Бабини - деветини
4 мин за четене
Деца, това се случи в далечното за вас хилядо деветстотин и шейсет и седмо лето. Тогава аз, вашата баба, бях само на седем годинки. Бях една мъничка ученичка от първи клас, с дебела плитка и огромна панделка, от която едва се забелязваше главата ми. Моят татко бе ветеринарен лекар в едно държавно земеделско стопанство. Какво е представлявало то ли? Не знаете и що е социализъм, така ли? Ами това стопанство не принадлежеше нито на бай ти Иванчо, нито на бай ти Пеньо, а собствеността на земята бе одържавена. Тогава някои люде мислеха, че могат да си вземат нещица за задоволяване на техните потребности от общото и скришом го правеха. Казвате, че това е кражба, така ли? Е, спорен въпрос! Мънички сте още и не искам да ви обърквам, както тогава моите учители ме объркаха. Но, моля ви, не ме прекъсвайте повече! Продължавам. Семейството ми живееше в лечебницата - на втория етаж, над станоците, в които се държаха кравите, за да могат да бъдат прегледани от лекаря. Училището бе чак в селото, което беше твърде далеч за мене - мъничката ученичка. Сутрин с тежка чанта, пълна с учебници и тетрадки, аз потеглях „на книга да се уча - добро да сполуча”. Минавах през голяма поляна, после през улиците на Държавното земеделско стопанство и навлизах в селото по един аркообразен мост, който се извисяваше над селската река. Така, след час упорито ходене, най-после отивах на училище. В един прекрасен ден, изпълнен с ухания на полски треви и тих шепот на лястовички, аз сторих същото. В класната стая влязох леко запъхтяна, но тъкмо навреме. Едва успях да оставя на чина претъпканата си чанта и учителката влезе.
- Здравейте, ученици! - поздрави ни тя, както всяка сутрин, а ние - учениците от първи клас, станахме и в един глас изцвърчахме:
- Здраве желаем, другарю учител!
След това най-прилежно си седнахме на чиновете. Е да, имаше и посбутвания, хихикания, дърпане на плитки, хвърляне на книжни самолетчета, но това си беше в реда на нещата... Учителката се оказа в много добро настроение и нито веднъж не ни направи дори забележка, а тържествено започна урока така:
- Скъпи деца, сега ще ви разкажа една история, която се е случила на нашия вожд и учител на целия български народ - на великия Георги Димитров.
След като завърши разказа, тя няколко пъти повтори:
- Към една и съща цел може да се стигне по различни пътища, запомнете го, мили мои дечица! Трябва да търсим най-подходящия за случая и най-краткия път, за да отидем там, където искаме! Осмислете това, което ви разказах, повторете си го и го запомнете за цял живот, защото много ще ви помогне в бъдеще.
Като особено изпълнителна, аз няколко пъти наум си повторих тези думи на учителката. След часовете продължих да си ги рецитирам като стихотворение, дори и някаква мелодийка си измислих към тях и пеейки великите слова, с тежката чанта в ръка, се отправих към къщи. Като стигнах моста, недалеч от него съзрях една дъска, метната през рекичката. „Я, нов път!” - мина ми през ума и реших да не оставам по-назад от другаря Георги Димитров и да стигна до целта, в случая - до вкъщи, по друг път, различен от обичайния. Смело запристъпвах по дъската. Стигнах до средата ù, когато ми се зави свят и се наклоних в посока към тежката чанта. Цопнах във водата и не изпускайки ценните си учебници, стискайки с все сила дръжката на чантата с едната ръка, с другата успях да се хвана за дъската. Заритах и взех да се мъча да прехвърля крак върху тъничкото мостче, ама не стана. Повторих опита си, но този път излезе още по-неуспешен, а ръката, с която се държах за дъската, ме заболя. Викайки, „Изпускам учебниците си! Потъват!”, аз цяла се потопих в реката. Някакви космати ръце ме сграбчиха и ме издърпаха на брега. Като се поосъзнах, видях един мокър, много смешен чичко. Той уплашено ме гледаше.
- Ха, че глупаво дете! Какво правиш тук, бе мойто момиче? - надвесил се над мен, се ежеше чичкото.
- Къде е чантата ми? - стреснато попитах, а мъничко жабче безцеремонно се измъкна от клюмналата чак на шията ми панделка и заподскача по главата ми.
- Още я стискаш в ръка и за нищо на света не искаш да я пуснеш. Сигурно е пълна с жаби и попови лъжички - засмя се мъжът и понадигна чантата, от която потече вода и наизскачаха опашати същества. После ме взе на ръце и ме занесе обратно в училището. В учителската стая лично директорът ме зави с някаква покривка и се обади на мама. Тя скоро ме прибра вкъщи. Аз изсуших учебниците и тетрадките си, а листовете им станаха къдрави и някак старинни, като дядовите църковни вестници, скрити в един сандък, който бях намерила на тавана. Цяла година учих от веселите, къдрави книжки. Защо ви разказвам тази история ли? Е, да, вие сте от компютърното поколение и веднага схващате както хиксовете, така и игреците, а не сте допотопни същества като мене. Защо ли наистина ви занимавам с бабини-деветини?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
