Бандата 

27 май 2015 година

   Емил паркира таксито на паркинга пред блока в който живееше, разтърка очи с дланите на ръцете си и угаси двигателя. Въздъхна силно. Чувстваше се скапан след дванадесет часовото шофиране по улиците на града. Наближаваше седем. Време за вечерните новини. Той посегна към седалката от дясно, взе чантата със студената бира и овкусените, готови за скара, свински пържоли и бавно слезе от колата. Не беше в настроение. Утре ставаше на четиридесет, а все още не знаеше какво да прави с живота си. Рождените му дни в последните години го караха да се чувства зле. Вече навлизаше в средната възраст, а нямаше нищо насреща, освен хубави спомени от младостта. Той обичаше да се връща към тях, както дете обича да се връща в сладкарница. Спомняше си за лудите купони, баровете, напиванията с приятелите и най-вече за мацките, които беше изчукал през годините. ,,Не бяха малко, ей,, казваше си на ум и се усмихваше. До преди няколко години беше отявлен курвар. Кой какво прави, Емил все гледаше да си го завре някъде. Когато повечето от приятелите му се ожениха и създадоха семейства, той продължи да ходи по баровете всеки петък и събота вечер. Сам. Не му пречеше. Знаеше, че само след час ще има компания. Беше социален тип и лесно се запознаваше с хората. Процедурата беше  ясна. Влизаше в заведението, сядаше на бара и си поръчваше питие. Завърташе ,,щъркела,, към дансинга и започваше да си набелязва девойка. Наблюдаваше внимателно. Ако някое момиче му направеше впечатление, той започваше да я следи с поглед, но никога не бързаше да я заговори. Проучваше я. С кой е дошла? Има ли момчета на масата на която седи? Ако има, колко са? В момента в който се убедеше, че момичето е само в женска компания или си няма пич до нея, започваше да действа. Не след дълго вече пиеха заедно питиетата си на бара и водиха задушевен разговор. Повечето пъти тези срещи завършваха с бурен секс в някое бунгало и с уверението, че ще се срещнат отново. В повечето случаи не се срещаха повече. Имаше и един много забавен случай, който той си спомняше със смях. Ама истински смях. Когато се сетеше за него се смееше с глас. Една нощ, след поредната обиколка по баровете, някъде към четири часа сутринта, той влезе в поредното заведение. Не беше в настроение, защото не можа да свали нито едно момиче. Просто тази вечер не му вървеше. Седна на едно празно сепаре и видимо пиян извика сервитьорката. С набъбнал език си поръча питие, като не забрави да направи комплимент на момичето. Но предвид провлачения говор, тя нищо не разбра. Точно допиваше водката си, когато към сепарето се доближи едно високо, русо момиче и го попита дали може да седне до него. Емил се съгласи от раз и се зарадва на късмета си. Може би вечерта нямаше да мине напразно. Така и стана. След половинчасов разговор, момичето само му предложи  да я изпрати до тях и да останат насаме. Речено-сторено. Отидоха в нейният апартамент и без много разтакаване, започнаха да се целуват като изтървани. Тя го завлече в спалнята си, свали панталонът му и започна да му прави свирка. Емил беше на седмото небе от щастие. Със замах изхлузи ризата от себе си, хвана девойката за главата и леко я навдигна нагоре. Започна да я целува и гали по тялото и когато стигна до прилепналите по нея дънки, започна да ги разкопчава. Тя му помогна, след което ги свали надолу. Емил протегна ръка, за да я погали между краката и се скова. Момичето имаше ташаци!

   - Какво е т’ва ма?! – почти извика той.

   - Ами аз нали ти казах… - сконфузено каза момичето или каквото беше там.

   - Кога ма?

   - Ами в таксито, като идвахме насам.

   Емил погледна към междукрачието, където все още държеше ръката си и рязко я дръпна към себе си.

   - Еба си, номера майна…Ташаци…- след което погледна към нея – И ся к’во прайм?

   - Ами каквото кажеш, скъпи – каза тя или той или то и го хвана за пениса – Ако искаш да се позабавляваме?

   Емил стоеше като вцепенен няколко секунди, след което махна с ръка, като си каза наум, че надървен к*р, насран гъз не гледа и се отдаде на момента. Когато всичко приключи, той излезе на улицата. Вече беше светло. Огледа се за такси, но като не видя такова, тръгна пеш по тротоара. Беше вече поизтрезная и единственото оправдание за това, което беше извършил, се оказа великата мъдрост, че човек трябва да опита от всичко в тоя живот.

   Да, но това беше до преди няколко години. Сега нещата бяха различни. Емил разреди излизанията си по баровете, докато накрая съвсем ги отказа. Намери по-лесен и евтин начин. Разбра за сайтовете за запознанства с които беше пълен интернет и се регистрира в почти всички възможни. Пиеше си бирата пред лаптопа и си чатеше с няколко девойки наведнъж. Беше доволен. Когато вече решаваха да  се видят с дадена жена, нещата бяха ясни. Още през първата или най-много втората среща и е*ането беше уредено. Омръзна му и това. Сега предпочиташе да си стои в къщи, да лочи ледена бира и да гледа някой ситком по телевизията.

   Тази вечер смяташе да направи същото. Точно след новините, започваше един от любимите му сериали ,, Всички обичат Реймънд,,. Щеше да хвърли пържолите на скарата и когато станат готови да налее една халба бира и да се опъне на дивана.

   Отминалия месец беше тежък за него. Към края на април, когато си купи ежедневния вестник от будката и прочете заглавието на първа страница, едва не припадна. Там се съобщаваше, че боса на джамбазката мафия е застрелян в Пловдив, заедно със още един гангстер. Емил препрочете статията няколко пъти. Нямаше съмнение. Ставаше въпрос за неговия приятел от детинство Радослав Гаров – Радича. ,, Не може да бъде…Радо мъртъв…Ужас… ,, Извади телефона от джоба и започна да звъни на приятелите си. Повечето бяха чули лошата новина. През целия ден тогава, Емил не беше на себе си и когато вечерта чу по новините, че Радича е в болница с опасност за живота, той си отдъхна. ,, Жив е…Все пак е жив!,,. Всеки ден следеше в пресата какво е написано по случая и когато разбра, че приятелят му, след животоспасяваща операция и последвало бързо възстановяване е изписан за домашно лечение се успокои.

   Всичко това обаче го върна в спомените много години назад. Спомни си тайфата, когато бяха деца и мислеха толкова романтично. Спомни си за истинското и чисто приятелство, което имаха. За обещанията, които си даваха един към друг. Спомни си и за убита котка през онази лятна нощ на хиляда деветстотин осемдесет и девета година. Още помнеше клетвата.         

   -  Аз Емил, се заклевам в живота си  и този на нашите, че винаги ще защитавам приятелите си и никога няма да ги предам. Заклевам се да бъда верен на бандата и да изпълнявам всички заповеди издадени от нея. Заклевам се да нямам друго семейство освен бандата и никога да не се женя. Ако наруша тази клетва, кръвта ми да се разлее, като тази на котката. Заклех се! – изрецитира я той на глас. Учуди се на себе си, че я помни дословно. Та от тогава бяха минали двадесет и шест години. Усмихна се.

   От всичките шестима другари, които тогава се заклеха, единствено Радо успя да стане някой. Но така или иначе, той беше най-смелият от тях. Почти всички зулуми, които правеха тогава, бяха под негово давление. Дали ще оберат таваните на комшийте, дали ще ограбят пиенето и шоколадите на някое заведение, за да празнуват една хубава Нова година, или ще намажат с лютеница колата на някой който не харесват…за всичко това инициатор беше Радо. Не се страхуваше от нищо! Така с течение на годините, зулумите ставаха все по-големи, а те вече се превръщаха в мъже. Дойде времето, когато един по един влязоха в казармата, а след нея вече всичко беше различно. Всеки пое по пътя си. Емил отиде на гурбет в Израел, Траян се хвана да работи в една новоизлюпена фирма за производство на строителни облекла, Вичо започна да работи в частен СОТ, Дидо, понеже имаше образование на електротехник, се хвана на работа в една просперираща фирма и не след дълго стана технически ръководител, родителите на Янко, които имаха две много оборотни ксерокс ателиета, му отстъпиха едното от тях и той се радваше на прекрасни доходи за онези години. Единствено Радо, на който от малък колите му бяха страст, отвори автосервиз и не след дълго се включи в играта с крадени автомобили. Постепенно се отдалечи от приятелите си и след време дори престана да ги търси. Но всичко това си имаше своето обяснение. Той не се беше отказал от тях, а просто се опитваше да ги предпази. Да ги предпази от себе си. С годините Радо се превърна в един от големите мафиотски босове в България. Отстрани изглеждаше, че всичко му е наред, но в действителност не беше така. До като се изкачваше към върха, той си спечели и много врагове, които с удоволствие биха му пресекли белтъка. Които биха наранили близки до него хора, за да постигнат своето. Имено това, той не искаше да става. Затова предпочете да прекрати отношенията си с своите близки приятели. С тези с които беше израснал. Но така или иначе той ги обичаше. Мили му бяха. Без те да  знаят, той се интересуваше от  тях и така знаеше, кой до къде е стигнал, има  ли някакви сериозни проблеми и има ли нужда да му се помогне. Знаеше рождените дни на всички и винаги им изпращаше подаръци, без да пропусне дори година. Последния път, когато се събраха заедно, беше на кръщенето на синът на Траян преди десет години. Тогава Радо му стана кръстник. По това време той все още не беше на върха, но вече беше започнал изкачването си към него. През последвалите години, по вестниците периодично пишеха за него. Заглавията бяха от рода на: ,, Радослав Гаров – Радича завзема нови територии,, ,, Джамбазите с нов шеф в лицето на Радича,, ,, Това ли е новия бос на мафията,, и разни от сорта. Но за Вичо, Емил , Янко, Дидо и Траян той си остана Радо. Техният добър и малко луд приятел, който те обичаха и който им липсваше през всичкото това време.

   Точно, когато влезе в апартамента си и постави покупките на кухненската маса, телефона на Емил звънна. Той го извади от джоба си, погледна дисплея и се усмихна. Постави го до ухото си и каза:

   - Объркал си датата май.

   - К’ва дата бе? – попита Вичо от другия край на линията.

   - Ми не се ли обаждаш да ми честитиш рождения ден?

   - Не бе. Нали е утре?! За друго те търся – гласът му звучеше доста сериозно

   - Казвай де!

   - Не е за телефон. Трябва да се видим – все така сериозен каза Вичо или Вичето, както често го наричаха.

   - Ами аз току-що се прибирам. Ако искаш вземи една двуцевка* и идвай. Пържолите са от мен.

   - Добре, к’ва двуцевка да взема?

   - ,,Пиринско,, че е с триста  грама фъндък*.

   - Ок, след половин час съм у вас.

   - Добре, чакам те – каза Емил и прекъсна разговора.

   Запали скарата на терасата и извади пресните пържоли в една чиния. Радваше се, че няма да е сам тази вечер. Често се събираха с Вичето на софра, но не толкова, колкото му се искаше. Вичо имаше семейство и едно пет годишно прекрасно момченце. Времето за запивки за него вече беше на втора линия. Така беше и с останалите му приятели. Всички освен Дидо имаха свои семейства и деца. Траян се радваше на десет годишен син, Янко имаше две момиченца на пет и две годинки, а Радо, освен, че отдавна се беше отделил от тях имаше двама сина.

   Вече подреждаше масата в хола си, когато чу звънеца. Отиде до входната врата и я отвори. На прага стоеше Вичо с найлонова торбичка в ръце, от която се подаваше бутилката бира и с картонена кутия под мишница.

   - К’ва я тая кутия бе? – попита Емил, като я посочи.

   - Ще видиш. На – каза приятелят му и му подаде бирата – Слагай я в хладилника.

    - Казвай сега – вече бяха седнали на масата в хола и си бяха сипали по халба бира – К’ва е тая кутия дето ми я носиш? Да не е подарък за рожденият ми ден?

   Вичо внимателно я сложи на масата и каза:

   - Отвори я!

   Емил хвана картонения капак, повдигна го и погледна съдържанието. Облещи се! В кутията имаше кожа на животно. Той погледна Вичо със зяпнала уста и попита:

   - К’во е т’ва бе човек? К’ва е тая гнусотия бе?

   - Кожа на котка – каза той и отпи от бирата, след което си взе  мезе – И аз така реагирах като я отворих днес. Получих я по куриер.

   - И? – все още неразбиращ, Емил гледаше ту към кутията, ту към приятелят си.

   - Напомня ли ти нещо?

   - Е к’во да ми напомня кожа от котка, бе майно?!

   - Прочети това – каза Вичето и му подаде един сгънат на четири лист хартия, който изкара от задния джоб на дънките си.

   Емил го разгъна и зачете:

   ,, Имам нужда от вас. Знам, че не сме се виждали и чували от десет години, но всичко това беше преднамерено. Исках да ви предпазя от себе си. Наясно съм, че повечето от вас имат семейства, но молбата ми е просто да изслушате това, което искам да ви кажа. Нищо повече. След това, решението ще бъде ваше и аз ще го уважа. Знам, че знаете за опита за убийство срещу мен. Бях предаден от най-близките си хора и затова реших да се обърна към вас. Повярвайте ми, че се опитах да направя всичко възможно за да не ви търся, опитах да намеря други варианти, но за съжаление не ги открих. Вие сте единствените хора на които мога да се доверя в този момент. Затова, ако все още помните клетвата, която си дадохме като деца, елате в къщата ми в Брестовица утре, в пет часа следобед. На центъра ще ви чака човек с червена ,,Лада Нива,,.

Радо,,

   Емил бавно погледна Вичо, след това обърна поглед към кутията и посочвайки я, попита с нескрито учудване:

   - Т’ва оная котка ли е бе?

   - Ами май, май – усмихна се Вичето и отново отпи от халбата.

   - ‘Ай стига бе! Това беше преди един век бе човек…’Баси мамата майна…И ‘ся?

   - Ами сегааа…Де да знам…- каза Вичо и се почеса по главата – Да звъним на другите, ако искаш?

   - Имам безплатни минути към всички. Чакай!

   Емо извади телефона си и набра няколко номера, проведе три кратки разговора и само след час, петима от онази детска банда седяха в хола му и гледаха към котешката кожа.  За да спестят време, Емил прочете отново написаното на глас, но въпреки това, Траян го взе в ръцете си и го прочете отново.

   - Ми утре ,,Ботев,, играе с ,,Берое,, бе! Аз щях да ходя в Стара Загора.

   - А бе да ти еба и мача – каза Дидо – Човека ни вика. На зор е, а ти ,,Ботев,, та ,,Ботев,,! Нали после ще разбереш резултата?!

   - А бе Деяне – каза Траян и замахна с ръка – К’во да ти обяснявам на теб, като стадион си виждал само на снимка. Ти знаеш ли колко важен е тоя мач бе? Ако…

   - ‘Ай стига викай бе! – прекъсна го Янко – Радо ни вика! Мача ли ти е по-важен?!

   - Спокойно бе, спокойно – изправи се Вичо от седналото си положение – Дайте да решим какво ще правим. Ако питате мен – да отидем. За да ни търси след толкова време, значи има за какво… А и да го видим…За малко не го убиха… Приятел ни е!

   - Аз съм за – каза твърдо Дидо.

   - И аз – почти едновременно казаха Янко и Емил.

   Всички гледаха към Траян. Той беше забил поглед в масата и въртеше чашата с бира между пръстите си.

   - Утре майна…- мрънкаше на себе си – Не можа ли да в  другиден?

   - ‘ Ай стига мрънкай бе! – ядоса се Вичо – Идваш или не?!

   Траян отмести погледа от масата към приятелите си и каза:

   - Идвам бе, идвам! Ама ще му кажа да пусне ,,Диемата,, - та!

   Всички се засмяха с кеф и взеха чашите в ръце.

   - Браво Трайка! ‘ Ай наздраве – чуха се възгласи – Да ни е здрав Радича!

* двуцевка- PVC бира, със съвместимост два литра

* фъндък – гратис, подарък

( следва )