Има моменти в живота ни, в които успяваш да уловиш щастието в ръка... Моменти, в които времето спира някъде там и ти опиянен осъзнаваш, че си щастлив. Усещаш как щастието пулсира във вените ти, усещаш го как се разлива във вените ти като опият.
Залезът на слънцето бе нереално красив, бирата с ръката ми бе ледено студена, каменния зид под мен е горещ, компанията около мен бе очарователна, а градът в нозете ми... той бе всичко.
Белград. Град, в който съм била и преди. Така го чувствах. Обикнах го, още преди да го видя. Припознах го още с първата глътка въздух. Като среща със стара любов. Коремът ти се свива на топка, сърцето ти заблъсква в гърдите ти и ти дишаш с широко отворени очи, изумен от недоизживяните чувства. Това бе първият град, в които се влюбих. Вървях по улиците му, необичайно притихнала и попивах всичко с очи. Искаше ми се съзнанието ми да е матрица на фотоапарат. Да запамети всяка минута, всяка глътка въздух, всяка сграда, улица и ъгъл, всичко. Да го запечата дълбоко вътре ...