модерницзация на живота – спестяваха си пътуването. Прибраха каквото остана от старците, складирали ги, викат, по апартаментите и…

Та баба Пена и останалите аборигени просто доживяваха. Децата им бяха по чужбина, а там си е откровено убийствено за якия български старец…

Но и модернизацията… Вчера Кольо получи новите допълнения към ремонтирания закон, променил търговията… Ма, тия луди ли са…

-     Здрасти! – рече полубодро Кольо – Какво насам?

Бабата учудено го погледна. Бе, и тоя ли ошашавя? Млад е още, седемдесетака не е навършил, а щурави работи му усукват главата като на градски чиновник.

-     Тиии… Кольо, махни задевките, ами дай два хляба, че бързам. До обед трябва да ида до Старата махала, Мара нещо се сецнала и се обади за хляб…

Кольо се облегна на тезгяха:

-     Бабо Пено, вчера дойде ново нареждане. Ти нали идва и си взе хляб?

-     Взех…

-     Е, това е. Днес не ти се полага…

-     Как така? И пари имам, и Мара чака да й занеса…

-     Баба Мара трябва лично да дойде и се подпише на ведомостта. Хляб… - отвори той компютъра и погледна някакви неща там – Хляб й се полага, верно. Ама трябва лично да го получи…

Баба Пена се замисли.

-     - Коле, вчера вземах хлеб от теб, нищо не ми каза…

-     Щото снощи ми пратиха нови поправки на поправките… Отде да зная…

-     И какво искаш?

-     Не аз, властта иска. Евроатлантическата демократична власт…

-     Тия ни ги знам, ни ми требват… Кмета го знам кой е – нали ни казаха когато го назначиха. Верно, не съм го виждала от тогава, ама го знам…

-     Кметът – рече внушително Кольо – е пратеник на тая власт. Назначиха го – що да се хаби време, че и пари, за да избираш най-добрия. И то – най-добрия според теб. Ти не знаеш, а и не може да знаеш, всичките хора. Кмет – иди-доди, ами как ще избираш областен управител, министър, депутат? Има си хора и за това – те знаят кой какъв е, те назначават правилния. Избират го – обсъждат, решават… Това е демокрация, бабо… Не е като вашето събиране на приказки при стария бряст. Говорите си, ама каквото знаете. А знаете за яденето, за копането, за плетките… Как да се повери демокрацията на такива хорица, а…

-     Ти остави политиката, тя дава хляб само на мошеници и крадци. А аз искам два хляба. За Мара и за мен, че снощи Фильо горския ми се оплака – забравил да си купи, пък отиваше у лесничейството, щото го викали, че… Абе, дадох му половинка. И сега на мен ми трябва…

Кольо се огледа. Ранна утрин, площадчето пусто, ще речеш, че у цело село само баба Пена и магарето са будни. То и защо да стават хората – дворчетата малки, прекопават се за един ден, пък и няма всеки ден да копаят, я… Да стане барем обед – ще излязат, ще поприказват, добитъка ще нахранят. Щото и живинките влязоха в тоя график, даже кучето на Яким Лабавия излизаше да препикае площадчето чак по обед…

-     Бабо, - започна той, подготвяйки си словото, щото чакаше барем още двайсетина души да минат и недоволстват – Знаеш, че демокрацията изисква ред. Властта нареди на банките да блокират парите. Сега не може да теглиш колкото ти скимне…

-     А, не… Не може, съгласна съм… Никакво скимване – ако имаш, теглиш…

-     Да, ама това си е твоето, частното  виждане. Законът вече позволява да теглиш само малко пари. Колкото днес ти трябват. Не бива да харчиш безогледно и да объркваш икономиката…

-     Ми, ако ми требват? Е, Първан искаше да ремонтира покрива си – не му дадоха пари. Хем имал достатъчно, ама не дадоха…

-     Неговото е егоизъм! Трябва да мисли капитално. Ще спестява, а банките си знаят какво да правят с неговите пари… Пфу, ама и аз какво приказвам… Не са негови – при тях са, значи са техни… Затова и на теб ти се полагат пари за хляб и малко за друго… Там учените хора по-добре знаят какво ти трябва! Изкуствен интелект има, бабо… Той решава…

-     Да, де – ама сега не ми трябва тоя изкуствения, още имам нещичко у главата. Искам хлеб – и за мен, и за Мара…

Кольо въздъхна. Не разбират тия хора, от друго време са, изостават в модернизацията си. Не, че той нещо разбираше. Стар магазинер беше, от трийсетина години се опитваше честен частник да е. И знаеше – моето си е мое, каквото добарам… Също така… А сега – нови и нови ограничения. И то тука, в селото. А в столицата как ли е? Представи си, че е голям бизнесмен – отдавна плесенясала мечта, че върти сделки… Вече не можеше. Властта следеше и решаваше. Спетсяваше на хората мисленето, демек…

-     Виж, бабо – времето летеше, достатъчно го запълни, трябваше и кафе да пийне – сега ще ти дам два хляба, ама от утре… Разбери, получих нареждания. Кому какви и колко стоки мога да продам наведнъж. Никаква анархия, никакви капризи! Щото мен ще ме подгонят…

Баба Пена въздъхна. Днес се оправи, ами утре… Аман им от модерните наредби! Що не сложат по един нашийник с компютри вътре… Сепна се. Такива синът й разправяше, та го подгониха за антидържавно мислене. И се наложи да замине с децата и жената чак у Зимбабве. Някакво диво племе ги приело, та ги учел на книга. Ама телевизорът снощи пак говореше за настъплението на цивилизацията в черните дебри на Африка…

И бабата се зачуди – де ли ще се спасява момчето й? На Луната и Марс пак хора на властта бяха кацнали и селища там градяха.

Ама не за разни опасни другомислещи, а за верните на евроатлантическата демокрация.

1. Сега пак ли телефона да давам? – рече тя.

Кольо кимна, макар внимателно да се огледа. Селото спеше, народът дремеше, времето си течеше…

- Телефона… Знаеш – там ти е сметката. Ще видя колко пари днес имаш, ще изтегля нужното…

- Аман от тая пластмаса… Преди имах пари – виждам ги, броя ги, правя си сметките. А сега…

- Сега то ти прави сметките… Не ти ли е по-лекоѝ2

- Бе, като не видиш… За крадците е по-леко – ти не си видиш нещата, те ги прибират…

Кольо посегна към почти голия рафт.

-     За последно – на ти два хляба…

Баба Пена бръкна в джоба на престилката:

-     Пак ли чужбински пари ще теглиш?

-     Знаеш, знаеш – вече година откакто еврото е нашенско. Може и с левове, ама излиза по-скъпо. Даваш два лева за един хляб, пък с еврото – само едно евро. Имаш сметка…

Баба Пена с мъка измъкна телефона. Като че го късаха от сърцето й. То така си и беше – по нечии разпоредби името й беше сред имената на непъълноценните за властта поданици. И затова имаше право на десет лева харчлък дневно. Кметът им го обясни на единственото събиране в бившия читалищен дом, сега база на натовския взвод, разположен да охранява някогашното летище, сега аеродром за секретни операции срещу неподчиняващите се източни варвари. Щото, както рече един от гражданята, дошъл с кмета, ония се опитвали да срутят прекрасното настояще и още по-прекрасно бъдеще на хората. Настояще, строено с много пари от задоканските съюзници, някога освободили тая територия от православните варвари…

И затова, обясни оня, всеки трябва да разбира историческия момент, да стяга колана – засега около кръста, да почита подвига на евроатлантическите освободители и да не пречи с апетита и живота си…

„Но това си беше… Беше си реално. А баба Пена не риташе срещу реалността. Отдавна не риташе – откак още едва не осакати Митьо Хаирсъзина, опитал се да й обясни творчески нещата от живота върху сеното в плевника. После бащата на Митьо искаше да я съди заради липсата на внуци, ама братята й…

Но това е друга история, от немодерните времена…

А сега и тя, и съселяните й се модернизираха ускорено. Само едно нещо понякога ги безспокоеше. Те – че търпят, търпят. Ама няма да устискат пет века. Други ще чакат ново, немодерно, та дори нещо повече – нормално време за живот…