Без грим

         Толкова много исках да ме забележиш, когато се разминавахме по пътя. Но ти никога не ме забеляза... Толкова много исках да спечеля любовта ти, но това бе непосилна задача – ти дори не вдигаше очи, за да ме видиш... Толкова силно те обичах, че бях склонна да умра за теб... А ти дори не знаеше, че съществувам...

         Да, но до един ден...

         Не бях принцеса, прекрасна кукла Барби. Не бях безумна красавица, която да те гледа от кориците на списанията. Но пък бях себе си. Имах принципи, имах цели, имах възможността да бъда уникална. Но ти не оцени това... Не забеляза нищо от това, което бях... Просто ме подминаваше по улиците... Не блестях с нищо, не можех да те покоря...

         Да, но един ден реших да скрия всичко под един пръст марков грим. Напудрена, наконтена, аз бях принцеса, бях кукла Барби, сияех, блестях от красота! Когато се погледнах в огледалото, не можах да се позная. Не бях аз, не бях истинска... Бях с маска, бях красива лъжа, бях като модна икона, слязла от кориците на списанията. Но това не бях аз...

         И точно тогава ти ме забеляза. Пожела да ме имаш, да притежаваш тази кукла, която виждаш... Влюби се в мен, не, по-скоро в маската, която носех... Сега ме уверяваш, че винаги си ме обичал. Че аз съм твоята принцеса, заради която би се преборил със страховити чудовища. Че аз съм богинята, чиито нозе ще целуваш и покорно ще изпълняваш волята й. Сега ме виждаш, сега трепкаш от копнеж да ме докоснеш, сега искаш да умреш, за да ме имаш...

         Гримирах се и следващия ден, и по-следващия, и по-следващия... Гримирам се всеки ден. Не съм вече уникална, просто се сливам в  тълпата от изкуствени красавици. Нямам принципи, нямам цели. Знам, че каквото и да сторя, хората няма да забележат, защото аз съм с моята красива маска. Мога да бъда жестока, мога да бъда лоша, мога да бъда всичко! Аз съм с моята маска, аз съм красива, всичко ще ми бъде простено! Вече не мога да си представя света без грим, себе си без грим!

         Сега ти ми се кланяш, кълнеш се в любовта си към мен. Но дали пак няма да ме подминеш по пътя, ако сваля грима?! Не знам, а и не ме интересува вече... Аз не ходя сега никога без грим! И всеки път, когато се гримирам, се питам имам ли нужда от теб... Та нали с моята красива маска мога да имам всеки?! Нали блестя, мога да заслепя когото и да било?!

         Само едно ме притеснява. Щом аз никога вече не излизам без грим, без своята красива лъжа, без прекрасната си маска, колко ли хора още го правят? Всеки ден? И кого ли лъжат? И кой ли им вярва? И дали е щастлив и истински животът им?

         Знам само, че без грим ти не ме забеляза... А сега се случва понякога аз да мина покрай теб и да не те видя, заслепена от собственото си изкуствено величие...