БАЛКАН

       Есента бе разхвърляла пъстрите си багри безразборно - сякаш бе постлала шарена черга върху цялата земя. В западния край на селото, сред оранжевозлатистите облаци на разсъбличащите се дървета, се намираше побелелият от мливото покрив на  фуражомелката.  Мъже и жени се суетяха край разпрегнатите около нея пълни с чували каруци. С побелели дрехи, с бялнати лица, вежди и коси, те ходеха като привидения от странен, загадъчен свят. Насядали под навеса, мълчаливо чакаха реда си неколцина мъже. Покрай оградата премина бай Тодор пазача с Шаро, който весело подскачаше около стопанина си.

         - Вижте как се радва кучето на бай Тодор! - наруши мъл­чанието един от мъжете.

          - Не току-така народът е казал, че най-верните приятели на човека са кучето и конят - обади се друг селянин.

          Като чу това, Хаджията трепна. Той беше дългогодишен ловец и си спомни за своя Балкан - незаменимото му ловджийско куче. При този спомен, въздъхна и каза:

          - Че е приятел на човека, вярно е. Ама от куче до куче има разлика. И те са като хората - има добри, има и лоши - зависи от характера...

          - Чакай бе, Хаджи, какъв характер търсиш в животното, то да не е човек? - не се съгласява с него Авиза.

          - Не го търся, защото го виждам! - отвърна малко раздраз­нено ловецът - Иван, племенникът ми, например, имаше мързеливо и страхливо куче. По цял ден лежеше под сенките в двора и не помръдваше, дори когато мухите го хапеха. Надяваше се, че като го изведе на лов ще бъде по-различно.

            - Ела да го видиш, чичо, какво е хубаво! - казваше само­доволно, като гледаше едрото му тяло и загладения му косъм.

          Един ден го изведохме на лов. Пуснахме го с другите кучета в гората. Там то действително се посъвзе, разтича се. Скоро всички се спуснаха след дивеча, а неговият Вихър остана да се върти около нас. Когато заекът изскочи насреща, Иван стреля. Щом чу изстрела, Вихър се стресна, изскимтя и хукна под­плашен из полето. До края на лова повече не го видяхме. На дру­гия ден ми каза, че го заварил вкъщи да лежи. Ядосал се и за урок добре го набил с един кол. Но това не помогна. Колкото пъти го довеждаше, щом гръмнеше пушка, то се плашеше и побягваше накъдето му видят очите. Принуди се да го махне и да вземе друго.

          Мъжете се развеселиха от тази история.

          - Хаджи, истина ли е това? За пръв път чувам ловджийско куче да се бои от гърмеж! - не можеше да повярва Мошулът.

          - Истина е, можете да го попитате. Пак ви казвам, че всичко зависи от характера на кучето. Моят Балкан беше умно и чувствително куче. И много добро за лов. Щом усетеше, че ще из­лизаме, виеше по цяла нощ от нетърпение. Сутринта, като ме видеше с пушка на рамо, голяма радост наставаше. Отвържех ли го, нямам думи да ви опиша какво наставаше. Ако пък го поведях завързано, повличаше ме и трябваше да тичам след него. По време на лов, лавнеше ли Балкан, знаеше се, че гони нещо - напразно тай не лаеше. По лаенето познавахме какъв дивеч гони. Беше удоволствие да се ловува с него и всички искаха да го вземат със себе си. Случвало се е, както работя на полето, той да дотича запъхтян, да скимти и да се увърта около мене, от което разбирах, че иска да ме заведе някъде и тръг­вах след него. Било заради удушен от него заек или фазан. Понякога направо ми го донасяше Той беше необикно­вено куче, разбираше всичко, като човек. Никога не съм посягал да го ударя. Достатъчно бе да го нахокам. Тогава се сърдеше, не вземаше хляба, който му давах или не се прибираше вкъщи. Заставаше недалече от къщата, на полянката до градината на горския и виеше жално пяла нощ. Как да посегнеш да го биеш!? Хляб от непознат човек не вземаше. Има кучета, които ядат яйца, кокошки в дворовете, а на него кокош­ките му се качваха на главата, кацаха по него докато лежи и сна­сяха яйца под носа му, но не посягаше на забранени неща. Ех, де да имам сега такова куче! Какво ли не бих дал за някогашния си Балкан! - въздъхна Хаджията натъжен.

          - Хаджи, тия дето ги разправяш, малко на ловджийски ми приличат - поклати глава недоверчиво Авизът. Ти го изкара това твое куче по-добро от специалните породи, дето ги дресират.

          Ловецът се намръщи, погледна го изпод вежди.

          - Питай ловците, питай хората от махалата, те ще ти кажат, щом не ми вярваш - раздразни се той.

          - Абе, какво ще пита, остави го! Аз нали знам, че е така. Помня го Балкан, как да не го помня! - намеси се Филип чобанинът. - Веднъж пасях овцете край воденицата. По едно време гледам кучетата на дядо Дойчин гонят Балкан - той беше младо куче тогава. Увъртяха се около овцете и ги подплашиха. Хукнах да ги събирам и не видях какво стана после. Като пладниха овцете, седнах до кладенеца да обядвам. Изведнъж дочувам някакви неясни звуци - сякаш изпод земята идваха. Озърнах се. Наоколо не видях нищо подозрително. Тогава приближих до кладенеца и се надвесих в него. Какво мислите видях? Долу Балкан пляска във водата, ще се удави – губеше сетните си сили. Спуснах кофата бързо. Кучето я докопа и го изтеглих с нея горе. Изморено, мокро и уплашено, скочи на разтрепераните си крака. Като ме видяха да го вадя от герана, веднага се насъбраха любопитни хора от воденицата.

          - Вижте, кучето е било в кладенеца!

          - Как е попаднало вътре?

          - Сигурно се е качило да пие вода от кофата и е паднало - каза недоволно някой. - Развали хубавата вода, дявол да го вземе.

          - Не е паднало така! - намесих се аз тогава. - Гонеха го кучетата на дядо Дойчин. Видяло се е на зор и е потърсило спасение в кладенеца.

          - Брей, не видя му се! Намерило къде да се скрие! - пак се обади, оня, недоволният.

          - На зор било, скочило! Не е могло да избира къде да се скрие. И то душа носи - живее му се! - рече друг селянин и погледна съчувствено кучето.

          - Балкан беше силно и умно куче! - завърши разказа си чобанинът.

           Мъжете замълчаха. Извадиха цигари, запалиха. Като изкара със задоволство дим през ноздрите си, Митко Кунев рече:

          - Хаджи, разкажи ни как загуби Балкан?

          - Ще ви разкажа. Остаряло беше много кучето. Краката му заболяха от ревматизъм, от шипове, поду­ха се, боляха го, не можеше да ловува, накрая едва ходеше. Започна да яде каквото му попадне. По-рано, като му сложех хапове в хляба да го лекувам, той, хитрецът, изяждаше хляба до трошичка, а хапчето оставяше. Мъчеха се да го тровят някои завистници, но напразно. После оглуша, лошо виждаше, ядеше всичко, което намери. Една вечер в тъмното дори не ме позна, спусна се към мене ръмжейки и едва като викнах името му, спря. Той вече не живееше, а се мъчеше. На мене ми беше нужно куче за лов. Купих си съвсем малко. Това досъсипа Балкан. Като видя, че вкъщи има друго куче, повече не се прибра. Виеше в края на селото по цяла нощ, като вълк единак. И то да чуеш какъв жален вой - сърцето ти ще разкъса. Милувките ми, когато го срещнех, не го радваха ни най-малко. В очите му, гурелясали и отекли, четях само болка и мъка.

Младото куче се оказа много лошо. Ядеше кокошки и яйца. Синът ми играеше по цял ден с него из двора, водеше го по полето и то бе станало невероятно пъргаво. Успяваше да хване дори птица, преди да излети с грациозен скок във въздуха.

Веднъж се върнах от неуспешен лов на лисици. Жената се нахвърли върху мене още от прага:

       -  Да махнеш от тук това твое куче. Днес  удуши агнето. Веднага го махни, чуваш ли!

       - Как така агнето? - не вярвах на ушите си аз.

       - Ами върви на двора и ще видиш как - фучеше жена ми.

      -  Щом е така, ще го махна. Хайде яйцата и кокошките, както и да е, но агнето... Тръгнал съм в гората за лисици, а то съм я хранил в къщата си.

        И още начаса го разкарах. За моя най-голяма изненада, след няколко, дни Балкан се завърна вкъщи. Гледах го като се мъчи, болеше ме. Реших, че трябва да му помогна, да прекратя мъките му. Той едва се влачеше полуглух, полусляп, куц. Но аз не можех да направя това, затова рекох на племенника си:

       -  Иване, имам една молба към тебе! Виждаш Балкан на какво дередже е. Мъчи се, а мъчи и мене. Аз не мога, сърцето ми не позволява. Застреляй го ти.

       -  Какво каза, чичо? - трепна Иван. - Да застрелям Балкан?! Никога! Срещу него пушка не вдигам. Хранил е и моето, и твоето семейство с месо години наред. На мене пък съвестта не ми позво­лява. Аз - никога. Накарай друг! - отсече категорично той.

       Нито един от ловците не се съгласи да застреля кучето. То беше куче-другар, разбираше какво искаш от него само по погледа ти.                                  

       След няколко месеца го намерихме в една нива край село. Дали беше се отровило от нещо, или беше умряло от естествената си смърт - това никой не може да каже - свърши разказа си Хаджията с развълнуван глас и навлажнените му очи сведоха поглед в земята.

       Замълча. Замълчаха развълнувани мъжете. Фуражомелката продължаваше ритмично да бучи. На вратата слънчевите лъчи заляха побелялата фигура на Димитър Балканджията. Той сложи ръка над веждите си да направи сянка на очите, потърси с поглед някого, откри го, свали ръката и викна:

           - Хей, Хаджи, хайде! Стига си бъбрил там! Твой ред е.

           - Тъй ли? Идвам - размърда се ловецът.

           Стана и тръгна с оная уверена, макар и променена от годи­ните походка, с която повеждаше някога своя Балкан из просторните поля на лов.