15.02.2024 г., 6:43 ч.

Без изход 

  Проза » Разкази
153 1 1
1 мин за четене

Скиташе и търсеше къде да счупи главата си и да раздроби костите си... Търсеше начин да изкорми вътрешностите си и да ги окачи на централен билборд. Търсеше гибел под жарко слънце и люта зима. Не се изморяваше... колкото повече месо падаше от него толкова по жив се чувстваше. Носеше счупените си крака в ръце и сякаш летеше... устата му отдавна беше защита със стоманени конци, но говореше мелодично, нежно и ясно... Беше странна смесица от ясен ден и гнила смърт. Беше по средата и това влудяваше мястото където беше преди мозъка му. Сега тази част от него се намираше в кървясалия му скъсан джоб и се подаваше при всяка стъпка на ампутираните му крака... Сърцето му сàмо беше на мястото си. Просто защото не му остана здрава част с която да го извади. Рееше се из града и погледите на хората по нищо не показваха, че това е смесица в месомелачка, че от него е останала само каша със сърце. Хората не се стряскаха. Не бягаха... някои дори го молиха за помощ. Та той нямаше ръце да прибере проклетия си мозък в джоба и скоро щеше да го стъпчи с карантиите си които се влачиха тежко тежко... Хората и света не го изтриваха. Не го отхвърляха. Колкото и да мяташе части от себе си и колкото и да искаше да се събере в найлонова торбичка и да се изхвърли, просто светът му отнемаше това право. И колкото по-малко органи му оставаха и колкото по-раздробен беше, толкова повече хора го спираха и го молиха за помощ. Той чуваше воплите им с гноясалите си ушни миди а страданието им барабанеше жестоко в пръснатите му тъпанчета. Не само, че не се намери човек, който да изкара пустото сърце от тази кървава смесица, но с всяка спирка при хора те сякаш опитваха да го съшият за да им помогне той на тях. Той така и не разбра, какво виждаха у него, но реши да брои до 10 и да се наспи на бъбрека си за възглавница... ... Събуди се от огромното тежко огледало, с което го бяха завили... Надигна го с малкия си пръст... и видя.
.... Не само, че всичко беше на мястото си... но зад него имаше милион очи, които осветяваха божествения образ... очи, които молиха той да остане... И той остана.

 

© Rosita Nikolova Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Имащия сърце е обречен да се раздава до край - отново и отново, парче по парче, къс по къс...
Предложения
: ??:??