БАЛКАН
Есента бе разхвърляла пъстрите си багри безразборно - сякаш бе постлала шарена черга върху цялата земя. В западния край на селото, сред оранжевозлатистите облаци на разсъбличащите се дървета, се намираше побелелият от мливото покрив на фуражомелката. Мъже и жени се суетяха край разпрегнатите около нея пълни с чували каруци. С побелели дрехи, с бялнати лица, вежди и коси, те ходеха като привидения от странен, загадъчен свят. Насядали под навеса, мълчаливо чакаха реда си неколцина мъже. Покрай оградата премина бай Тодор пазача с Шаро, който весело подскачаше около стопанина си.
- Вижте как се радва кучето на бай Тодор! - наруши мъл­чанието един от мъжете.
- Не току-така народът е казал, че най-верните приятели на човека са кучето и конят - обади се друг селянин.
Като чу това, Хаджията трепна. Той беше дългогодишен ловец и си спомни за своя Балкан - незаменимото му ловджийско куче. При този спомен, въздъхна и каза:
- Че е приятел на човека, вярно е. Ама от куче до куче има разлика. ...