– Ама Ваше Величество… Не е редно, накак си… Церемонията, нали разбирате… Трябва да се включите. Избрали сме я да е точно по вкуса Ви…

– Не. Категорично. Нямам намерение да се запознавам интимно с темпа на еволюцията на венерическите заболявания. Тази тук може да бъде титулувана като Академик, ако най-древната професия притежаваше научни степени. Махни я от очите ми, преди някой гениален микроб, населяващ изключително богатия ѝ вътрешен свят да открие правилната генетична стратегия, с която да заразява безсмъртни. Не желая да ставам повод да се напишат нови учебници по микробилогия и инфекциозни болести в ролята на пациент “Нула”.

Върховният жрец поклати недоволно глава, махна с ръка и ритуалният олтар беше мигом разглобен, а вярната слугиня на Мрака, която трябваше да приеме традиционно семето на Повелителя си и да го дари с още един горд поданик- изведена далеч извън пределите на светилището.

Поредното сборище на тъмните сили с господаря им претърпя пълен провал. Настроенията в преизподнята наподобяваха взаимоотношенията на свадлив и стар богат чичо и гладните за наследство негови роднини. Заради все по-големите изисквания на адския властелин и непрестанните му капризи, свръхестествените създания търпяха унижения, лишения, отслабване на силите и дори предателства- много от представителите на типичните за черната половина раси решаваха да сменят страната и се присъединяваха към поддръжниците на човечеството. За щастие на своя черен император, порядките на смъртните бързо се оказваха напълно непригодни за свикналите с всякакви свободи твари на Мрака и те се връщаха в огнената бездна с подвити опашки

Звезделин малко по малко реализираше плана си за възвръщане на пълния контрол над подопечните си . Никой по-добре от него не разбираше, че ако искаш качествено Зло, трябва да бъдеш съвършен мениджър и да го организираш методично. А какво по-добро решение от това да се превърне самият той в обект на всеобща омраза? Съединението прави силата, а черното поглъща всички цветове. Независимо дали става въпрос за разум, чувства, емоции или просто моментни настроения.

“Девственици десета употреба! Стражари с характер на диви зайци! Вещици-феминстки, мразещи мъжете, но очакващи уважение от тях… Накъде върви този свят? А хората?

Хората… Х-м… Те винаги са оправдавали очакванията ми с първичния си стремеж към саморазрушение. И колкото по-нищожни, толкова по-голяма е манията им за величие. Не един и двама диктатори съм благославял със световна слава. 

Може би е време за нова религия? Или идеология? Или пък да припокрием понятията и да създадем нещо ново? Разбира се, синдикат в Ада звучи някак… унизително.”

И докато черният властелин прелистваше страници от вечните страдания и жажда за пощада на многочисленото население на царството си, верният му демон Баал беше успял да групира и систематизира представителите на различните раси спрямо протестните им изисквания и предполагаеми “жизненоважни” нужди( като се има предвид степента на разложение на физическите им тела, обаче, тази дума притежаваше по-скоро фигуративен смисъл).

– Ваша Мрачност, позволете да доложа!- гръмко и някак стряскащо прозвуча гласът на безсмъртния помощник.

 Звезделин получи неприятно усещане, сравнимо с проверка на гръдния кош за проницаемостта му към хладни оръжия. 

– Оф! Баал! Подбирай си изразните средства, моля ти се! Тоя стил приляга на някогашното ми “светло” минало, смърдящо на тоталитаризъм и култ към личността.

– Ама шефе, то по същество религията е точно това…

– Вярно. Но аз предпочитам култа към идеите, както добре ти е известно. И точно по тази причина ми е любопитна зараждащата се искра на синдикализма. Ясно е, че смъртните доникъде не стигат, използвайки желанието си за промяна. Защото мечтите са много по-приятни, отколкото главоболията свързани с осъществяването им. А и е доста по-лесно да се оплакваш от околните, отколкото да признаеш, че за нищо не ставаш и никога няма да има реална полза от теб, докато се имаш за смотаняк. Както и да е, какви новини ми носиш?

– Конкурсът е организиран. Подбрал съм няколко доста обещаващи кандидата, но разбира се ако наредите, ще се заема с търсене на по-подходящи.

– По какъв критерий ги избра?

– Отчаянието, разбира се.

– А манията за величие и комплексът за малоценност?

– Ами те са естествен първоизточник на отчаянието от собствената незначителност.

– Тук не мога да се съглася с теб. Отчаянието е просто оправдание. Разсъдливото и добре планирано действие не би могло да доведе до отчаяние, дори в случай на неуспех. Защото методична личност винаги е готова с резервен план на действие и точно многообразието на комбинативните възможности на разума е онова, което подхранва манията за величие. Така че разшири, моля те, изследователския си кръг. А за кандидатите, които вече си подбрал… Е, разбира се че ще ги удостоя с внимание.

Козомяукащият жабопаяк бе добре възпитан демон. По тази причина и не изрази гръмко своето ликуване, но ако се вгледаше за няколко по-дълги мигове, Звезделин можеше да разчете на калпаво съшитото му лице една искрена усмивка. И понеже ценеше доста високо лоялността и честността, макар всъщност да проповядваше точно обратното, щеше да го награди с доста прилично изглеждащо мъжко тяло един ден. 

Но засега трябваше да се заеме с интервютата на хората.

“ Как се виждате в нашата фирма след пет години?”, “Какво уникално качество бихте могли да ни предложите?”, “ Как можете да допринесете за просперитета на компанията?”

Подобни въпроси се задаваха непрекъснато, но не те бяха важните. Всъщност от кандидатите се очакваше да проявят творчество в начина, по който отговарят. Не да налучкват правилния отговор, не и да угодничат на изпитващите ги. Не, на Негово Адско Величество му бяха нужни новатори, визионери, смели и дръзки бунтари и откриватели. Такива, които по-скоро ще посочат среден пръст на заплахата от вечния адски огън, отколкото да се примирят със сигурния пристан на скатаването.

“Кандидатите” Звезделин посрещаше в искрящо бял офис, облицован с мрамор, в който имаше кърваво червени нишки от железен оксид. Меки бели кресла, тапицирани с естествена кожа, огромни просторни прозорци, чиито первази украсяваха редки черни орхидеи. Бюро, на което лежаха автобиографиите им. Звезди, разбира се, дори не си правеше труда да ги помръдне от мястото им, камо ли да ги разгръща. По-интересни му бяха израженията на лицата им, които той изучаваше жадно с вечната си очарователно-прелъстителна усмивка на паднал ангел.

Часовете се нижеха един подир друг, но никой от изпитваните ни демонстрираше необходимото богатство на духа, за да впечатли Властелина на Тъмата. Еднакво бедни души, свикнали с удобствата на консуматорския рай и за които единствената ценност беше нескончаемият запас от удоволствия. Самолюбието, както и гладът за всеобщо признание през целия им съзнателен живот ги бяха тласкали към немислими унижения, сравними само с буквалното целуване на висшестоящи задници. А какъв по-добър шанс за издигане от лазенето в краката на най-изкусния и най-високо стоящ господар на господарите?

– Скучно ми е, Баал. Омръзна ми от интелекти със стойностите на стайна температура. Твърде много страх от провал има у тях. Съжалявам да ти го кажа, но това определено не ти е от най-успешно осъществените мисии.

– Кажи си го направо, шефе. Не ставам за “Човешки ресурси”. Не, че си умирам да го работя това… Неблагодарна работа си е, както и да го погледнеш. А и коледните бонуси не са кой знае какво…

– Това да ти е проблема! За всеки, изхарчил две заплати в мола и взел бърз кредит преди Коледа ще получаваш десет дни почивка от вербуването на души. Как ти се струва?

– Предвид празноглавието на гореспоменатите, даже е много. Но съм съгласен.

– Оф! Още колко имаме за днес?

– За съжаление, само една. Обаче имам добро предчувствие. А пък то никогаш не ме е предавало. Баба ми беше старша вещица, от нея ще да ми е дарбата.

– Да, спомням си я. Можеше да води пълнокръвен разговор, употребявайки единствено псувни. Винаги съм се възхищавал на умението ѝ да изравни със земята някой наперен сваляч само с думи. Жалко, че се разкая и премина от другата страна. Ценен кадър ми беше.

– Да ти кажа, чувах я наскоро. Дава им за душичката на белокрилчовците. Хич не си затворя устата пред архангелите.

– Значи да я очакваме скоро на наша земя? Там не харесват устатниците.

– А, не! Само да посмеят да се опитат, бабето ще вдигне такава революция, че тукашните синдикални драми ще им се сторят като сладникава романтична комедия.

– Вярвам го. Но там отдавна имат нужда от промяна в Контитуцията. Мога само да ѝ пожелая успех. И да не се виждаме скоро, защото ще направя всичко възможно да я задържа.

– Няма шанс, шефе. Но ако ти се губи излишна вечност…

Преди Баал да успее да довърши мисълта си, в кабинета влезе и последния обект на очакванията на черния господар. 

Жена на възраст между трийсет и пет и четиридесет години. С явни белези на дългогодишно лишаване от сън и злоупотреба с пристрастяващи напитки. Но с проницателен синьо-зелен поглед, дълбок като студените недра на океана. Познал тежки болки, достатъчни да съсипят коя да е смъртна душа. 

Но не и тази. Тази беше специална. И Звезделин веднага разпозна диаманта сред имитациите.

– Вашето име, госпожице?

– Отдавна не съм госпожица, но благодаря за комплимента.

– Разведените имат привилегията да се представят за неомъжени. 

– Нямам причина да го правя. Това да не е част от някаква скрита камера? Не сте особено убедителни, да знаете.

– Не е и нужно. Докато има шарани, ще има и кой да ги лови. 

– Вие търсите писател, журналист. Не съм сигурна, че съответствам на изискванията ви, но реших да пробвам.

– Според теб какво е нужно да си добър писател?

– Въображение, постоянство, упоритост и непрекъсната жажда за самоусъвършенстване. Както и устойчивост на критика.

– Смяташ ли, че ти притежаваш тези качества?

– Не. Ако ги притежавах, щях да съм добър писател и да седя на мястото ви, както и да водя интервюто. Определено бих задавала по-интересни въпроси. Вашите все едно са излезли някой мухлясал учебник по творческо писане.

– Тогава ти задавай въпросите. Какво би ме попитала, ако знаеше че мога да изпълня и най-съкровеното ти желание? Да ти даря вечността? Да оглавиш цяла една невидима вселена?

– Бих Ви попитала дали си пиете редовно хапчетата. И дали не бихте ме почерпили с тях, тъй като изглеждат до-о-о-ста весели. А точно веселбата ми е кът тия дни.

Звезделин почти се засмя. Тук наистина имаше нещо…

– Има ли разлика между това да си весел и да си щастлив?

– Весела мога да бъда, дори и душата ми да умира в агония отвътре. Да разсмивам околните, да ги измъквам от техните мрачни дупки. Но щастлива…

– Ако можеш да върнеш времето назад, какво би променила?

– Ще ми се да кажа “всичко”, но в момента ми се струва, че бих сложила нещо по-различно от козомяукащ жабопаяк до такъв очарователен господин. Повече ви подхожда да сте чернокос и зеленоок изкусител, вместо да носите тоя безумен костюм. Какво е това? Кастинг за шутове?

– Чуваш ли, Баал? Време ти е за пълна промяна.

– Време ни е да си стиснем ръцете, шефе. Ударихме джакпота.

– Признавам, заинтригуван съм. Аделина, какво ще кажеш ако ти предложа да си върнеш обратно всичко, което мислиш за безвъзвратно изгубено, в замяна на работата ти за мен? Нужен ми е ЧОВЕК, защото материята, с която ще се заемеш е с изначалните особености и способности на твоя вид. 

– Да, сигурна съм, че да интервюира алигатори от шахтите в Маями или орангутани от джунглата не влиза в трудовата характеристика на никой писател, който е с всичкия си.

– Само че първо ще се наложи да подпишем един вид договор. Но не тук. Трябва да видя къде живееш и съответно къде ще изпълняваш задълженията си към мен. 

– Не разбирам какво общо има това, но живея на един таван. Доста окаян. Бихте могли да спонсорирате ремонта му, в името на качествена продукция впоследствие.

– Описанието на жилището ти е точно това, което търсим за автентична атмосфера на разговорите ти с необикновените събеседници. Обещавам, че с всеки следващ от тях ще ти става все по-интересно. Накрая ще бъдеш повече от велика. Ще бъдеш единствена.

– Сигурно всеки редовен абонат на психиатрията е чувал точно това послание в главата си, преди да му предпишат точните антипсихотици.

– Ако продължаваш със съмненията ще изпуснеш шанса на живота си.

– А ако се съглася, но не се получи нищо?

– Х-м… За пръв път някой се интересува от последствията. Браво, Баал! 

– Мерси, но заслугата си е изцяло твоя, шефе. Ади нямаше да се съгласи, ако не беше приказвала лично с теб.

– Но аз не…

– Напротив. В мига, в който прекрачи прага ми, ти вече беше съгласна. Дълбоко в себе си. Аз просто изкарах на повърхността стаените ти желания. Кажи ми, Ади. Страдаш ли случайно от анемия или както се казва по народному- малокръвие?

Пред погледа на Аделина се завъртяха градове, държави, съзвездия, галактики, докато изпадаше в странен унес, подписвайки древен пергамент, изписан със знаците на език от който понятие си нямаше. Едно внезапно бодване в китковата ямка, съпроводено с разливането на топла вълна по тялото ѝ успя за миг да я изкара от “опиянението”, но сякаш някой или нещо друго направляваше ръката ѝ, държаша перо от отдавна изчезнал от земята вид птица. Подписът се получи разкривен, но по-странно бе, че от него, а и от ръката ѝ се носеше сладникав аромат на комплекс от белтъци и желязо, или накратко казано- кръв.

А свидетел на цялото това безумие се оказа пухкавият домашен любимец на Аделина. Веднага след като новият ѝ работодател я остави в прегръдките на Морфей и заедно с помощника си реши да си тръгва, рошавата рижа топчица попадна пред очите му.

– Виж ти! И това ако не е прословутият Анаил! Ангел в котешка кожа! Какво по-подходящо занимание за вечно умилкващия се безделник, от това да е законен воайор на една отчаяна жена.

– Самаил, чувството ти за хумор е на граничи с точката замръзване. Учудващо, като се има предвид какъв ти е постоянният адрес.

– Какъв го играеш, скъпо мое бездарно братче?

– Изпълнявам дълга си, Ваша Мрачност. Ангел-хранител на една изстрадала, но покаяла се душа. Знаехме, че все някога ще попадне в полезрението ти и трябваше да сме подготвени. Ще ти го кажа един единствен път: Не ми пука как ще се опитваш да я вербуваш, договорите ти са недействителни пред вечната Светлина. 

 – Ще видим. А и тя изобщо не ми трябва за това, за което си мислиш.

– Няма да ти я дам!

– Запази си я цялата за реализиране на извратените си фантазии. Самата мисъл за съперничество с теб ме отвращава! Досади ми достатъчно за цяла вечност и вече ми се гади от некадърността ти.

– Просто помни, че няма да ти я дам.

Звезделин само се подсмихна, хвърляйки му унищожителен поглед и, отваряйки портал към царството си, изчезна мигновено. Рошльо-Анаил се завтече към стопанката си и се зае със свестяването ѝ. Очертаваше се небесната му мисия да е наистина интересна, а както той отлично знаеше, “Да живееш в интересни времена” е едно от най-тежките проклятия. И най-лошото бе, че винаги се сбъдваше…