(Без)Делниците на един писател- част 54

– Ей, ама какви сте ми сладури така! Направо ще ви изям! Цяла Вселена тях чака, а те ми се излежават! И на всичкото отгоре си устройват любовни сцени без мен!

Самаил, както обикновено, не пропусна да демонстрира тежкото си присъствие в нерушимия им троен съюз с така характерния за него сарказъм.

– Самаиле, не можа ли да избереш по-неподходящ момент?

Анаил се изправи с нежелание и присви очи от досада срещу брат си.

– Моля ти се! Няма неподходящ момент за появата ми на сцената на чувствата! Ти, аз и тя. И един безумно привлекателен, но абсолютно неразрешим парадокс. Нашето с вас Триединство.

Самаил се приближи с бавна и горда стъпка и огледа Анаил одобрително, след което направи още един коментар, типично в негов стил:

– Не отричай, че бях прав. Тъмнината ти подхожда като втора кожа. А когато делата ти в нея са свързани с избавлението на Вечната Светлина от древни изроди, нямаш равен. Казах ли ти, че тя иска теб? 

– Не го каза точно тъй, но да не ставаме дребнави – се намеси Аделина, която също се изправи на крака и застана срещу двамата си мъже – Не си мисли, че не знам какви си му ги наговорил, за да го убедиш да влезе в съня ми!

– О! Впечатлен съм, сладка моя светлина! Струва ли ми се или ти ме възприемаш като враг? Не-е-е! Как боли от недоверието ти в мен! – подигравателно отвърна Самаил

– Понякога ми се ще наистина да разбереш как боли от предателство, мой мрачни властелине… – загадъчно му отговори Аделина

Самаил я стрелна с поглед и отговори на усмивката ѝ с насилена такава. 

– Не обичам намеците и недомлъвките, мила моя. 

Напрежението помежду им растеше с всяка изминала секунда. В очите им се разгаряха клади, които очакваха с нетърпение някой да бъде изгорен върху тях.

Аделина протегна ръце към двамата и те ги поеха елегантно. Тя заговори спокойно, без да се обръща конкретно към някого от тях.

– Искам с вас да бъдем едно. И никога повече да не се делим един от друг.

Самаил повдигна вежди.

– Това звучи като изключително любезна и своевременна покана. Какво мислиш, Ани?

Анаил стисна челюсти и преглътна. После кимна в знак на съгласие:

– Само, защото тя го поиска.

Самаил не просто сияеше. Сякаш мед и масло закапаха между плътните му съблазнителни устни, когато отново се обърна лично към Аделина:

– Виждаш ли, съкровище? Заради теб сме готови да потъпчем вродената си гордост и непоносимост един към друг, стига това да те удовлетвори. Я ми кажи, слънце мое, дали случайно не се сещаш и за нещо друго, което бихме могли да сторим, за да зарадваме Твоя Милост?

Този път Аделина повдигна вежди и се обърна към Самаил. Анаил, усетил хода на бъдещите събития, отстъпи няколко крачки назад и остана покорно безмълвен.

– Има едно нещо. И то е да спреш да  подстрекаваш брат си да върши деяния, за които в тази Вселена, а и в която и да е друга, няма по-квалифициран от теб.

Богинята пристъпи уверено, обви ръце около врата му и предизвикателно се притисна към него, дарявайки го с властна целувка. Самаил на свой ред я заключи, обхващайки талията ѝ и промълви в кратката пауза между целувките:

– Знаеш, че мога да те изпепеля, нали? Само, задето си дръзнала да говориш по този начин с мен?

– Ами опитай! Но знай- ако в крайна сметка аз надделея, значи Мракът отново е сменил повелителя си.

Небесните му сапфири проблеснаха от предвкусването  на скорошно удоволствие. Без повече излишни приказки, Самаил я притисна към най-близката стена и ѝ демонстрира без каквито и да е задръжки колко точно му е липсвала. Ръцете му се плъзнаха по тялото ѝ като тъмен пламък, оставяйки след себе си тръпка, разгаряща се в неконтролируема страст.

 – Покажи ми силата си, Повелителю на Покварата. Превземи ме. Сега.

Не бе в състояние да ѝ откаже. Призова сенките. Обгърнаха ги. Подът се разтвори в черно кадифе, а телата им се вплетоха в тъмна симфония. Нямаше прошепнати обещания – само викове и заповедни стонове. Аделина го хапеше, драскаше, раняваше го с думи, които само тя можеше да изрече, а той ѝ отговаряше със сила, с болезнена сладост, с мрак, който проникваше дълбоко – не само в тялото, но и в съзнанието ѝ.

–  Кажи го – изръмжа той, облизвайки устните си, докато тя се извиваше под него в последна, трепереща вълна на свръхестествен екстаз.

— Ти си моят тъмен властелин... но аз те подчиних, Самаил... – прошепна тя с усмивка, очите ѝ още плувнали в сенки.

Но това далеч не беше краят за тях. Аделина бе жадна за още, защото жаждата ѝ бе потискана твърде дълго. Тя отново го насочи към най-чувствителните си места и всяка нейна извивка му нашепваше да не спира. Той отвръщаше бурно, дръзко, с ясното съзнание, че не тя, а той е в капана ѝ. Защото отдавна го беше подчинила.

– Признай го, Самаил…- прошепна сластно в ухото му, докато телата им се носеха на вълните на блаженството.

– Проклета да си! Богиньо на Мрака! – изръмжа той задъхано, докато освобождаваше мощно напрежението си в нея. След което отпусна глава на рамото ѝ и въздъхна пораженчески.

Аделина го целуна по челото и баво го отдели от себе си.

– Благодаря ти, мой Господарю на Нощта! Време е да заемеш отново мястото, което ти е отредено от Великата Сила. А аз…имам нужда от нещо друго сега…

Самаил се засмя. Глухо. Изтерзано. И за пръв път — с нещо като обожание. Покорно прие загубата си, същевременно знаейки, че никога не би се предал другиму.

Тя се обърна към Анаил, от чийто доскорошен мрак нямаше и помен. Около него сияеше познатият ореол от мека бяла светлина.

– Ани... – прошепна тя, и в гласа ѝ вече нямаше триумф. Само копнеж. – Обичай ме така, сякаш не съм се изгубвала. И сякаш ти никога не си предавал себе си…

Анаил не възрази. Само пристъпи напред. Ръцете му не я сграбчиха– те я обгърнаха така, сякаш цялото му съществуване бе изтъкано, за да я съхрани съвършено цялостна. Той я дари с целувка не по устните, а по клепачите, за да  затвори очите ѝ за болката и да отвори сърцето ѝ за обичта.

Прикани я да легне до него, без да я поваля или прилага каквато и да е принуда. Любовта му не беше взрив – тя беше вълна, която гали брега със същата сила, с която епохи по-рано го е създавала. Пръстите му танцуваха по кожата ѝ така, както първите лъчи на изгрева докосват земята – бавно, възвишено, съкровено. А когато двамата се сляха, пред тях сякаш се откриха милиони нови светове, в които властваше неземното удоволствие. 

Анаил не бързаше да я покори.  Направи го бавно. Не като мъж, който взема, а като бог, който дарява. Тя се разтвори в него без страх, без защита. Нямаше нужда от контрол, от надмощие, от преструвки.

– Ти не си просто светлина, Анаил… –  прошепна тя през сълзи. – Ти си домът, в който винаги ще се връщам с копнеж за обич..

И той я обичаше. Дълго. Търпеливо. С пръсти, които помнят всяка нейна тъга. С тяло, което не я искаше, а ѝ принадлежеше. С дъх, който се сливаше с нейния до пълно изчезване на "аз" и "ти".

Тя даде воля на сълзите си – но не от болка, не от тъга. А от изцеление. От онзи неописуем, древен спомен, че е обичана така, както само вечността може да обича.

 Без срам. Защото там, в обятията на Анаил, разбра: Самаил я бе разпалил. Анаил я бе умиротворил.

Двете сливания оставиха отпечатъци по кожата ѝ – едното като клеймо от гибелен огън, другото като небесна благословия. И Аделина – върховна богиня, господарка на Огъня, Мрака и Светлината, владетелка на светове – застина между двамата мъже, на които принадлежеше и които принадлежаха на нея.

Самаил се облегна на стената, разрошен и разкопчан, със следи от зъбите ѝ по врата и гърдите си. Очите му още мъждукаха в сапфирен искри, но пламъкът им бе утихнал. Затова не пропусна да напомни кой е. Отново. 

– Какво клише! – изсъска Тъмният властелин, но в гласа му нямаше отрова. По-скоро... сянка на завист. – Милувката на  светлината.! От теб поне очаквах нещо по-малко... земно.

Анаил не помръдна. Само притисна Аделина по-силно към себе си, галейки я с върховете на пръстите.

– А аз от теб-  да не се влюбиш, братко – прошепна той, без ирония. Само с емпатична меланхолиия

Възцари се мълчание. Тежко като присъдата за първородния грях..

Самаил въздъхна. После се засмя и смехът му като че носеше в себе си нотки на някаква особена романтична обреченост.

– Не съм. Аз не се влюбвам. Аз падам. Винаги дълбоко и необратимо. А тя... тя падна с мен. Но ме направи отново цял.

Очите му се спряха върху Аделина, сгушена и дремеща в ангелските обятия на Анаил, и за пръв път самият Повелител на изкушенията изглеждаше изгубен. Разколебан.

– Защо не я отнемеш от мен? – попита той глухо, почти изпитателно.

– Защото не е твоя – отговори Анаил. – Нито моя. Тя е себе си. И избира. Всеки миг. И всеки път... се връща при нас.

И в този миг, в примирието между Тъмнината и Светлината, из въздуха пропълзя нещо студено. Далечен, пукащ звук — като раздиране на тъкан. И вратата на спалнята се разтресе.

Анаил замръзна. Самаил се изправи.

– Нещо идва – прошепна ангелът. – Нещо, което не носи нито ден, нито нощ.

Самаил кимна, вече подготвил меча си от сенки и пламъци.

– Нещо още по-древно и от Хаос и Сътворение.

Аделина трепна в съня си, усетила заплахата и отвори рязко очи. Сърцето ѝ заби в синхрон с надвисналата нерадостна  съдба. Нова искра... или нова бездна?

Двамата могъщи мъже застанаха от двете ѝ страни, готови да я бранят – всеки от тях по свой начин.

Вратата не просто затрепери – тя избухна.  Без звук, но със сила, която смрази въздуха. Не влезе фигура. Влезе отсъствие – на логика, на време, на идентичност.

От прага, сякаш изникнал от пробойна в самата реалност, се разля хладна, сребриста мъгла. А в нея – силует, но не съвсем. Очертанията му се променяха – ту мъж, ту жена, ту дете, ту старец, ту изобщо не-човек. Лицето му бе гладко, с плашеща липса на черти, сякаш имитираше несполучливо  онзи, който го гледа. Единственото константно бяха очите – безцветни, празни, но дълбоки като Космоса.

Аделина се надигна инстинктивно. Самаил и Анаил застанаха пред нея едновременно, но пришълецът не показа враждебност. Показа нещо по-плашещо: пренебрежение.

– Майката. Любовниците. И плодът от богохулството ви. 

 Гласът му не прозвуча. Той просто се появи в главите им, едновременно във всички тоналности и езици.

Аделина присви очи.

– Кой си ти?

– Аз съм Сянката от отвъд Битието. Аз съм отреченото следствие от вашето безсмъртие. Аз съм...

– Не. Не може да бъде – процеди Самаил и направи крачка напред. – Теб те оковахме с хиляди проклятия!.

– Докато страдахте заради разединението си, освободихте древните затворници – отвърна съществото. – А аз съм Третият Път. Пътят на Празнотата.

Анаил пребледня.

– Нихил. Ти не си просто същество... ти си идея.

– Аз съм крайният резултат, Анаиле. Вие тримата носите Искрата, но всяка искра хвърля сянка. А вашата е плътна, дълбока... и аз съм нейната форма. Не търся почитание. Не търся трон. Аз имам едничка цел- да изтрия всичко, за да няма какво да се боготвори.

Тишина. Дъхът на Аделина замря в гърдите ѝ. Самаил тръгна напред, извади меча си, а Анаил разпери крилете си до пълното им разгръщане. Но и двамата знаеха: не можеха да убият онова, което не живееше в истинския  смисъл на тази дума.

Аделина стана и също пристъпи към не-съществото. Сама. С голи ръце. С очи, в които горяха и денят, и нощта.

– Тогава аз ще бъда началото на твоя край.

Нихил се усмихна – или така им се стори.

– Нека да започнем, Богиньо на парадоксите.

Пространството около тях се изкриви. Небето — ако все още можеше да се нарече небе– почерня и запулсира, сякаш самото време се колебаеше дали да продължи. Аделина вървеше напред с тихата, безпрецедентна увереност на върховна властница, готова да се изправи пред всепоглъщащата празнота, за да защити царството си.

Нихил не направи жест. Просто беше. И точно това „беше“ накара света да започне да се руши – камъни се разпадаха на прах, дървета прогниваха отвъртре, думите се размиваха в устите на боговете.

– Вие тримата сте последният смисъл,– прошепна Нихил. – А аз съм отговорът на въпроса: „А ако няма нужда от смисъл?“

Самаил избухна пръв. Винаги циничен, но и винаги деен. Изстреля се с устрема на държан в ръката на майстор, кинжал, изкован от тъма. Острие, което бе убивало богове. Но когато докосна Нихил — просто се разтвори. Не се счупи, не се отклони. Изчезна, като мисъл, която никога не е била формулирана.

– Не можеш да убиеш концепция, – каза Нихил. – Но можеш да пробваш да я разбереш. А това е далеч по-ужасяващо.

Анаил се опита да прелее светлина в пустотата. Той се издигна в златен вихър, носещ напевите на старите епични химни, призоваващи любовта и съзиданието. Но мъглата погълна светлината. И се ухили зловещо. Защото светлината има нужда от свят, за да съществува.

Аделина остана в мълчаливо очакване. Тя не бързаше да се хвърли с главата напред като тях. Тя чувстваше. В сърцето ѝ, нейните възлюбени, нейните деца, нейните поданици – искри на възможности – започнаха да плачат. Не с глас, а със вибрация, която пронизваше вселената. Те бяха бъдещето. И тя разбра: не можеше да унищожи Нихил, защото той бе нещо, което можеше да бъде само прието... и надскочено.

– Ти не си краят – прошепна тя.– Ти си паузата между въздишките. Ти си съмнението преди избора. Ти си нужният антагонист, за да може всичко да има стойност.

Нихил застина. Безвременен. Безплътен. Но за пръв път – колеблив.

– Аз съм Бездната. А ти ме изпълваш. Това е... неправилно.

– Не – отвърна Аделина, вървейки все по-уверено към него. – Това е неминуемо. Необходимо. Аз съм животът. А ти- контракцията преди той да излезе на белия свят.

От нейното тяло се изви вихър от пулсиращи в неописуемо прелестен  блясък частици – не на светлината, не на мрака, а на единението между тях. Докато съкровените ѝ възлюбени, сринати до равнището на първична материя се възстановяваха единствено от жаждата ѝ да бъдат до нея, тримата успяха да създадат формата на нещо ново. Не оръжие. Не заклинание. А възможност. Парадоксален анти-Нихил – смисъл, който не се нуждаеше от обяснение.

Беше жена. Сътворена от антиматерия, анти-енергия и анти-любов. И тази жена, след като огледа сърдито Нихил от главата до петите, протегна невъзможно дългата  си изящна ръка към него, залепи му яростен шамар и, хващайки го грубо за нещо, което допреди миг изобщо не можеже да изглежда така, а сега наподобяваше поразително много на ухо, го задърпа към предела на времето и пространството. Подире им се чу единствено сърдитото ѝ мърморене:

– Ще ми ходи той да закача чужди жени!  Ей сега ще ти покажа къде свършва светът! За теб!

Нихил и Анти-Нихила започнаха да избледняват, докато накрая не изчезнаха съвсем.

Аделина, хванала под ръка двамата си триединни любими, наблюдаваше как и най-голямото зло бе успяло да си намери майстора в лицето на своята пълна противоположност, но и единствена сродна душа.

– Може би... някога ще се върнат. Когато пак забравим защо сме тук. – промълви мислите си на глас, Аделина.

– Някъде там, винаги ще има късче Пустота. И тя ще е вечно гладна да погълне Битието–  каза Самаил.

– Но вече знаем какво да правим с нея – добави Анаил.

Тримата се спогледаха и прихнаха да се смеят.

“Ще викнем жена му да си го прибере! И ще ѝ подарим хубавичка нова точилка, за да стимулира ползотворния им и поучителен семеен разговор.”

– Момчета, имам чувството, че сме оставили нещо недовършено. Не смятате ли ?

Анаил и Самаил се замислиха за части от секундата докато си задаваха мислено един на друг въпроса за какво точно говори тя. След което на лицата и на двамата , сладострастните устни се разтеглиха в еднозначни усмивки на осенило ги прозрение.

Те поведоха своята дама към меката божествена постеля и се заеха усърдно и да ѝ показват колко точно я обичат. Отново и отново…