Без-Изходно (V Приказка)

Дамата с Камилите спря да тича... Нещо й подсказваше (Женска интуиция?), че вече е безопасно да спре и да си почине. Тя се разрови из дълбините на своята чанта и извади кутия черно Виктори. Запали някак замислено... Отдръпна... Помагаше й да избистри ума си... (А може би си самовнушаваше?) Огледа се. Намираше се напълно сама в австралийската пустош. Е, не съвсем... Камилите й правеха компания. (Цели три!) Тя поседна на един камък без въобще да поглежда към него.
- Ох-х-х!
Подскочи. Беше седнала върху... Лилав гущер... Сепна се. До този момент се бе сблъскала с какви ли не чудновати неща... (И хора) Но това вече беше прекалено!
- Извинявай - каза тя с една твърде характерна интонация.
- Ама ти изобщо гледаш ли какво правиш!? - изръмжа гущерчето. Дамата с Камилите пак се замисли, докато изтръскваше цигарата си... Лилав... Ръмжащ гущер... Или тя полудяваше, или тази приказка беше МНОГО сбъркана.
- Не е възможно, знаеш - започна тя - няма как да се видя ОТСТРАНИ какво правя... О, не... Пак се хващам за детайлите - простена отчаяно тя.
- Знаеш ли колко е неприятно да седнат върху теб? - прекъсна я гущерчето - Знаеш ли какво е да те смачкат?
- Да... - отрони Дамата с Камилите - Това усещане ми е познато... Натискът... Болката... Желанието и невъзможността да избягаш се сблъскват в ... - тя млъкна и дръпна замислено от цигарата си.
- Не си оттук, нали? Като гледам с какви абсурдни дрехи си се докарала...
- Ей! Дрехите ми не са абсурдни! Там-Откъдето-Идвам е абсурдно гущерите да са лилави и... да говорят - нападна го тя.
- Ама... Лилавото е хубав цвят, не мислиш ли? Аз толкова се старах да докарам такъв тен... - то се повъртя суетно, за да й покаже как изглежда от всички страни... Гледаше я с малките си черни очички... Не, по-скоро я стрелкаше с тях... Ноздрите му се издуваха бавно и отчетливо, докато вдишваше летния въздух.
- Да, хубав цвят е... Той е цветът на... - тя се спря по средата на изречението - Както и да е... Мисълта ми е, че както за теб дрехите ми са абсурдни, така и твоят цвят и фактът, че говориш, за мен са абсурдни. Сега разбра ли? Гущерчето примигна притеснено с очички. Може би разбираше... А може би не... Сетне се шмугна някъде под камъка и изчезна така внезапно, както се беше появило. Дамата с Камилите се отчая напълно. Бе изгубила единствения събеседник в радиус от... А тя дори не знаеше къде се намира, за да изчисли разстоянието до дома... Ужасително, помисли си тя... Усещането за неузнаваемост е почти толкова неприятно, колкото това за безсилие... Все пак я утешаваше фактът, че имаше Достоевски в чантата си. Можеше да го извади по всяка време и да го чете... Но този път усещаше една голяма празнина в себе си. Не, не беше Самотата. Тя познаваше лицето на Самотата... (Познаваше и лицето на Натиска...) Искаше да поговори с някого... Точно в този момент чу добре познатата мелодия на мобилния си телефон... Но как? Как беше възможно да има обхват в Австралия?!
- Да?
- Ей! Къде се губиш? - беше госпожица By-Тhe-Way. Ако си представим, че пейзажът при Дамата с Камилите изглеждаше по следния начин: напукана жълта земя, нажежено като стомана слънце и нито една жива душа наоколо, то при госпожица By-The-Way, нещата съвсем не стояха така. Беше заобиколена от много хора и буквално нямаше място къде да стъпи, пелена от дим се плъзгаше във въздуха, а музиката бе в състояние да проглуши всеки, дръзнал да застане по-близо до колоните.
- Аз... Ами... В Австралия съм - промълви глухо тя.
- Ей! Австралия е МОЯТ континент! - прекъсна я госпожица By-Тhe-Way.
- Моля?
- Просто там е толкова чисто, топло и хубаво... И винаги съм искала да отида да живея там... Как така се озова там? - намуси се госпожица By-Тhe-Way.
- Ами... - запъна се Дамата с Камилите - нали знаеш Вратата към Входа на Момчето Със Синята Шапка?
- So?
- Стана така, че като минах през нея и се озовах... в Австралия...
- What the fuck?!
Дамата с Камилите се направи, че не е чула последната забележка и продължи с обясненията:
- Не, всъщност... Още докато ти беше при Принца на Илюзиите дойде някакъв мъж с черен шлифер...
- Оф... Пак ли са пращали Шпиони да ме следят защо отсъствам от даскало?! - изсумтя госпожица By-The-Way.
- Не, не... Този път беше някакъв... Инспектор и каза, че съм част от приказка и... Оф-ф-ф! Ужасно е! Кисна в някаква пустиня, а единственият човек, с когото мога да си говоря е на... не-знам-си-колко-си километра от мен... Последва кратко мълчание, по време на което Дамата с Камилите обмисляше как да се измъкне от това положение, а госпожица By-The-Way отпиваше от джина си.
- О, моля ти се! Та ти редовно изминаваш огромното разстояние между Града-Игла и Града-Кука (а.к.а. Градът на Мъдростта), а сега си седнала да ми се оплакваш! Мисли логично, за Бога! Защо просто не се върнеш при онази врата и не минеш през нея? - рече госпожица By-The-Way, която, както винаги бе извор на прекрасни, но неприложими на практика идеи.
- Не знам... Не мога... Всичко ми е като в сън, разбираш ли? Не мога да си спомня кое кога се е случило, но помня, че се е случило! Дамата с Камилите усещаше как се изморява... Не можеше да понесе повече... Искаше да се прибере в Града на Мъдростта... Така де, Града-Кука и да си говори с някого... Който и да е!
- By the way, днеска Принцът на Илюзиите седи и ми разправя: "Абе къде е Дамата с Камилите?", при което аз му отговарям: "Не сме се виждали от миналата седмица." и той: "Е, как! Нали живеете в една Квартира-Където-Не-Се-Допускат-Момчета (което всъщност май не е съвсем така)?! Може ли да си такава пача и да не се интересуваш съквартирантката си!"... Това ми го казва ТОЙ! Представяш ли си?! - започна да обяснява госпожица By-The-Way с делови тон. Дамата с Камилите я слушаше... Но не чуваше... Тя искаше да намери някакъв начин да се измъкне от тази ужасна приказка. Точно в този момент зад гърба й се чу силно покашляне.
- Ъ-ъ-ъ, трябва да затварям... Чао...
Тя се извърна. Мъж с черен шлифер... Несъмнено беше Инспекторът.
- Пак ли ти! С теб започнаха всичките ми проблеми - озъби се тя.
- Не, не, не... Госпожице, правите ли разлика между Цар и Вестоносец? - започна Инспекторът.
- Разбира се, че... - изведнъж тя се усмихна широко - Сега разбрах... Ти си просто Вестоносец...
- Бързо схващаш - подметна иронично Инспекторът - Между другото, може ли една запалка? "Отново премина на ти!" - възмути се Дамата с Камилите:
- Какво да може една запалка?
Инспекторът се засмя:
- Мило момиче, не е сега моментът да бъдеш остроумна...
- Няма как да съм тъпоумна - отбеляза тя.
- Права си... - съгласи се Инспекторът с надеждата, че ще му даде запалка.
- Да, права съм... Защото би ми било трудно да съм крива!
Тя му подаде запалката с огромно нежелание:
- Всъщност... Ти какво правиш тук?
- Не помниш ли, че ти ПОИСКА да имаш с кого да разговаряш?
- Честно казано, не си представях точно теб - тя го изгледа с недоверие.
- Желанията са нещо коварно... Особено, когато се сбъднат - рече той и й връчи запалката. Внезапно я озари вдъхновение:
- Знаеш как да се измъкна оттук, нали?
- Да, но няма да ти кажа... - Инспекторът се усмихна още по-широко.
- Защо-о-о-о? Дамата с Камилите за пръв път през живота си изпитваше смесица от възмущение, гняв и отчаяние и усещането никак не й допадна... Ама никак...
- Защото си в тази приказка, за да се научиш да намираш решение на проблемите без да бягаш.
- Но аз... - тя се замисли... Тя винаги бягаше... (Дори ако ставаше дума за триста метра бягане по физическо...) И изведнъж посърна... Колко малко беше нужно, за да я накара да се замисли или, за да се натъжи... Колко чудно е това, каза си тя сама на себе си... Колко чудна съм самата аз, Камилите ми, този човек и тази СБЪРКАНА приказка... Нищо не си е на мястото... Не... Нищо не е... Трябва да се подредя... Да разбера къде принадлежа... Тя се изправи:
- Знам какво да направя!
Но Инспекторът отдавна бе изчезнал...
Тя извървя много дълъг път за не повече от три секунди... Изненада се... За пореден път се убеди в сбъркаността на приказката, в която участваше. Камилите й кротко я следваха...
Видях я на хоризонта и след по-малко от три секунди тя се появи до мен, задъхана:
- Ще ми кажеш ли защо съм в тази приказка?
- Много просто. За мое и твое собствено развлечение...
- Ама... Това изобщо не е забавно! - ядоса се Дамата с Камилите и метна ръкавиците си високо във въздуха... А те се превърнаха в две големи птици... Закръжиха около слънцето и отлетяха някъде отвъд хоризонта...
- Аз какво да направя?! Исках да е забавно, а стана съвсем друго... Пътят към ада е постлан с добри намерения - казах и продължих да чета Хуан Рулфо.
- Защо се получи така? - Тя настояваше... Търсеше отговорите... Блъскаше се като канарче в клетка...
- Заради Той. Неговото място не е в тази приказка и в момента Той разбърква ВСИЧКО в нея, защото така Му е по-забавно... Странно чувство за хумор има.
- Но не можеш ли да Го... махнеш? Както направи с Колекционерите! - възпротиви се тя.
- Не, защото трябва първо да го ВИДЯ. Човек може да се справи с проблемите единствено, когато установи наличието им - обясних й, докато мажех ръцете си с плажно масло - Освен това, Той знае, че мога да Го унищожа веднага щом поискам, но само ако Го видя. Затова се крие. Всъщност Негова е и вината за това, че попаднахме тук... Успял е да "редактира" приказката ми в мое отсъствие. Вратата трябваше да ни отведе до Четвъртото Измерение, но уви... Не знаех, че е решил за пореден път да си играе на Котка и Мишка... Макар и да не съзнава, че е Мишката... Дамата с Камилите седна по турски и ме погледна сериозно с големите си очи:
- Защо го прави?
- Човек иска да се бори... Винаги иска да се бори, дори и да знае, че ще загуби. Нормално е някак. Сега трябва да ме попиташ: "А как да се измъкна?"... Тя се усмихна широко:
- Кажи ми... Моля те...
- Вървиш колкото считаш, че е нужно. Спираш, където считаш ,че е нужно и... Ще се намериш там, където трябва да си...
- Благодаря ти - рече Дамата с Камилите и изчезна от погледа ми, следвана от трите си Камили.
- Наистина ли мислиш, че тя ще успее? - разнесе се ехиден глас зад гърба ми.
- Не трябваше да правиш тази грешка - да се появяваш... Сега мога само с една мисъл да те унищожа - извърнах се. Беше Той. Целият облечен в черно... Усмихваше се победоносно:
- Да, но мисля, че забравяш нещо... Това ОТДАВНА не е твоята приказка!
Последва непрогледен мрак... Каквото и да се случваше, никак не ми харесваше... Възможно ли беше...? Възможно ли беше Той да е разменил мястото си с мен, автора на приказката?!
Разтапям се в Нищото...
(Каквото и да означава това)
Трябва...
Да...
Предупредя...
Дамата с Камилите...
Само ако знаех как!