Харесвам този бар, поради наличието на тишина. Това е рядко явление, когато човек може да се скрие от всички крясъци и децибели на чалгослушащата общност и напиването има особено очарование точно поради този факт. В сезона на жегите се консумира предимно бира, но аз предпочитам уиски, понеже ефектът е по-бърз и ми помага да мисля трезво. Разбира се, не мисля нищо; в главата ми се е установил траен вакуум, но има един незрим момент, когато безсмислиците придобиват поетична окраска и се опитвам да го хвана. В този момент тишината е почти приспивна; чува се само тихият шум на климатика и тихите стъпки на дежурната проститутка, която проявява характерна загриженост:
- Желаете ли нещо, господине?
- Благодаря; засега – не.
Дежурната проститутка е красиво момиче, заработващо по този начин допълнителни доходи, заради пребиваването си в колежа и кима разбиращо. Не си падам особено по подобни приключения, поради редица неудобства.
Тишината продължава и по принцип не бързам с напиването; това не е спешно.
В автобиографичната си история „Безкраен празник” Хемингуей споменава нещо за онзи бар в Латинския квартал на Париж, където най-му харесвала тишината и то е понятно. Има резон такова предпочитание и много добре го разбирам, макар че не успявам да пиша в подобна обстановка, както той го е правил.
Уиски със сода – това е класика в жанра, но рядко го практикувам. Напиването не винаги доставя нужния комфорт. Наскоро се повлякох по една сравнително млада жена /съвсем парадоксален вариант/ и това беше поредното ми пиянство, което май все още продължава. Сега изтрезнявам с уиски. Изтрезняването е наложителна мярка, поради което го прилагам като особено подходящ начин за оцеляване в сезона на жегите. Изтрезнявам бавно и махмурлукът е твърде еднообразен. Резултатът от подобна налудничава ситуация е една поредица от поетични напъни, с които се опитвам да компенсирам поредния си провал. Касае се по-скоро за провал на илюзиите, доколкото е възможна подобна категория. Да се влюбиш на стари години като някакъв пубер и да се настървиш да пишеш поезия е колкото жалко, толкова и комично. Още повече, че винаги звучи с потресающа яснота характерната чалга на всяка застаряващата посредственост. Но го прилагам, поради липса на алтернативи. Дежурната проститутка е наясно с тая особеност и не ми досажда повече. Тя е пределно деликатна и не мога да не оценя усилията и.
Наскоро попаднах на една новела от известна книга на Елена Алексиева „Човекът в другата стая”, която ме закова със своята смазваща безнадеждност и почти космическа самота. Мисля, че това е най-значимото произведение в новата българска литература, коeто няма как да бъде разпознато като такова у нас и прието от масовия читател – любител на чалгокултурата и инфантилния битовизъм. Съвсем понятно – осъдено на неразбиране, дори за онзи много тесен кръг на литературния елит – втренчен в себе си, който все още вегетира по някакъв начин. Чудя се каква ли ще да е самотата на авторката, за да успее да направи подобно нещо и защо аз – най-разумната на света посредственост, си позволявам всевъзможни лудости, макар че това няма нищо общо с образа от новелата? Отговорът не се намира в чашата с уиски – няма го, поради което го търся предимно там. Опитът ми да разговарям по въпроса със самата авторка, естествено, не се увенча с успех, доколкото изобщо е имало някакъв опит; всъщност, не мисля, че е имало.
 Но сега съм добре. Допълнително удобство е обстоятелството, че в отделните сепарета може да се пребивава индивидуално и няма кой да пречи; то е за предпочитане пред въпиющата наглост на пушачи и наркомани. Може дори да разговаряш сам, което е сериозно преимущество пред възможността да попаднеш в компанията на въпросните производители на досада. Разговорът със себе си няма алтернатива и е нещо повече от разговор между глухи. В това отношение алкохолът е съществен стимул; поръчам си уиски (вече казах), поради горепосочените предимства.
Онази вечер, прибирайки се в полунощ, попаднах на един пиян, който беше легнал напряко на тротоара на една от централните улици и реанимираше. В такава необятна августовска нощ подобен разкош не е недопустим. Когато го сритах да става, той се надигна и произнесе с цялата сериозност на ситуацията: „Не ми пречи да мисля!”
Разбирам го напълно и ми е ясна есенцията на подобна философия. Звучи почти като при Диоген. Очевидно не би трябвало да му се пречи.
В сепарето е съвсем тихо и последната муха се спотаи в полунощ. Пия бавно не само, защото за никъде не бързам, но и защото в самата процедура е скрито цялото свещенодействие на едно самотно напиване. Естествено, мисля си за нея (това е тя – онази), въпреки че не зная къде е, с кого е и т.н.; то не е и нужно да зная. Последния път се обади някъде откъм морето, където беше с новия си приятел, после и загубих следите. В действителност, никога не съм имал представа за всичките и маршрути и не желая да имам. Доволен съм, че нямам. Това, което имам са няколко снимки на дисплея и то ми е достатъчно. Понякога, когато съвсем бегло се мержелее тишината, виждам в дистанциите след всяко заминаване следа от гаснещата и усмивка. Това се получава, защото чашата е кристална – там на дъното се смеят ириси, но не мога да си вдигам наздравици сам и се чудя къде се е спотаила мухата; няма я никаква. Тази муха по принцип изчезва в полунощ и не е ясно защо това толкова ме впечатлява. Не би трябвало да е така, макар че не обичам празните чаши. Спомням си оня задушаващ стих на Емили Дикинсън, вероятно писан при извънредни обстоятелства, доколкото това е характерно за авторката; достатъчна е само една котка и кълбо прежда: 
„Умирайки, чух да бръмчи муха.” *
 Почти съм сигурен, че Емили Дикинсън умира девствена – цял живот е умирала по един и същи начин и този стих го потвърждава безапелационно. Което няма нищо общо със зачервените очи и размазания грим на дежурната проститутка, когато се завръща от поредната заявка. Забелязах, че в паузите след всяка заявка, тя се усамотява и чете стихове на Емили Дикинсън – парадокс, за който не мога да имам обяснение.
Апропо, много ми е трудно да се скрия от някого и не ми е ясно защо трябва да го правя. И, всъщност, не зная от кого се крия, защото на никой не съм притрябвал, освен на себе си. Това би било доста смешно, ако не беше толкова глупаво. Но има резон, защото непрекъснато се сещам за онзи млад мъж, който наблюдавайки персеидите оная вечер по време на максимума, внезапно решил да скочи от покрива. Какъв е резонът ли? Е нямам представа. Опитвам се да си обясня въпросната ситуация, допустими са тези изпепеляващи пристъпи от тъга, а освен това подобни мисли обикновено имат предпочитание към пълнолунията, което не е било същото в такава нощ. Допускам, че то е станало спонтанно; преди това изобщо не го е имало или още по-вероятно е обмисляно дълго – много, много дълго в някакви безумно ясни и тихи нощи, когато е все едно дали прескачат персеиди или чашите са полудели; тези персеиди ми напомнят нещо, както и чашите – това е едно странно напомняне за обреченост и все си мисля, че е спомен от минало прераждане. Вече съм на мнение, че такова изпълнение е по-скоро поза или начин за доказване, неизвестно пред кого, дори доста екстравагантно, но май че започнах да си противореча. Склонен съм да приема, че съществува внезапно полудяване; има го някъде зад кулисите – то е своеобразна акрофобия, когато неистово ти се приисква да преодолееш страха и да полетиш, поради което се страхувам да погледна от високо. Всеки полет ме стресира, дори полетът на въображението и тя (онази) вероятно е налучкала тази моя особеност, защото спомена мимоходом, че бариерите се поставят, за да бъдат преодолявани. Което аз не съм в състояние да направя, следователно съм неприложим и във всички случаи бих предпочел котката и кълбото прежда на Емили Дикинсън пред мимолетния блясък на всяка персеида, но това нито ще предотврати смъртта на девствениците, нито ще направи дежурната проститутка по-девствена.
Разбира се, тя е права, защото жената инстинктивно предпочита напористите мъже с всичките им преимущества и недостатъци пред деликатната пасивност на патологичния аутсайдер; няма как законът за оцеляване на видовете да не влияе по някакъв начин на инстинктите на търсещата самка, така че съм наясно със случая. Но това прозрение едва ли е достатъчна компенсация за моя провал, нито пък онези снимки от дисплея. И понеже лудостта периодично отшумява, трябва да е някакъв своеобразен цикъл, вече не ми се пишат стихове; май че нищо не ми се прави и никога не е било нещо друго. Сега като се върна назад, се чудя как съм го постигал (отшумяването продължава във всички посоки) и ми става смешно, защото онзи другият в мен обича да се смее, дори не виждам бели мишки, което е много странно, защото те би трябвало да са наоколо. Август е особен месец, когато циклично отивам при себе си не само поради липса на бели мишки и стихове – особено стихове; те вероятно също се крият от жегите; аха – чак сега се сетих от какво се крият – ето на, че се сетих.
Поради което предпочитам заведения с климатици, защото не мога да понасям жегите; това би трябвало да реши проблема с парниковия ефект. Не мога да понасям и студа по същата причина, но до тогава има време – все някак ще оцелея. Нямам обяснение защо депресията се завръща с понижаването на температурите и заедно с нея се завръща оная усмивка от дъното на чашата (явно се влияе от климатичните промени), което означава, че съм сам в диалога, но това не е нищо ново и няма как да измисля вятър за мелниците на Дон Кихот. 
Обикновено си тръгвам късно след полунощ, изпращайки последните самотници. Констатирам, че най-много самотници се намират в шумните компании. Понеже не мога да прескачам бариери, логично следва, че ползвам градския транспорт. Останалите превозвачи не са снизходителни към подобни пасажери, а и пасажерите си имат свои съображения. Повтарям си оня популярен стих на Булат Окуджава, където с неистова конкретност е втъкана всяка точка по въпроса:
„Полночный тролейбус плывëт по Москве,
Москва как река затухает.
И боль, что скварчонком стучала в виске
стихает, стихает.” **
Позната ми е тази стихваща болка. В нея има своеобразно очарование – съвсем близко до безумието (не само в сезона на жегите) и не бих я заменил за нищо, защото всеки заместител би се изявил като елементарна чалга. Напоследък край мен гравитира чалгата и, за да оцелея, се налага да акумулирам болка. Тя има успокояващо въздействие – тоест – съдържа в себе си самата аналгезия, което по парадоксален начин се ползва от пасажерите на синия тролейбус. Алтернативата не е подходяща, а то е ясно, че не съществува никаква алтернатива; не е вярно, че с напиването болката отшумява; това просто не е така. Напротив – прескача с една октава по-високо. Очевидно тънкостта е в октавите.
И понеже дойде дума за стихове, а то неизменно се превръща във фиксидея, в главата ми заедно с персеидите на тишината преминават бавно и сякаш неподвижно изпълнените с непоносима тъга прозрения на Силвия Плат; тук трябва да пия нещо разхладително поради жегата и после се налага да реанимирам. Събуждам се в реанимацията, но не онази, а тази:
„Да умреш
Това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно ***
Няма с кого да се чукна за наздраве, но усмивката на дъното ми напомня, че чашата е празна, а това значи, че съм изпил всичката болка на света преди да е преминал Окуджава със синия си тролейбус. Сега мълча за Силвия Плат и, разбира се, изтрезнявам. Последната ми персеида е заседнала в облак. И почти не съм луд. Въпреки многото загрижени лудници.
Още една личност ми се върти в главата. Естествено, не се познавам лично с Хулио Кортасар, нито той се познава лично с мен; винаги сме спринтирали в различни посоки, но разликата не е само в обстоятелството, че понякога мога да си спомням за него, а той никога не може да си спомни за мен. И, ако трябва отново да се избира между аргументите на мъртвия лъв и тези на живото магаре, то несъмнено са по убедителни аргументите на втория представител на животинския свят, към които се придържам стриктно, независимо от достойнствата на съответната фауна. Но Кортасар явно има по-различни предпочитания.
„Не мога да изричам нощ, да събера сълза,
да пусна името ти да лети към покривите на Париж,
да се повтарям със жуженето на всеки кошер
и да остана в тези срички вятър и камбана.” ****
Актуални са и вятърът, и камбаната, защото в Париж има достатъчно много покриви, дори и такива, от които не е нужно да се скача. Но предпочитам да оставя Кортасар на спокойствие, дори е наложително. Това не се връзва особено с атмосферата в бара.
Мисля си за друго. Дежурната проститутка отново е на заявка и отново ми липсва разточителната и меланхолия. „Желаете ли нещо, господине?” Когато заминава, очите и са пълни с облаци, за разлика от чашите, които са предимно празни. А да се чукаш с празна чаша не е признак за особено добър вкус. Ето че си харесах наздравица и процедурата с чукането на чаши не е проблемна:
„Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, отвори ми.
Не мога векове да чакам, 
под стряхата ти да се скрия” *****
Разбира се, логично е да се появи тук и Вислава Шимборска. С това компанията се оформя в камерен състав, но поглеждайки от страни, не виждам себе си на масата и очевидно тази компания се чувства по-добре без мен. Явно съм се загубил по пътя  (къде ли съм се запилял в тия жеги) и, ако е нужно, ще се наложи да полегна на тротоара, за да си събера мислите. 
Онзи пияният явно не съм бил аз. Сто на сто не съм бил, защото помня съвсем ясно, че го сритах по задника (би било доста екзотично да сритам себе си по задника) и той изгрухтя недоволно: „Не ми пречи да мисля!” 
Точно така: със сигурност съм объркал пътя; няма ме и няма как да бъда същият след поредното си прераждане. Това поставя въпроса къде съм? А може би и кой съм?
Следователно съм се загубил.
Следователно трябва да се потърся.
Виждам един тип на обратната страна на луната и би трябвало да съм аз, но нямам спомен за своето пребиваване. Това обяснява обстоятелството, че кучетата вият по пълнолуние – предимно януарските кучета и пълнолунията са също така януарски; подобен ефект не е характерен за август. Едва ли ще намеря решение за всички кучешки проблеми преди да е преминал синият тролейбус, защото такъв изобщо няма. И, ако се наложи, бих поискал интервю от Емили Дикинсън, която знае как се прави прежда от тъга и никога не е посещавала кръчми. Така, че мястото отсреща е резервирано за нея и това е най-последната резервация. Би трябвало да и кажа още, че всяка самотна смърт си има собствена муха, но на нея това и е добре известно дори без моето становище. Поради което не обичам да оставам сам в диалога, въпреки че отдавна е превърнат в монолог. Няма да прескачам нито прегради, нито пълнолуния. Жив съм и слагам всичко на масата. Жаден съм и сънувам всички усмивки.
Но през август чашите са занемели, защото онзи, който събираше персеиди, скочи от покрива.

* Емили Дикинсън
** Булат Окуджава
*** Силвия Плат
**** Хулио Кортасар
***** Вислава Шимборска