Защо, когато кажа, че си минало за мен, сърцето пак тъй нежно започва да тупти?
И шепти ми, че е готово пак за теб в ада да гори. Защо душата ми е като куче, изритана и измръзнала от студ? Но щом свирнеш, тя лети и сама знае пътищата зли. Преминава ги пак и при теб идва за късче любов, но уви. Животът мачка те ден след ден. Падаш - ставаш. Спираш - продължаваш. Седиш - после вървиш. Но в момент, когато се измориш, няма при кого да се подслониш. Сърце, обвързано с вериги - това притежаваш ти, а колко жалко, как щастливи бихме били! Защо без думи моля аз за любов, вместо да викна и тишината да разцепя!? А сърцето ми шепти: "Страх те е, разбери!"...
"Млъкни, сърце, млъкни."Аз ставах, аз продължавах, аз вървях, но в един момент спрях - за да обичам и какво узнах, всичко е маскарад. Аз обичах, следователно живях. А сега какво пак вървя, пак стоя изправена пред света, непоколебима, бореща се и силна. Така съм външно непобедима, а какво излиза, че един човек, един жест може да те погуби, нали, сърце? Ти поддаде, ти само се издаде и сега си роб за цял живот.
30.03.2008
© Нати Всички права запазени