DimitarGeorgiev.2 (Димитър Колев) 9 януари 2019 г., 22:59 ч.

Белите коне и принцовете 

133 2 8

     Пътувам през Лудогорието. Времето е приятно топло. В нивите покрай пътя чернеят угари и жълтеят стърнища. Тук-таме още се вижда неузряла царевица. Един комбайн привършва блок със слънчоглед.
     Минавам през няколко селища и във всяко от тях видях коне. Коне всякакви на вид и на цвят. Коне с червен, черен или сив косъм. Коне петнисти. Коне по улици и поляни, впрегнати и свободни, по един на пайвант или по няколко спънати и скупчени на едно място.

     На излизане от едно село до Исперих отляво се редят къщи без градини, а отдясно се е ширнала голяма поляна с десетина коня. Между тях пет-шест смолисто-чернокоси деца тичат подир футболна топка. Край пътя пасат две кози. Наблизо до тях е полегнал старец. Лакетът на едната му ръка е опрян на тревата, а главата си подпира с длан. С другата ръка държи къса тояжка и човърка нещо пред себе си. Спрях колата.. Поздравих го, приклекнах до него, а той веднага:

     – Откъде си, младо момче?

     – От далече съм. От ... Южна България. – Изръсих бързо отговора, не знам защо го направих, но не казах истината.

     Той поглежда към колата:

     – Личи, личи... – Кой знае? Не си, значи, от от нашата Североизтòчена България, а?

     Едва издържам остротата на проницателните му очи. Присвити и недоверчиви ясно показват, че не ми вярва. Притеснено прекършвам с пръсти стръкче трева, захапвам го между зъбите си и напрегнато мисля как да се измъкна от капана, в който сам се напъхах. Иде ми да хукна към колата, но това "изтòчена" ме кара да продължавам да клеча пред него смирен и с глупава физиономия.

     Старецът се покашля и милостиво продължи:

     – Какво се чудиш, дядовото! След като има Северозапáднала , защо да няма Североизтòчена България? А?

     Преди да се окопитя напълно топката на играещите между конете хлапета се търкулна и спря между нас. Старецът я побутна с тояжката си към дошлото да си я прибере момче. Беше голо до кръста, с къси панталонки и разпрана маратонка на единия крак. Май повече рита с левачката... Отдалечавайки се, на слънцето проблеснаха потно загорелите му раменца.

     – Ами... да те питам и аз нещо, дядо. Много коне имате тука. Или тъй ми се е сторило?

     – Има, да! Искаш да си купиш кон ли? – гледа ме той преценяващо.

     – Не, не–е! Само казвам, че са много.

     – Много... Защо са толкова много? Това ли питаш?
     – Да, да! Виждам по пътищата тука коли, камиони, трактори. Като имаш кола защо ти е кон?
     Старецът се приповдигна и седна.
     – Аха! Я първо ми кажи ти, бързаш ли да тръгваш? Защото тя е... дълга.

     – Не, няма за къде толкова да бързам и...

     – Хубаво, дядовото – прекъсва ме той. – Значи, аз самичък живея - бабата се помина, децата и внуците са по градовете... Ей с тези двете, ако обеля някоя приказка! – сочи с тояжката към козите. – Пък аз съм свикнал да говоря. Навремето с приказки хляба си вадех. Сега по цял ден мълча, устата ми залепва. И като няма с кого да приказвам през главата ми минават всякакви... И за конете съм си мислил. Та тъй де!

     Аз сядам до него на тревата и той досетливо разчита това като готовност да го изслушам:

     – Сега, аз да те питам, дядовото. Знаеш ли кой в България гледа най-много коне?

     – Знам, да. – Кимам утвърдително.

     – Тъй! Ей за това са много конете! Гледачите станаха много и конете станаха много! Пък ние се топим... Като погледнеш в селото сега няма читав българин гроб да ти изкопае. Ходиш, питаш, молиш се - и пак до тях опираш, до гледачите. Те ни погребват. Разбирай го както ти приляга! Но мен ми е мъчно за белите коне... След като си забелязал, че в нашия край конете са много... Я погледни - да виждаш тук някъде бял кон?

     – Не...

     – Така-а-а-а! – усмихва се той накриво, но сякаш никак не му е смешно.

     – А знаеш ли как се затриха?
     – Не, откъде да знам...

     – Аха! Няма от къде да знаеш! Тъй както те гледам, младо момче си, ама на умно ми приличаш. Пък и хубаво питаш... Ще ти обясня! Ти, дядовото, само слушай...

     – Пушиш ли? - вметвам аз и му подавам кутията с цигари.

     – Пушех, ама преди. Сега - от време на време. От къде пари за такива екстри? Мерси! – Взема една цигара, мачка я между пръстите си, подушва я. Давам му огънче, той дръпва здраво, примижава доволно и продължава:

     – Та да си дойдем на думата! Защо няма бели коне, питаш? Ами защото изведнъж много се навъдиха принцовете. Навъдиха се повече от конете. А какъв принц е този, ако не е на бял кон!? Изпотрепаха се кой да язди белите. Яхнаха ги, кой където сварят. После така пришпориха конете с камшиците си, така се надпреварваха, че белите коне един по един изпопадаха по пътищата. И от ездачите бая изпопадаха... Такъв лудешки галоп! А надпреварата по този хиподрум не спира! Ей за това няма бели коне, дядовото. Пък мен ми е мъчно...
     Не забелязах кога козите са дошли при нас. Старецът извади от джоба си кочан царевица, нарони зърна и като ги поднасяше ту на едната, ту на другата козите захрупаха от шепата му.
     – Но ако ме питаш за къде толкова бързат ездачите не мога ти кажа. Не знам. То май че и те не знаят! Ти знаеш ли?
     – Не знам, дядо. Ти ми кажи сега как ти е името?
     – Името ли? Защо? По паспорт съм Пенчо. Ама всички в това село ме знаят като Пенчо Даскала.
     – Искам да ти се извиня, бай Пенчо. Излъгах те. Не съм от Южна България. От Разград съм.
     – Нищо, нищо... Аз разбрах, нали видях номера на колата ти!

© Димитър Колев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
По пътя »

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • admin (Георги Колев) По едно време мислех, че ще стане расистко. Нещо като провокация по начина, по който работи мръсното подсъзнание.
    Иначе харесах разказа, само това "дядовото" малко дразни.
  • brinne (Мариана Бусарова) Интересен разказ. Лежерен, но с дълбочина.
  • Anita765 (Ани Монева) Тъжна истина, казана по толкова благ и смирен начин...
    Почитания за този начин на писане.
  • DimitarGeorgiev.2 (Димитър Колев) Katriona (Кети Рашева), Здравей! Меланхолията е естественото ми състояние. Всяко отклонение от него считай за необичайно.
  • Katriona (Кети Рашева) Мъката и теб е стиснала за гърлото!
  • DimitarGeorgiev.2 (Димитър Колев) anyla, Благодаря! А Павел Вежинов дали нощем посещава някоя небесна поляна с бели коне и дали все още ли вярва, че "сивата пепел на забравата" няма да ни посипе?
  • anyla (Спиро Киров) "Гледачите станаха много и конете станаха много! Пък ние се топим..."

    Много мъдро! И пак завоалирано. Кои са тия гледачи, дето гледат черните коне? Ей, и да се сетите - не ги назовавайте, че от Европа ще ни дърпат ушите! Бъдете толерантни и интегриращо оптимистични, докато покривате "загубите по трасето" на енергийните посредници. Мълчете си и се правете на пръднали, за да могат тези гледачи спокойно да търбушат селата и тормозят възрастните хора.
    А белите принцове да си се надбягват в градовете със самите себе си, дорде не им издъхнат белите коне под тях. То бая принцове пришпориха коньовете си и се впуснаха в кушии на запад.
    Да, ама с белите коне ще си отидем и ние...
    Какво ни предупреди Големият Николай Хайтов на изпроводяк, преди да си отиде - "Загубим ли България, губим всичко..."

    ...
    Блестящо написано!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Успех, Димитър!

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.