Кръстиха я така, защото се роди през януари. Ако беше родена през май, щеше да е Мая, през Юли – Юлия, през март – Марта. Или, ако родителите й бяха надскочили локвичката на фантазията си, Юлиана, Мартина…

Но подобни чудеса в семейството й не се случваха. Априори там имаше вето върху фантазии и измишльотини.

Обичаха телевизора и радиото – те винаги носеха само проверени новини. И здраво подковани коментари – достатъчни, за да могат на следващия ден да ги цитират. Нищо сложно, нищо вариативно, нищо, излизащо извън правилната линия на здравомислието.

Книги… Да, от препоръчителните. С преразказвателно-поясняващ увод, определящ какво е искал да каже авторът.

Домът им беше класически за времето и строя – две спални, кухничка, баня-тоалетна. Мебелировката солидна и вечна. Гардероб, семейно легло персон и половина, два дивана – така другата стая ставаше хол, плюс съвременна библиотека – шкаф за дрехи с витринка за кристала.

И животът класически – работата, училището, правилни познанства… Ако някой заспеше и се събудеше след десет години, все едно ставаше от сън на другата утрин. Е, ако не се вгледаше в календара…

Яна спазваше правилата на движението – детска градина, училище, дневен режим, четене на задължителната литература, борба за отлични оценки.

Стараеше се момичето – щото само с акъл не ставаше. Заучаваше, повтаряше запомненото, пишеха й шестиците, ревеше от петиците… И ден след това не помнеше нищо. Защо да помни? Целта беше постигната, оценката е в дневника, впечатлението е направено… И лентата за 24 май е в кърпа вързана!

Така й се полагаше – тати чиновник в общината, мама партийна секретарка, дъщерята отличничка… Животът си вървеше по релсите – и нито милиметър встрани. Защото извън тях вилнееха рисковете от дерайлиране…

Като, например, любовта…

Катастрофата стана през студентските години. Хем всичко беше предвидено и подредено – завършва /с отличие/, започва работа /вече уговорена/, после се грижи за мама и тате…

Но се появи някакъв, тя го погледна не като състудент, видя нещо различно от другите същества в панталони и…

Абе, сватба, деца, семейство…

Което си е излизане от коловозите. Правилното движение изисква пристигане на обозначена гара, следване на разписанието по минути и секунди дори, никакви странични явления и бедствия.

А то – семейство…

Колко пъти й се налагаше да се връща от работа уморена и да се заема със странични занимания – чистене, готвене, бърсане на сополи, пускане на пералнята, изслушване на чужди далечни проблеми за изпитвания, скъсани чорапи, прочетени книги, приказни герои…

Тя носеше на гърба си всичко. Намисляше, постановяваше, проверяваше. На мъжа й оставаше лесното - да превъплъти в реалност намеренията й. Тя реши да имат нова къща, той я построи. Под строгия й поглед и неумолим контрол.

Абе... Добре, че съпругът й се оказа мека Мария. Хлътна още с пелените – бебетата ги пълнеха, той ги изтръскваше, после обираше остатъците със специална стъргалка, накисваше, доочистваше и ги предаваше на пералнята за фина обработка.

Така го приучи да помага при прането. Тя вършеше трудното – мяташе дрехите в пералнята, сипваше праха или настъргания сапун, натискаше копчето. А той само вадеше готовото пране и плакнеше на кухненската мивка. Даже му позволи да се разтоварва – сложил си книга отляво, чете и с дясната ръка плакне… Ми и той нещо да свърши!

Е, готвеше най-вече съпругът й. Известно е – половината мъже са гениални готвачи, приготвят храна за кеф, а не за наяждане с нещо си. Другата половина са умни и се преструват, че не разбират от кулинария. Защото усещат къде ще ги доведе.

Наистина, готвеше. Ама се издънваше. Прибира се тя – уморена, работа, после два часа клюки в кафенето, три бели вина и порция панирани кашкавалчета, а у дома…

Тепърва се готви, моля ви се! Видиш ли, той тъкмо се прибрал… И никой още не е ял… „Не ме интересува кой не е ял, искам АЗ да ям!“, заяви тя веднъж ясно кредото си. Което си е разбираемо – децата да свикват, той да се е научил…

Обаче – не се научаваше. Все по неговата си караше. Някак си се уреждаше – хем ходи на работа, хем намира време за децата /научи големия да чете на три години!/, хем успява да щудира едва ли не цялата преса, плюс бая дебели и безинтересни книги. А за какво са му? Това, което е необходимо, го има в уводните статии, коментарите на ръководството и учебниците. Защо да учи още? Каква полза от знания, които не носят материална полза? „И, като знаеш – къде са ти парите?“ – пита го тя неведнъж и дваж, ама не успя да уври пустата му глава българска…

Че и коментира неправилно! Хората му пуснали телевизионна програма – една! Няма хъката-мъката, няма територии за скитосване и разнобой с мисленето на управляващите. А той търси подтекст, подподтекст, под текста – друг подтекст…

Е, как такъв човек ще бъде пълен отличник? То и не беше. Ама нахален – взел да й обяснява, че отличниците са елементарни зубрачи, че човек има интереси, че няма как да е еднакво добър навред, че трябва да си избере посоката и да обхване всичко там, а не да заучава, отчита и забравя…

Посегателство върху семейните й ценности и основата на живота й!

Тя отначало спори малко, после разбра, че няма смисъл. Какво да спори? Всяка дискусия я нараняваше и разрушаваше – срутваше здравите бетонни основи на възпитанието. Остави другото, ами и тя взе да се интересува от неговите неща, даже да прочита някоя негова книга…

А те бяха много. Отначало води борба поне външно нещата да изглеждат цивилизовано – да подреди тия пусти томове по размер и цвят, да стане малко по-естетично… Уви! Той си знаеше неговата. Редеше ги по автори и тематики, малки, големи, средни – без система. Че и на първите редове беше натъкмил едни стари книжорля… Били редки, ценни, постоянно ги отварял… Какво им е ценното – старо, дори окъсано. Купи си една поредица от модерните, украси си живота…

Но се примири. Просто гледаше и не виждаше библиотеката, направена само за книги. А преди беше такова великолепно съчетание на гардеробче, редица кристални сервизи, е, и някоя модна книга от събраните съчинения…

А животът си течеше, тя свикваше и търпеше, макар сърцето й да се свиваше.

Какви спорове бяха, когато реши да подмени мебелите… Ама защо, ама това са спомени… Не разбира – овехтяло, разпадащо се, на 20 години вече… Не, обиди се. Щото и той е стар, разпадащ се и – сега да чака изхвърлянето си?

Тя се грижеше за дома си – всяка заран с парцал минаваше навред, та мъжът й подскачаше по мокрия мокет с боси крака. По обяд – пак, вечерта отново. Да знае, че жена му работи и тук.

Ама не разбираше! Веднъж тя не издържа и промълви: „Как не улучих свестен мъж…“, пък той веднага: „Свестните отидоха при свестните, аз, както виждаш – при теб…“

Наистина – нормалната жена трудно живее с умен и добър мъж цели 20 години поред. Никакво разнообразие, само изненади и постоянно подтичване подир акъла му…

А после тя остана. Свободна

Събуди се една заран – сама.

Откараха го, стегнаха го, най-после го видя с костюм и вратовръзка, като хората.

И беше център на вниманието – всичките й познати и приятелки съчувстваха. А досега й завиждаха – тя единствена беше неразведена, че и с деца и внуци… Предизвикателство към модерния женски живот…

Запази си последната му бележка, надраскана изглежда преди да го свие сърцето. Кратка: „ Не мога да те направя по-щастлива…“

Натам ли?

Амиии… Банален, но с това животът й свърши. Натам беше съществуването…

Каня ви на интересния понеделнишки коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/

И представяне на книги.