БАНДАТА

                                               Вулгарен риман - втора част

                                                                        1.

В наши дни

   Черната лимузина паркира пред входа на малкия, сгушен между две нови кооперации ресторант. Улицата беше тиха и спокойна, далеч от големите булеварди и рева на хилядите автомобили. Дървената дограма на заведението и голямата, масивна, орехова врата му предаваха един приятен и уютен вид още отвън. Отгоре, точно над входа на ресторанта, беше поставена табела с красиво изписани в готически стил букви. Надписът гласеше: ,,ОМЕРТА,,. Интересно име за ресторант, освен ако не се намира в Сицилия разбира се, но все пак си имаше своето послание и тук – в Пловдив. Всичко, които са гледали филми за мафията или са чели книги на Марио Пузо, знаят какво е значението на тази дума, а именно, че с нея се нарича сицилианският закон на мафията. Закона на мълчанието. Точно заради това, този ресторант не беше случаен и това беше известно на повечето хора. Затова, когато някой случаен гост или гости на града прекрачиха прага му, бяха отпращани с думите ,,Заведението не работи,, или ,,Заведението е резервирано,, без да се дава повече обяснение. Предназначението му беше единствено, тук да се провеждат срещи на хора от подземния свят и да решават мирно конфликтите по между си. Всички силови групировки, които имаха да решават даден спор, знаеха, че ако мястото на срещата е именно този ресторант, то нямаше от какво да се притесняват. Дори и да не стигнат до разбирателство, бяха спокойни, че нищо не може да им се случи в дадения момент. Тук бяха предотвратявани гангстерски войни, тук бяха договаряни сътрудничества, тук бяха решавани съдби на провинили се гангстери, тук се печелиха и избори от национално значение.

   Ресторанта представляваше един голям правоъгълник, около сто квадратни метра, постлан с винено червен мокет и дълъг, направен от масивно дърво, бар плот, разположен от лявата страна на помещението и заемащ повече от половината й дължина. На стената зад него имаше поставени дървени рафтове, върху които бяха наредени само маркови и  скъпи питиета. Отпред, на работния плот, имаше професионална машина за кафе, марка ,, Faema President ,, и такава за наливна бира ,, Staropramen,,. Отстрани до самия бар, бяха поставени две хладилни витрини. Едната пълна с бутилирана бира от същата марка, а другата с безалкохолни напитки от всички известни марки. Непосредствено след витрините се намираше вратата, която водеше към тоалетната, която също беше направена с вкус, от най-скъпите и качествени материали. От дясната страна на помещението, бяха наредени, едно след друго, четири големи, кожени сепарета, чийто цвят беше в тон с мокета и които спокойно можеха да поберат поне осем човека. Разбира се бяха придружени и с по една масивна дървена маса. На стената, срещу входа, където имаше издигнат малък подиум, се намираше   скъпо струващия Роял от известната марка ,,Бьозендорфер,,. Цветът му, тип ,, слонова кост,, контрастираше с тъмночервения мокет и предаваше един по светъл облик на ресторанта. Отгоре, върху  това произведение на изкуството, беше поставен един много красив сребърен свещник с три обгорели свещи поставени върху му. Роялът, почти никога не се ползваше и беше повече  като част от интериора, отколкото като инструмент, но в много редки случаи, и то само по желание на ,,клиента,, собственикът на заведението канеше един прекрасен пианист, който изпълваше ресторанта с очарование и романтика, излезли изпод пръстите му.

  Собственикът беше човек на възраст около шестдесет години, добре изглеждащ, винаги гладко избръснат и с прегладена назад коса, вече прошарена от годините. Казваше се Кирил Стаменов, но в неговите среди беше известен, като Киро Измамата. Прякорът му беше измислен още като дете и подхождаше на неговия начин на живот или поне на начина по който беше живял, преди да се захване с ресторанта.

   Още от дете, Киро не беше като останалите свои връстници. Въпреки, че тогава в България властваше върл комунизъм, Кирил си правеше каквото си науми. Най-забавно от всичко му беше да лъже. Но не някакви обикновени лъжи, а такива, от които може да спечели пари. Например, купуваше от ,,ДЕТМАГ,, някаква обикновена тениска, внимателно разшиваше етикета, който се намираше от задната част на деколтето й и на негово място пришиваше друг, саморъчно направен от него, на който много внимателно беше нарисувал логото на някоя известна марка за дрехи. Знаеше чуждите марки наизуст благодарение на тогавашните магазини ,,КОРЕКОМ,,. После се хвалеше на своите съученици, че чичо му, който е международен шофьор му е донесъл десет такива тениски от марката ,,НАЙК,, например. Чичото разбира се беше измислен от самия него за по голяма достоверност. По онова време в България имената на известните световни марки звучаха много различно и интересно, поради простата причина, че се четяха дословно и така се произнасяха. Примерно на ,,Найк,, се казваше Нике, на ,,Райфъл,, се казваше Рифле, а на ,,Лий Купър,, и се викаше Лее. Та и Киро така казваше:

   - Виж чичо какво ми донесе от Франция – и показваше етикета на тениската, сътворен от него – Истинска тениска на ,,Нике,,.

   Той беше природно интелигентно момче и знаеше, че за да успее да спечели повече пари, трябваше да дружи с деца на богати родители. По комунизма, това бяха децата на лекари, на директори на предприятия, на партийни величия и т.н. По тази схема, лично измислена от него, Киро започна ,,бизнеса,, с  тениски, които купуваше за два лева, а продаваше за десет.

   С течение на годините, мащабите на измамите му се разшириха и той започна да се занимава с всичко, от което можеше да се изкарат пари. Дори и с кражби. Но както се казва – всяко начало си има край. В средата на деветдесетте години на миналия век го хванаха за една крупна измама с фалшиви пари и го тикнаха в затвора за десет години. Излезе през две хиляди и трета година. Бяха намалили присъдата му за добро поведение. Беше на четиридесет и осем години и се чувстваше объркан. Не знаеше с какво да се захване. Имаше много познати и приятели от зародилите се по това време силови групировки, които го канеха да се присъедини към тях, но той отказа. Беше достатъчно умен за да разбере, че и това ще е до време. Въпреки всичко, той запази приятелските си отношения с тях и се ползваше с тяхното уважение. Все пак беше една легенда от едно отминало време.

   Докато беше в затвора, родителите му починаха и той остана единствения техен наследник. Понеже беше от стар пловдивски род, той наследи едно апетитно парче земя в подножието на Стария град. Строителството през онези години беше в бума си и Киро веднага намери строителна фирма, която да купи терена и да започне строежа на кооперациите, които сега заобикаляха ресторанта му. Уговорката със строителните предприемачи беше именно такава.  Дават му пари в кеш, един голям апартамент с гараж и помещението за ресторанта, като парцела под него си го запазва за себе си. Така и стана.

   И понеже Киро Измамата, не се вписваше в стандарта на нормалните, работещи хора, той продължи да си поддържа връзка със старите си другари. Постепенно ресторанта се превърна в средище на мутри, като в началото там си беше направо опасно да присъстваш. Но с течение на времето и не без протекцията на вече именити мафиотски босове, които до преди години бяха обикновени крадци и измамници, заведението се превърна в един спокоен ресторант, където спокойно можеха да провеждат срещи по между си. Беше неписан закон между тях, че щом си в ресторанта на Измамата, безопасността ти е гарантирана. Но Киро и от това печелеше и то не малко. Примерно, ако дадена групировка има спор с друга и иска да се разбере на неутрален терен, веднага се обаждаха на Киро. Той преотстъпваше ресторанта си, като прибираше един дебел плик с пари от тези, които са поискали срещата и се изнасяше от заведението. В повечето случаи се качваше в апартамента си и чакаше срещата да приключи. По този начин ресторанта придоби статут на сигурно място за срещи между конкурентни мафиотски структури.

   Именно пред него, в този хубав пролетен ден на април две хиляди и петнайсета година, спря черната лимузина ,,Мерцедес,, а непосредствено зад нея и един огромен джип ,,Хамър,, в същия цвят. От него изскочиха като пружини, четири огромни момчета, с бръснати глави и черни костюми. Двама от тях застанаха до задната врата на лимузината, а другите двама, пред вратата на ресторанта. Шофьора на ,,Мерцедес,, - а излезе през неговата врата, заобиколи го от дясната му страна и след като се огледа, отвори задната дясна врата. След около пет секунди от нея излезе мъж, облечен в бял костюм, с разгърдена тъмночервена риза и слънчеви очила. Беше среден на ръст, добре сложен и с остри черти на лицето. Момчетата в черните костюми го заобиколиха и по най-бързия начин го въведоха през вратата на ресторанта. Когато това приключи, шофьора се върна на мястото си в лимузината, пред вратата на заведението останаха трима от охраната, а един влезе с него вътре.

   Залата беше празна, с изключение на най-крайното сепаре, на което седеше друг мъж с бутилка скъпо уиски на масата и гледаше към вратата. Това не учуди, мъжът с белия костюм. Знаеше, че ще е така. Срещата беше между тях двамата. Днес трябваше да се разберат за всичко. Колкото и да се ненавиждаха един друг, и двамата прекрасно знаеха, че бизнеса трябваше да продължи да се развива и парите да завалят отново към тях. През изминалата година, докато си мереха мускулите един друг, бизнесът им пострада и имаше много недоволни ,,клиенти,,. А те бяха опасни и готови да им потърсят отговорност за загубите си. Трябваше да се разберат още днес и всичко да си тръгне по старо му.

   Човекът с белия костюм, свали очилата от лицето си и се огледа, след което даде знак на мутрата до него да провери дали всичко е чисто. Той погледна зад бара, мина през тоалетната, като провери и там, след което провери под масата на всяко едно сепаре. Когато се увери, че всичко е наред, той кимна към шефа си и оня му направи знак да напусне заведението. Мутрата се изпари веднага.

   Човекът прибра очилата в предния джоб на бялото си сако и се доближи до сепарето на което се беше настанил другия. Седна срещу него. Извади от вътрешния си джоб кутия ,,Parlament,, изкара една цигара от нея и бавно я доближи до устните си. Запали я със позлатената си запалка, вдиша дима и бавно го изпусна навън. Не каза нищо. Чакаше.

   Онзи взе бутилката уиски и наля около един пръст в чашата пред човека с белия костюм. Жест, който означаваше, че е готов да се разберат по мирен начин. След това сипа и на себе си.

   - Наздраве – каза той и поднесе чашата към събеседникът си.

   - Наздраве – беше отговора и двамата отпиха.

    Гледаха се така, като, че ли искаха да разгадаят какво мислеше другия. Това продължи няколко секунди. Накрая, този, който сипа питиетата се облегна назад, към облегалката на сепарето и с престорена усмивка каза:

   - Хубав костюм. Приличаш на абитуриент.

   - Мерси – сдържано отговори другия – Харесвам белия цвят.

   - Дааа, аз също…Особено когато е на прах – и се засмя гръмко.

   След което се надвеси над маста, подпря лакти върху нея и със сериозен том каза:

   - Виж, Радо…Трябва да се разберем с теб.

   - За това съм тук – каза човека с белия костюм.

   - И какво предлагаш ?

   - Кажи ти какво искаш! Ако питаш мен, предлагам ти да си ебеш майката!

   Другия се засмя с глас, като тропаше с едната ръка по маста.

   - Добре го каза – беше все още усмихнат – Но не затова сме тук. Нали? Щом като искаш да ти кажа какво искам, ще ти кажа…Искам да се включа в бизнеса с крадени коли.

   - Ти и сега си в него – каза Радо.

   Другия направи физиономия с която искаше да покаже, че това което контролира му е много малко.

   - Да, така е, но всички знаят, че ти си в сериозния бизнес. При мен ако има хиляди евра, при теб са милиони. Нали така?

     - И?

    - Ами имено заради това искам да ти стана партньор…А и не само в този бизнес. Нали се знаеш за какво иде реч.

   - Подсети ме, че не се сещам – едва сдържаше яда си Радо.

   - Ама голям си майтапчия – усмихна се другия, но очите му бяха ледени – Дрогата разбира се. Там е истината.

   - Не се занимавам с дрога, Борьо.

   Борис се облегна отново назад към облегалката и започна да се гали по наболата брата с ръката си. Гледаше втренчено към Радо и се чудеше дали да използва коза си. Да, бяха го предупредили да не използва това име, но така или иначе, нямаше откъде да разберат, че го е ползвал. Засега обаче реши да не го казва. Щеше да го използва само в краен случай. Само ако Радо не се съгласи с неговите искания. Вместо това каза:

   - Радо, хайде да не се лъжем. Знам всичко. За колите, за дрогата, за малките лаборатории в няколко малки и запустели селца, за транзитните товари от Турция, които са под твоя протекция, за компроматите, които имаш за началника на митниците и за ред други ебалници от властта. Всичко знам приятелю!

   - Не ме наричай приятел! – изсъска Радо.

   Сърцето му препускаше лудо, а мисълта му се блъскаше хаотично в главата. Току-що тоя шибаняк беше изредил цялата му незаконна дейност, заедно с подробностите. Знаеше и за компроматите. Това беше абсолютна тайна и Радо си нямаше на идея от къде този плужек е разбрал за тях. Нещата ставаха сериозни. Въпреки вълнението си обаче, той запази самообладание и не показа поне външно, че думите  му са го притеснили по някакъв начин. Наместо това каза:

   - Виж какво, Борисе! Тези твои знания може да си ги навреш отзад. Стават само затова. Ако искаш нещо конкретно – казвай, ако не, върви да си направиш една чекия.

   - Искам петдесет процента от целия ти бизнес! Ясно! - нагло заяви Борис -Тогава всичко ще бъде наред.

   Радо побесня. Лицето му стана червено като домат, а ноздрите на носа му се разтвориха настрани и станаха двойно по големи. Една дебела вена изпъкна по диагонал на челото му, а очите му потъмняха. Дори Борис се стресна като видя как се преобрази за секунди. Леко се придвижи назад към облегалката, като внимателно гледаше към Радо.

   - Нали не забравяш, че сме в ресторанта на Измамата?! – напомни му той, като с това искаше да каже, че трябва да се съобразява.

   - А ти нали не си забравил кой съм?! Нали знаеш, че с мен никой, никога не се ебава?! А! – говорът му излизаше като съскане от устата.

   Радо стана, надвеси се над масата и опря юмруци на плота й. Борис все още беше прилепен за облегалката на сепарето.

   - Ще ти кажа нещо за твоите петдесет процента, гнидо! Няма да видиш и пет стотинки от мен! Ще те унищожа! – Радо тропна с юмрук по масата и викна с по-висок тон – Ще те унищожа мършо!

   Борис се изплаши не на шега, защото знаеше, кой стои срещу него и някак прибързано започна да кашля насила възможно най-силно и обърна поглед към вратата на тоалетната. Само за миг Радо разбра, какво се случва. Проследи погледа на Борис и видя как точно в този момент, вратата се отваря и от нея излизат двама мъже, облечени в анцуг, заметнали качулки върху главите си и стискащи по един пистолет в ръцете си.

   Радо действа мълниеносно. Инстинктът му за самосъхранение, който беше изградил през годините, сега му влезе в употреба. Още докато двамата наемници насочваха пистолетите си към него, той бръкна с две ръце под тежката, масивна маса и с все сила я запокити към тях. Докато онези се окопитят, той се хвърли към Борис и го сграбчи за яката, като го изправи от сепарето и го придърпа към себе си, като насочи гърбът му към онези двамата. Това стана точно в момента, в който започна стрелбата. Борис потрепна няколко пъти, като ококорено гледаше към Радо с едно неразбиране. След един силен хрип от устата му потече кръв и той се отпусна в ръцете му. Радо не можеше да го задържи вече и падна заедно с него на пода, като се прикри с тялото му. Но въпреки това усети как няколко куршума се забиват в него, последния от които попадна във вратът му. Последната мисъл, която мина през съзнанието му, беше тази за двете му момчета и прекрасната му жена, които обичаше от цялата си душа. Усети стичащата се по шията му топла кръв, както и тежестта на мъртвото вече тяло на Борис върху себе си. Затвори очи и тялото му се отпусна. Всичко това се случи за не повече от тридесет-четиридесет секунди, най-много минута, но белята вече беше станала. Двамата с качулките излязоха през вратата, пред която нямаше и помен от охраната на Радо, завиха зад ъгъла на едната кооперация и потънаха в тесните улички лъкатушещи около Стария град в Пловдив.

                                                                                                                                      ( следва )