Баба ти Трънкина
3 мин за четене
Познавам съдбата. Понякога се разминаваме в коридора. Едва ли ме е забелязала, но аз винаги се обръщам след нея замечтан. Тогава бях искренно влюбен в нея. И отвратен до покруса в същото време. Никога нямаше да бъде моя, дори и нямаше да ме забеляжи, освен, ако не се блъснех в нея... Но тя не беше от онзи тип, който ти се извиняват и след това пият кафе с теб. Всъщност те смачкваше до неузнаваемост. Направо в движение. Винаги съм внимавал, когато е наблизо, да не се блъсна в нея, но Тодор не внимаваше... Стовари се отгоре й, като дори не я забеляза. Само котешки извитият й гръб ми беше достатъчен, за да разбера, че тя го мразеше...
Тодор спеше. Не, това беше само привидно. Всъщност трепереше в очакване. Тодор спеше и очакваше, но най-много от всичко в този момент Тодор сънуваше. Тодор сънуваше още от малък. Но тогава само спеше и сънуваше. По онова време Тодор не очакваше. Пасеше кротко сънищата си по пижама и измити зъби. Сънищата имаха вкус на детство и пълната липса на жажда за обяснимост на събитията. Сънищата пасяха Тодор. А той не се интересуваше от тях. Пасеше ги с наслада. Понякога сутрин преживяше. Тодор преживяше най-често онова, което не можеше да преживее. Тодор преживяше често.
Тодор растеше. Годините му направиха път пред забързания му, целеустремен марш. И желаеше... С годините все повече. Да има, да може, да бъде, да знае безбройно много неща. Не е важно какво Тодор постигаше и какво Тодор имаше. Истински значимо бе това, което Тодор искаше. Тодор беше вихрушка от страст. Тодор постигаше! А това, което му оставаше да постигне, Тодор сънуваше. Все повече преживяше. Беше толкова сладко. Сънищата ставаха все по-кристални, все по-реални и завладяващи.
Тодор спеше, сънуваше, изживяваше, имаше. Тодор постигаше. Тодор губеше. Отначало бавно, после – всичко. Съдбата беше безмилостна. Тя лиши Тодор от всичко постигнато. Накрая, когато вече нямаше нищо, тя разби сърцето му. Но Тодор търсеше, сънуваше, преживяше... Изживяваше! Тодор бе вихрушка от страст. Връщаше се в сънищата и се бореше, стремеше се, властваше и неминуемо постигаше, все по-често, докато един ден не заживя изцяло в сънищата си. Хората по улицата подминаваха спящата, миризлива купчина от хрипащи парцали, рошава брада и коса, под чиито болнави клепки блестеше златото на новите успехи. Тодор бе по-щастлив от всякога. Съдбата го мразеше. Всички се пазеха от нея в коридора, толкова осезаемо бе освирепяла. Намесата и бе отворила за Тодор врати, отвъд възможностите на обикновенния човек. Тя страдаше. Красотата й страдаше с нея. Реши да го убие с красивите си ръце, докато спи, там, на улицата, сгушен в дрипите и новите си сънища, в които бе толкова щастлив и в които тя щеше да влезне... Съдбата се вмъкна в ума на Тодор и пусна косите си – водопади от лудост, които се скриха в очите му и всеки път, щом ги затвореше, обръщаха взора му навън, към реалното и болката на дрипите, смрадта и хаоса. Тодор заспиваше рядко. Заспеше ли – плачеше, объркан в празното, гневен с пълното могъщество на отчаянието... Съдбата бе седнала в скута му. Стискаше го за гърлото. Все по-силно. Треперещите пръсти на Тодор напипаха ножа, скрит сред дрипите. Красивите й ръце вече го задушаваха. Лицето й го задушаваше с чертите си в омраза...
Тодор не можеше да поеме дъх дълго, след като заби ножа в гърлото й. Колко красива бе. Колко тъжна, докато се свличаше безжизнена с косите и последния си дъх. Сега вече никой не можеше да му попречи да продължи да сънува до насита, потънал в красотата на ума си...
А хората продължаваха да го подминават с погнуса и отвръщайки погледи, твърде дълго не забелязаха кръвта и ножа, стърчащ от гърлото му. Не знаеха дори как се казва...
Тодор спеше. Не, това беше само привидно. Всъщност трепереше в очакване. Тодор спеше и очакваше, но най-много от всичко в този момент Тодор сънуваше. Тодор сънуваше още от малък. Но тогава само спеше и сънуваше. По онова време Тодор не очакваше. Пасеше кротко сънищата си по пижама и измити зъби. Сънищата имаха вкус на детство и пълната липса на жажда за обяснимост на събитията. Сънищата пасяха Тодор. А той не се интересуваше от тях. Пасеше ги с наслада. Понякога сутрин преживяше. Тодор преживяше най-често онова, което не можеше да преживее. Тодор преживяше често.
Тодор растеше. Годините му направиха път пред забързания му, целеустремен марш. И желаеше... С годините все повече. Да има, да може, да бъде, да знае безбройно много неща. Не е важно какво Тодор постигаше и какво Тодор имаше. Истински значимо бе това, което Тодор искаше. Тодор беше вихрушка от страст. Тодор постигаше! А това, което му оставаше да постигне, Тодор сънуваше. Все повече преживяше. Беше толкова сладко. Сънищата ставаха все по-кристални, все по-реални и завладяващи.
Тодор спеше, сънуваше, изживяваше, имаше. Тодор постигаше. Тодор губеше. Отначало бавно, после – всичко. Съдбата беше безмилостна. Тя лиши Тодор от всичко постигнато. Накрая, когато вече нямаше нищо, тя разби сърцето му. Но Тодор търсеше, сънуваше, преживяше... Изживяваше! Тодор бе вихрушка от страст. Връщаше се в сънищата и се бореше, стремеше се, властваше и неминуемо постигаше, все по-често, докато един ден не заживя изцяло в сънищата си. Хората по улицата подминаваха спящата, миризлива купчина от хрипащи парцали, рошава брада и коса, под чиито болнави клепки блестеше златото на новите успехи. Тодор бе по-щастлив от всякога. Съдбата го мразеше. Всички се пазеха от нея в коридора, толкова осезаемо бе освирепяла. Намесата и бе отворила за Тодор врати, отвъд възможностите на обикновенния човек. Тя страдаше. Красотата й страдаше с нея. Реши да го убие с красивите си ръце, докато спи, там, на улицата, сгушен в дрипите и новите си сънища, в които бе толкова щастлив и в които тя щеше да влезне... Съдбата се вмъкна в ума на Тодор и пусна косите си – водопади от лудост, които се скриха в очите му и всеки път, щом ги затвореше, обръщаха взора му навън, към реалното и болката на дрипите, смрадта и хаоса. Тодор заспиваше рядко. Заспеше ли – плачеше, объркан в празното, гневен с пълното могъщество на отчаянието... Съдбата бе седнала в скута му. Стискаше го за гърлото. Все по-силно. Треперещите пръсти на Тодор напипаха ножа, скрит сред дрипите. Красивите й ръце вече го задушаваха. Лицето й го задушаваше с чертите си в омраза...
Тодор не можеше да поеме дъх дълго, след като заби ножа в гърлото й. Колко красива бе. Колко тъжна, докато се свличаше безжизнена с косите и последния си дъх. Сега вече никой не можеше да му попречи да продължи да сънува до насита, потънал в красотата на ума си...
А хората продължаваха да го подминават с погнуса и отвръщайки погледи, твърде дълго не забелязаха кръвта и ножа, стърчащ от гърлото му. Не знаеха дори как се казва...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никифор Никифоров Всички права запазени
