I. Бягство

 

 

Майк имаше хубава работа, пари, кола, не му липсваше нищо материално. Имаше и хора около него, които го обичаха. Животът вървеше добре, но... отстрани. На Майк нещо му липсваше. Усещаше тази липса цял живот, но не можеше да я определи с точност. Когато навърши 30, най-накрая разбра - липсата му идваше от... това, което има. Майк искаше да няма.

 

В един прекрасен съботен ден, на мъжът просто му писна. Писна му от автомобилите, от хората, от мръсотията. Омръзнаха му парите, работата, супермаркетите, пренасищането с медиен боклук и вечния източник на поквара - интернет. Писна му от приятелката му, писна му и от роднините. Животът му омръзна. Но Майк беше умен и ценеше съществуването си. Не беше депресивен и никак нямаше намерение да се самоубива, нито пък да посяга на други хора. Той просто имаше нужда да избяга от този постоянно забързан, инфарктен ритъм на живот. Гадеше му се от урбанистичната среда и от всички хора. Малко му беше тъжно за близки, приятели и роднини, но щеше да го преживее. Те също. А пък и не отиваше на друга планета, а само на няколко часа път от града.

 

След тази събота, Майк започна да се подготвя. Запаси се с консервирана храна, генератор на ток, продаде апартамента си и живя известно време под наем, а с парите купи друг имот, в планината, издигаща се гордо на няколко километра от големия град. Запаси се с лекарства, вода, семена на растения, щеше да си вземе и животни за гледане. Стегна колата си, купи си и средства за самозащита, все пак щеше да е изцяло сам.

 

Сбогува се набързо с близките си, запали натоварената си с багаж кола и тръгна. Само след няколко часа вече стоеше пред новата си, малка, но солидна къщичка. На километри от него нямаше други хора, природата го засипваше с тихи, хармонични звуци, а същевременно, задният двор на къщата му предоставяше великолепна гледка към големия град, обвит в пушек и изкуствена светлина. Майк се усмихна доволно, нетърпеливо и решително. Е, време беше да се залавя за работа. Младият мъж запретна ръкави и започна да разтоварва колата, след като я паркира в малкия, импровизиран гараж. След като се настанеше, тъй като скоро щеше да се смрачи, Майк реши да преспи и на сутринта да разпредели и подреди всичко.

 

Къщичката се намираше в близост до малка планинска рекичка. Майк се събуди рано сутринта, в пълна тишина, ако не броим песните на птичките и ромоленето от поточето. Мъжът стана, отвори първата си консерва и реши да закуси в задния двор, съзерцавайки забързания ритъм на големия град. Самодоволно и подсмихвайки се, гладно изяде храната и реши, че е време да се захваща за работа. Майк запретна ръкави...

 

...Няколко месеца по-късно, къщата беше неузнаваема, а мъжът, който излезе през вратата нямаше нищо общо с градското момче. Майк беше загубил повечето излишно тегло, видът му беше загрубял, но цялата му фигура излъчваше щастие и спокойствие. В двора вече се движеха животинки – няколко кокошки, един горд петел, две кравички и няколко овце. Малко встрани от тях доволно грухтеше и дебело, розово прасенце. За тяхната охрана пък отговаряше една горда, силна и рунтава немска овчарка, която зорко следеше животът в импровизираната ферма. Майк беше докарал животинките постепенно в собствеността си и се грижеше упорито за тях, благодарен, че го поддържаха жив. Междувременно беше станал и добър земеделец – отглеждаше зеленчуци и плодове с майсторство, макар и първите няколко пъти да претърпя неуспех. Дворът на къщата вече беше опасан и с ограда от преплетени въжета и колове, имаше и малко огнище.

 

Животът на младия мъж минаваше в кратки "експедиции" из гъстата гора, грижа за животните и растенията, поддръжка на къщата и дълги физически тренировки. Понякога слизаше до големия град, когато трябваше да си набави някой липсващ продукт, но тези случаи ставаха все по-голяма рядкост.

 

Беше инсталирал соларни панели в имота си и добиваше цялата необходима му енергия от там, а вода си набавяше от минаващото в непосредствена близост поточе. Благодарение на пречиствателната система, която закупи при заминаването си, сега имаше и вода за пиене. Можеше да се каже, че Майк бе изцяло независим от системата и тотално извън мрежата. Нямаше телефон, компютър или телевизор, не притежаваше дори радио. Имаше само една радиостанция, за всеки случай. Мъжът бе абсолютно невидим за държавата и всички хора. Изпитваше пълно щастие, докато нощем четеше книга в пълна тишина, спирайки за момент само за да погледне осветения, бетонен град, далеч пред него.

 

За зимата, мъжът беше изградил в къщата импровизирана камина, груба, но ефективна и достатъчно сигурна, та да не подпали всичко наоколо. Отопляваше се с дървата, които беше натрупал в запас преди падането на снега. Имаше храна и вода за месеци наред, животните му бяха защитени от студа и като цяло, нищо вече не го притесняваше.

 

Като цяло, Майк живееше безпроблемно и спокойно, напълно удовлетворен от ежедневието си. Вече беше прочел внушителен брой книги, а физическата му форма бе безупречна, благодарение на земеделския труд и ежедневните тренировки. При едно от последните си слизания до града, с останалите от продажбата на апартамента пари, мъжът си купи истински, боен, тежък и остър, 50-сантиметров меч. Беше намерил и книга за бойни техники с хладно оръжие и сега прекарваше дните си в упражнения и шлифоване на уменията си.

 

II. Генезис

 

В последните няколко дена Майк забелязваше необичайни промени в гледката си към града. Първо очите му се спряха върху кълба гъст дим, стелещи се от няколко от по-големите постройки, вероятно хотели. Когато използва бинокъла си, не видя нищо странно – няколко отворени прозореца, от които излизаше дим. Вероятно нещо се е запалило, случва се. Но пък в няколко сгради наведнъж? Мъжът забеляза и човешки фигури около сградите, както и в някои от отворените прозорци, но бинокълът му не беше достатъчно мощен, за да различи детайли. Беше сигурен обаче, че имаше нещо странно в движенията им.

 

Димът постепенно изчезна. Бинокълът на Майк обаче беше фокусиран другаде – едно от най-оживените кръстовища в града беше изцяло блокирано от спрели, неподвижни автомобили, някои от тях – катастрофирали помежду си. Не се виждаха хора или полицейски автомобили наоколо, само напечени от слънцето ламаринени купета и прозорци на коли.

 

Вечерта, Майк не можа дори да вечеря от вълнение. Светлините в града гаснеха по сектори – един след друг и с разлика от часове, изчезваше осветлението в цели квартали. Всичко помръкваше – прозорци, билбордове, хотели, улични лампи. С бинокълът си мъжът не можеше да види почти нищо нощно време. Смътно разпознаваше големи групи от хора, придвижващи се в някаква неопределена посока. След само още няколко часа, градът помръкна изцяло. Абсолютен мрак покриваше всичко, на места проблясваха самотни , едва забележими светлинки, които Майк сметна, че са фенери. С нарастваща тревога, мъжът наблюдаваше родния си квартал, но не можеше да разбере какво се случва. През деня всичко беше спокойно, прекалено спокойно. А нощем не се виждаше нищо, дори светлинка от свещ.

 

Беше около 5 сутринта, когато мъжът се събуди с яростно сърцебиене, породено от невероятно силния шум на преминаващ съвсем близо военен хеликоптер. Майк изскочи от леглото и се затича към терасата, мимоходом грабвайки и бинокъла си. Забеляза няколко, насочили се към града големи, черни хеликоптера. Присветна му, че най-голямото военно поделение се намира точно зад планината, защитено от вековната скална маса. Мъжът насочи бинокъла към летящите машини и реши да следва единия от тях, след като пътищата им се разделиха. Стоманената птица кръжа известно време над голяма площадка за кацане, на покрива на висока сграда, вероятно търговски център. Още преди да кацне, от малката врата на покрива се изсипаха няколко човека, но бяха прекалено далеч, за да може Майк да различи детайли. В секундата, в която машината кацна, хората се втурнаха към нея и почти се бяха качили, когато от вратата започнаха да се изливат още хора. Ставаха все повече и повече, като в един момент половината покрив буквално почерня от човешки фигури. Хеликоптерът направи отчаян опит да се издигне, преди вълната от хора да го достигне и успя, поне за момент. Зениците на Майк се разшириха когато видя как част от тълпата стигна машината точно в момента й на излитане, хващайки се за долната й част. Хеликоптерът се завъртя около оста си и се наклони, поради тежестта на закачилите се хора за него, а малко след това, от височината на няколкото метра, които беше успял да изкачи във въздуха, се килна зловещо на една страна и стремително се впусна обратно към покрива и тълпата човешки същества там. Майк изпсува стреснато, когато тежката перка се врязва в скупчилите се хора, само секунди преди и самата машина да се забие централно в покрива и хората там. Миг по-късно всичко избухна в ослепителни пламъци и горната част на покрива рухна.

 

Мъжът изпусна бинокъла и се олюля. Какво по дяволите се случваше в града? Чуваха се далечни изстрели и картечни откоси, а смътно отекваше и тътен, като че ли от вериги на тежки, бронирани машини. Да не би друга държава да ги беше нападнала? Но тогава защо сирените не се бяха включили? И защо армията се биеше единствено с други, цивилни човешки същества? Майк не беше забелязал наличието на чужда бойна техника. Бинокълът отново влезе в действие, а гледката, която разкриваше, беше покъртителна – все повече улици и сгради биваха обхванати от пламъци и гъст дим, виждаше се и разбита военна техника, редом с все още движещата се. Улиците буквално бяха заляти и от хора. Сякаш целта на военните бяха те. Майк можеше да се закълне, че видя как един танк буквално премина през тълпа от хора, но поради далечината не можеше да каже със сигурност.

 

Мъжът се замисли. Беше изгледал стотици хорър филми и по-специално – такива с ходещи мъртъвци. Нервно се изсмя на себе си – стига абсурдни мисли, такива неща бяха само фикция. Доказано беше, че реално няма как човешко същество да бъде превърнато във "зомби". Добре де, какво ПО ДЯВОЛИТЕ се случваше долу, тогава? Майк изведнъж се сепна и сърцето му прескочи – мамка му, семейството и роднините! Те все още бяха долу, а от желание да се изключи от света, мъжът дори не си беше взел телефон. Нямаше как да знае какво става с тях. Стомахът му се сви.

 

Едно беше ясно обаче - планинската му идилия беше приключила. Трябваше да събере най-важното и в рамките на следващите няколко дена да се спусне от планината и да разбере какво се случва. Но първо щеше да отиде в родния си квартал и да намери семейството си. Мъжът отиде до един голям сандък, умело прикрит под една малка, вътрешна стълба. Започна да вади всички средства, които беше купил и които се надяваше никога да не използва. Облече набързо камуфлажните си дрехи с много джобове, удобни спортни обувки с дебели подметки и безпръстови ръкавици, взе и слънчеви, предпазни очила. Осъзна обаче, че няма как да носи всичко със себе си, а трябваше да тръгне скоро, затова набързо напълни тактическата си раница с няколко консерви и шишенца вода, компас, средства за запалване на огън и още няколко дребни неща, а по себе си закачи солиден нож и бинокълът, често използван в последните дни. Не се беше сетил да се снабди с огнестрелно оръжие, за което сега се проклинаше. Последно на гърба си, в специален калъф, окачи и дълга, възтежичка бухалка. Мечът, с който тренираше, бе твърде голям и тежък за носене, за съжаление на Майк, който вече беше станал истински майстор с него. Внимателно заключи вратата на къщата си, не че би спряла когото и да е. Изгледа животинките с тъга, но реши да не ги пуска все още. Вероятно щеше да му се наложи да се върне в убежището си и щеше да има нужда от храна.

 

С бързи стъпки мъжът отиде до колата си - небиещ на очи, сравнително стар модел, но поддържан пикап, здрава машина, на която можеше да се разчита, особено в планинските терени. Качи се, метна раницата на седалката до него, пъхна и завъртя ключа. Пикапът запали веднага, с тътен и ръмжене, подхождащо на мощният му двигател. Майк се замисли, че вероятно ще трябва да го остави преди да влезне в града, или някъде в покрайнините, защото машината се чуваше отдалеч. Включи на скорост и леко подкара надолу, по извиващия се черен, планински път. Докато бавно се спускаше към града, пуснал колата по инерция, мъжът хвърляше по някой поглед на града - на моменти растителността се разреждаше, давайки видимост към бетонната джунгла долу. Внезапно Майк видя нещо, което го накара да закове спирачки. Нещо много странно се случваше с най-високата сграда в града - телевизионната кула, издигната на най-високото място, надвиснала над сградите. Постройката беше огромна, висока десетки метри и в нея се помещаваха мощни разпръскватели на сигнал, антени, техника и всякакви други пособия, свързани с пръскането на честоти, разстилащи се над града, така че всеки един човек да получи сигнал в телевизионното си устройство.

 

Мъжът познаваше сградата от малък, издигаше се над града от десетилетия. В момента, солидната, масивна сграда гореше, от почти всеки прозорец излизаха пламъци и се бе наклонила опасно на една страна. Гъст, черен дим обвиваше най-високата точка от зданието - масивната антена. Стори му се, че видя как от прозорците падаха човешки фигури, а горната част на самата сграда продължаваше да се накланя. Майк изпсува, опитвайки се да не се поддава на паниката и се пресегна към задната седалка, където беше оставил бинокъла си. Докато го правеше, до ушите му достигна мощен, далечен тътен и когато лещите на уреда се насочиха към кулата, мъжът успя да види само как пламъците почти изцяло погълнаха горната част на сградата, която бавно се пропука и разцепи, и под въздействието на гравитацията се откъсна от долната част на зданието. Горящото, огромно парче от телевизионната кула се устреми диагонално надолу и с жесток трясък се разби в джунглата от бетонни и тухлени сгради под хълма, на който беше издигната пламтящата сграда. Издигна се облак от огън и пушек и цял един квартал изчезна, погълнат от дим и пламъци, и премазан от масивната половина на вярно служилата сграда.

 

Майк пребледня. Отпусна колата от скорост и леко, безшумно се пусна надолу по черния път. Пикапът леко лазеше, без фарове, а гъстата растителност трудно пропускаше светлина. Въпреки изключително ниската скорост на автомобила, мъжът едва успя да различи трите фигури пред колата, само момент, преди да мине през тях. За втори път днес Майк натисна здраво спирачките и пикапът заора и спря. Мъжът дишаше тежко и учестено, приковал поглед върху трите тъмни фигури. Сложи ръка върху ножа, висящ от колана му и леко отвори вратата. Отвън го посрещнаха три чифта обезумели от ужас очи, принадлежащи на група от хора, явно загубили дар слово. Бяха изцапани, по лицата и дрехите им имаше засъхнала кръв и изглеждаха така, сякаш току що се бяха завърнали от военни действия. След първоначалния си шок, Майк забеляза, че групата се състоеше от мъж и жена на средна възраст, около 10-годишно хлапе и... По дяволите. Жената държеше разкъсано телце на малко, може би 4 или 5 годишно дете. Едната му ръка липсваше, а краката му сякаш бяха хапани многократно от.. нещо. Малкото момченце беше мъртво, но майка му продължаваше да го гали по сплъстената от кръв коса, докато тримата, вперили поглед във Майк бързо се устремиха нагоре по пътя, без да обелят и дума.

 

Първата мисъл на мъжа, след като си пое дъх, беше, че ще намерят къщата му. Но секунда след това пред очите му изникна обезобразеното трупче на малкото дете... Какво би могло да причини това на едно дете, посред бял ден, в града?! Куче? Да, би могло... Но следите от ухапвания изглеждаха... различно от кучешки. Размишлявайки, мъжът продължи да се спуска бавно с пикапа. От града до къщата му, разстоянието се взимаше за около 2 часа, но сега, с тази бавна скорост, вероятно времето щеше да скочи двойно. Мъжът се спускаше вече от, може би, един час и реши да слезне още малко надолу, преди да намери някоя естествена тераса в планината, от която, с помощта на бинокъла си, да разучи какво точно се случва.

 

Спря четириколесната си машина малко в страни от пътя и се запъти към една малка, обраснала с храсти и дървета площадка, даваща видимост към града. Вече беше доста близо до града, вероятно му оставаха не повече от час-два спускане. Майк извади бинокъла и го насочи към произволна улица. Движение не се виждаше. Премести главата си в друга посока и огледа някаква жилищна сграда, с изпочупени прозорци, но отново без признаци на живот. След още малко оглед, погледът на мъжа се спря върху същия танк, който беше видял да се врязва в голяма тълпа от хора. Машината стоеше неподвижна върху купчина от десетки окървавени тела, и отново, не се забелязваше никакво движение.

 

След още няколко минути напразно наблюдение, Майк забеляза група от четирима души, въоръжени с пистолети, които панически отстъпваха пред огромна тълпа от хора, пристъпващи бавно и някак... нечовешки към четиримата. Двама от тях произведоха изстрели и двама от тълпата паднаха. Мъжът използва максимум увеличението на бинокъла си... и в следващата минута го изпусна, псувайки с треперещ глас. Лицата на съществата от тълпата... не принадлежаха на хора. Бяха разкривени, животински, с празни погледи, оцапани с кръв. От телата им липсваха части плът, цели крайници, парчета от черепите... Някои се влачеха по земята, поради изцяло откъснати крака или липсваща долна част на тялото. Движеха се бавно, с протегнати ръце към четиримата бягащи. Залитаха и провлачваха краката си, а устите им бяха отворени в отвратителна, безкрайно зла гримаса. Малката групичка хора засега успяваха да избягат от бавно движещата се кръвожадна тълпа. Точно завиха към един от пустите блокове, когато... блокът се оказа не толкова пуст. От входа се изсипаха още от ужасяващите създания и десетки ръце се впиха в двамата, стоящи най-близо до вратата. Чуха се далечни изстрели, когато другите двама напразно се опитаха да помогнат на приклещените си другари. Когато видяха, че са безсилни, бързо се изнизаха в малкото празно място между приближаващата тълпа и тази, излезнала от входа на блока, оставяйки другите двама на кръвожадните същества. Майк едва сдържа внезапния порив за повръщане, след като видя как тълпата буквално разкъса на парчета злочестите хора, попаднали в ръцете им, а след това... Започнаха да се ХРАНЯТ с тях?! Мъжът остави бинокъла на земята и дишаше тежко, паднал на колене и подпрял се на ръцете си. Винаги е мислил, че филмите са си точно това. Филми. Измислици. И въпреки всичко - ето ги, зомбита. Точно както ги познаваше от стотиците видео-продукции, които беше изгледал през годините. Само че на живо нещата никак не бяха забавни или вълнуващи. Внезапно се сепна – това, което току що беше видял... Какво ли бе станало със семейството му? Ами ако съществата бяха стигнали и до тях? Майк се окопити, прибра бинокъла и се върна при колата. Беше пребледнял и треперейки, едва успя да вкара ключа и да запали. Понесе се надолу по черния път, оставаше му малко до основната пътна лента, свързваща планинската част с града. Мъжът се замисли, че боботещият, шумен пикап може би не е най-подходящото превозно средство, ако искаше да не привлича внимание. Щеше да го покрие някъде в края на пътя и да намери нещо друго, с което да се придвижи, или просто да ходи пеш.

 

III. Контакт

 

 

Майк кара още малко над час, преди да наближи края на черния път и включването в основната пътна артерия, водеща в града. Загаси колата и слезна да потърси подходящо място, където да я скрие. Точно в полите на планината се беше настанил малък квартал, с ниски къщички и почти никакви обитатели, основно стари хора, живеещи в домовете си от десетилетия. Мъжът огледа няколкото стари къщурки, но не забеляза движение, нито пък се чуваха звуци. На няколко метра в страни от черния път имаше гъсти, високи храсти, покрити от дървета. Тежката машина бе избутана, с изключен двигател, между тях и допълнително покрита с клони и листа. Накрая стана толкова незабележима, че дори и от метър разстояние не си личеше, че в храстите има огромно, метално чудовище. Майк изтупа ръце, усмихна се доволно, провери дали носеше всичко със себе си, включително и пълната с провизии раница и реши да огледа дворовете на близките къщи за някакво по-безшумно превозно средство, например колело.

 

Мъжът тръгна към първата къщурка - старичка постройка, с разнебитена дървена ограда. От страна на града се дочуваха далечни тътени, но тук беше тихо. С предпазливи стъпки Майк се доближи до двора на къщата и се огледа внимателно, а след това наостри и слух - наистина нямаше признаци на живот. Какво ли беше станало с живущите в постройката? Къщата, изглежда, е обитавана, или по-скоро - била е обитавана. В малкото дворче имаше изоставена косачка и наполовина изкосена трева, сякаш ползващият я човек бе хванат в крачка и е спрял работата си на мига. През прозорците не се виждаше нещо твърде интересно, обикновено скромно обзавеждане. Майк реши, че е по-разумно да не влиза вътре и се насочи към следващата къща. Изглеждаше по-добре поддържана, с висока, тухлена ограда, през която не се виждаше почти нищо. Портата към двора зееше леко разтворена. Мъжът притаи дъх - ако се надяваше да намери нещо, ще трябва да влезне вътре, зад тухлената ограда. Реши да обиколи периметъра и да види дали някъде няма и втори вход, който да му послужи като алтернативен изход, при евентуална критична ситуация. След няколкото минути, които му отне да направи пълен кръг около оградата, се върна на първоначалната си позиция. Втори вход нямаше, налагаше се да влезне от тук и да внимава. Майк побутна лекичко вратата, която за щастие беше смазана добре и не скърцаше, и направи няколко предпазливи крачки навътре. Непосредствено до него нещо изшумоля и мъжът едва на подскочи, бързо завъртайки глава в посоката на шума. Оказа се просто вестник, забравен на градинската маса, чийто страници се помръдваха и разлистваха от вятъра. Леко изнервен, Майк продължи навътре в двора, като мимоходом погледна към голямата, стъклена врата, свързваща къщата с двора. Вътре беше мрачно, но отново нищо интересно не привлече вниманието му, нямаше и кой знае какви мебели, само две високи закачалки, леко встрани от вратата. Мъжът направи няколко бързи, енергични крачки към средата на двора и леко плесна с ръце, когато погледът му се спря на малък, симпатичен навес, изпълняващ ролята на импровизиран "паркинг" за колела, видимо от двата велосипеда, закачени на стойки под него. Майк се запъти бързо натам и си хареса черното, планинско колело, с по-солидни гуми и рамка. Другото беше женски модел за градско каране, с кокетна кошничка отзад. Явно обитателите на къщата бяха двойка и харесваха колоезденето. Мъжът откачи велосипеда от стойката и го забута към вратата, леко напрегнат от реалната кражба на собственост, която правеше за пръв път в живота си. Бутайки колелото към изхода и с обтегнати нерви от бързане, Майк не забеляза сгънатият стол, лежащ на земята и прикрит от зелена трева, спъна се в него и залитна, пускайки колелото докато падаше, което с трясък се вряза в градинската масичка и я събори. Мъжът се бе сгромолясал само на 2-3 метра от голямата, стъклена врата и докато се надигаше от земята, забеляза че "закачалките" го гледат, вперили кръвясали очи в неговите и с извъртяни тела към вратата. Майк пребледня и замръзна, но бързо се окопити, след като видя как едната фигура започна да блъска и дере по стъклото, а към нея се присъедини и другата. От хищно разтворените им усти долиташе грозно, нечовешко ръмжене. Точно, когато мъжът повдигна колелото, двойката успя да счупи деликатната врата, благодарение на собствената си тежест, изтърсвайки се на земята сред експлозия от парчета стъкло и дърво. Едното същество се бе набучило на стърчащите от основата на вратата стъкла и сега се гърчеше на място, протегнало ръце към Майк и впило кръвожадни, мъртвешки очи в неговите. Другата фигура обаче бавно се изправи и тръгна тромаво към мъжа, а намеренията му бяха очевидни. Всякакъв разум беше напуснал някогашното човешко същество и в погледа му се четеше единствено примитивно желание да нарани и убие. Създанието бе доста бавно, ходеше с провлачващи се крачки и не представляваше особена опасност. Точно, когато стигна до вратата обаче, Майк с ужас установи, че вятърът я е затръшнал, резето бе щракнало и сега нямаше отваряне, освен с ключ. Можеше и да прескочи оградата с малко катерене, но колелото наистина му трябваше, а и не искаше да рискува изкълчен глезен или каквато и да е травма... Погледна назад и видя съществото, размахващо ръце към него, докато бавно се приближаваше. Майк изтегли бухалката, която носеше на гърба си. Ръцете му трепереха, но го изпълни някаква мрачна решителност. Беше сигурен, че нещото пред него вече не е предишния човек и не изпита никакви угризения, когато вдигна бухалката във въздуха и с рязко, отработено движение я стовари странично върху черепа на съществото. Последното моментално се строполи на земята, а кръвта от пукнатия му череп оцвети тревата в алено. Майк не искаше да рискува и нанесе още няколко удара с бухалката си, просто за да е сигурен, че няма да бъде изненадан в гръб. Когато приключи, огледа мъртвата фигура в краката си и забеляза някакъв белег по едната му ръка. Приличаше на следи от зъби и бяха сравнително нови. Можеше ли да е като по филмите, някаква паразитна форма на живот, пренасяща се от приемник на приемник чрез ухапване, кръв и т.н.? Не знаеше, но вероятно щеше да разбере, много скоро. Мъжът пребърка джобовете на мъртвото същество, но не откри ключове, щеше да се наложи да потърси в къщата. Той тръгна към входа и бухалката отново трябваше да влезе в действие, след като се наложи да обезвреди съществото, забучено на парчетата стъкло, стърчащи от останките на вратата. Майк с тъга забеляза, че опасното създание е всъщност красива млада жена, а малко след това видя, че едната страна на врата й беше разкъсана от нещо, имаше белези и по рамото. Мъжът клекна и се загледа в някога сините очи на съществото, а сега мътни и кръвясали, зачуди се какво се е случило, след това се изправи и предпазливо прекрачи острите парчета стъкло. Започна да оглежда коридора и шкафовете и видя някакъв металически отблясък на една етажерка. Запъти се към нея и замръзна - иззад единия ъгъл, точно откъдето трябваше да мине, се подаваха малки крачета, обути в маратонки и дънки, непомръдващи. Леко, почти на пръсти, Майк направи няколко крачки и след като мина покрай ъгъла, му се разкри ужасяваща гледка - малко детенце, може би 2 или 3 годишно, със същите кръвясали, мътни и безжизнени очи и с размазан череп, вероятно от удари в пода. Картинката му се изясни - явно детето се бе "превърнало" първо, а след това беше ухапало някой от двамата си родители, който на свой ред е нападнал последният останал жив. В къщата ухаеше леко на разложение и на мъжът му се сгади, обзе го и някакво тежко, тягостно чувство, а въздухът сякаш се сгъсти - трябваше да излезне от това мрачно място час по-скоро. Отиде до етажерката и наистина, там имаше връзка ключове, надяваше се, че един от тях е нужният му. Грабна ги и с бързи стъпки стигна обратно до дворната врата, която момент по-късно вече бе отворена, благодарение на ключовете.

 

Майк подкара леко велосипеда, мислейки дали да заобикаля, или да поеме по главната улица, водеща директно към квартала му. Заобиколният път може би щеше да е по-безопасен, тъй като другата алтернатива минаваше през гъсто населения център, но и щеше да му отнеме много повече време да стигне до апартамента на родителите си, а вече беше около обед, поне според надеждно работещия часовник на китката му. Беше решил да намери родителите си и, ако все още е достатъчно рано, да се оттеглят обратно към планината и заредената с провизии къща, макар че щеше да им е необходим автомобил за тази цел. Ако закъснееше, щяха да се барикадират в апартамента и да пренощуват там. Мъжът пое дълбоко дъх и реши да рискува - подкара по банкета на главния път. Щеше да мине през централната част колкото се може по-тихо и само за някакви си 30-40 мин щеше да е в познатия му квартал. Завъртя малко по-бързо педалите и колелото се понесе с добра скорост. Главната пътна артерия беше празна, поне за момента, не се виждаха хора, автомобили или други създания. Някакви кучета прекосиха пътя и гневно го излаяха, Майк им изсъска гневно и обърна глава обратно към шосето, в момента, когато острият завой приключи и пред него се разкри истинска апокалиптична гледка - артерията в обратна посока беше буквално задръстена от неподвижни автомобили, от някои се стелеше дими, а в част от тях се виждаха и застинали трупове... Или поне той се надяваше да са трупове. В посока центъра обаче автомобили нямаше, платното беше напълно празно. Явно всеки жив човек е бързал панически да се изнесе колкото се може по-скоростно от централната градска част, но не бе стигнал далеч, благодарение на катастрофиралия товарен камион, обърнал се на една страна, създавайки своеобразна "тапа". Някои автомобили се бяха ударили едни в други, а хора не се виждаха, с изключение на няколкото трупа. Майк изучаваше ситуацията едновременно с интерес и страх докато леко се движеше с велосипеда. Колоната от автомобили продължаваше напред, по цялата дължина на артерията, но къде ли са отишли всички тези хора...  Първите високи, масивни сгради от централната част вече се виждаха, а в далечината отекнаха няколко изстрела. Явно борбата в града продължаваше. Мъжът ускори темпо, искаше му се бързичко да се изнесе от пътя и да навлезе в центъра, а от там можеше и да продължи пеша, ако се наложи. Заобикаляйки един дълъг, преобърнал се автобус, който бе счупил разделителната мантинела и лежеше наполовина и в двете платна, Майк почти се сблъска с групичка от създанията, добре скрити зад буса. Опитвайки се да не се удари в тях, той килна колелото рязко вдясно, което доведе до преобръщането му и миг след това мъжът се затъркаля по земята, като удари и главата си. Със замъглен поглед и замаяно съзнание видя как тълпата кръвожадни създания се насочи към него, яростно протегнали ръце и впили хищни погледи в тялото му. Опита се да стане и почти успя да се надигне изцяло, залитайки, когато нечии ръце го хванаха за дрехите и го издърпаха рязко назад. Няколко мига след това беше натикан в малка, неясна тухлена постройка в страни от пътя, тъмна, с процепи вместо прозорци и дебела, стоманена врата. Все още замаян, Майк предположи, че се намира в някое старо складово помещение или индустриална сграда, а след това осъзна, че заедно с него вътре беше и фигурата, издърпала го на безопасно разстояние от създанията, която в този момент седеше до вратата и напрегнато наблюдаваше движението на изчадията отвън, през един от малките процепи.

 

- Благодаря за... - започна Майк..

- Шшшшт! - прекъсна го фигурата - Ще ни чуят, тихо! - Продължи шепнешком.

Мъжът се изправи, вече почти не беше замаян и се лепна за един от процепите в стената. Отвън бавно преминаваше тълпата от кръвожадни същества, някои от тях се доближиха до сградата и спряха точно пред вратата и стените. Майк леко подскочи назад, след като едно обгоряло, обезобразено лице с безжизнени очи впери поглед право в него, през тънкия процеп. Явно не го виждаше и очите му просто блуждаеха по сградата, но това не попречи на ситуацията да бъде стресираща. С нечленоразделни звуци, ръмжене и съскане, провлачвайки краката си, тълпата постепенно отмина, препъвайки се в посока обратна на града. Имаше поне 25-30 същества, някои от тях бяха обгорели, на други липсваха горните крайници, а тези с липсващи долни, буквално се влачеха на ръце по земята, оставяйки кървава диря след себе си. Когато напрегна погледа си, Майк забеляза, че и в голяма част от автомобилите имаше хора, сполетени от същата участ - все още привързани с колани, но отдавна загубили човешката си същност.

 

- Е, сега вече можем да се запознаем. - каза фигурата, сваляйки качулката си, след като се увери, че опасността е преминала, а отдолу се показа дълга, светло руса коса. Чифт тъмно сини очи огледаха Майк, докато младата жена, на възраст около 25 години, протегна ръка. Здрависаха се, а мъжът на ум си отбеляза две неща - момичето имаше здраво, силно ръкостискане, а на кръста й от едната страна висеше кобур с, вероятно, огнестрелно оръжие, а от другата - калъф, държащ телескопична палка. Беше добре екипирана и в добра физическа форма.  

 

 - Здрасти. Май ти дължа живота си. Вероятно щях да съм се превърнал в следобедна закуска за тези отвън. Какво, по дяволите, се случва? От колко време си на улицата? Има ли мн....

 

- Еха, чакай малко, ще прегрееш. - Жената се засмя нервно, но сините й очи го пронизваха подозрително. - Нямам представа какво става, знам колкото теб. Събудих се рано сутринта от силни шумове и тътен, погледнах през прозореца и заради гледката реших, че още спя и сънувам... Военни стреляха по цивилни, а цивилните ги достигаха и разкъсваха с голи ръце и зъби... Когато слезнах във входа на блока, портиерът за малко не отхапа половината ми врат. Добре че никога не се разделям с някои неща - жената потупа калъфите с оръжията - След това се качих обратно горе, събрах някакъв багаж набързо, повиках и един познат от долния апартамент и решихме да опитаме да се изнесем с помощта на мотора му.... Е, стигнахме до тук, блъснахме се в същата онази групичка, която за малко да отнесе и теб, аз избягах, а той... стана част от тях. С разпорен корем и оглозгано лице. - при болезнения спомен момичето сбърчи лице - Бях тръгнала да бягам, встрани от пътя, когато видях теб и колелото ти. И това е. Казвам се Рейчъл, между другото.

 

- Приятно ми е, Майк съм аз. Много скапана работа, а?

 

- Абсолютно. Ами ти, откъде се взе? Повечето хора бягат ОТ града, а не се връщат към врящия ад в него.

 

- Тръгнал съм към родителите си. Ако все още са живи. А защо се движа към града? - мъжът й разказа накратко как бе заживял в планината и нещата, които беше видял отгоре. - Та сега съм се насочил към родния си квартал и блок. - Майк погледна към процепа. - И така като гледам групичката от... същества...

 

- Зомбита. Мъртъвци. Ходещи трупове. - Поправи го Рейчъл.

 

- Групичката от зомбита изчезна напълно, смятам и аз да тръгвам. Искам да се добера до блока преди залез. Твоите планове какви са?

 

- Не знам. Мислех да избягам от тук, но къде точно ще отида? По-точно, докъде ще стигна, съвсем сама? Никак не ми се иска да завърша като едно от... тях. - потръпна докато си го представяше. - Слушай... Ако сме двама, имаме доста повече шансове за оцеляване. Какво ще кажеш за следното, идвам с теб, помагам ти да спасиш родителите си, после се връщаме бавно и внимателно до подножието на планината и мястото където каза, че си оставил автомобила си и от благодарност, че ти спасих живота и съм ти помогнала, ме взимаш в къщата в планината, докато цялата тая гадост отмине. Каза, че имаш провизии?

 

- Бързо измисли всичко. - Майк се подсмихна. - Става, добър план. И да, имам провизии и, може би, все още живи животинки. Да тръгваме тогава, нямаме особено много време за губене.

 

Рейчъл вдигна обратно качулката на главата си и леко отвори вратата, която се помръдна с протяжно скърцане. Двамата замръзнаха, преди да напуснат сградата. Решиха, че ще е най-добре да се придвижват пеша и поеха с бърза крачка по прашния банкет.  Почти не разговаряха от напрежение, а когато звуците от стрелба, отекващи от дълбочината на града секнаха, атмосферата стана още по тежка и натегната. Чуваха се само птички, тук-там някое лаещо куче, но нищо от останалите, свързани с човешката дейност звуци. Оставаше им още малко до центъра на града, но и двамата бяха премалели от жажда и глад. След падането, Майк с тъга установи, че раницата му е скъсана, всичките шишенца с вода се бяха пръснали, а консервите отлетели в неизвестна посока. Сега зависеше изцяло от намирането на някакъв магазин или дом. За щастие на придвижащите се фигури, забелязаха малка бензиностанция с прилежащо магазинче към нея. С изключение на 2 автомобила до колонките и няколко човешки трупа до тях, всичко изглеждаше спокойно, не се чуваха звуци, нямаше и движение. Решиха да проверят късмета си и да потърсят провизии в магазинчето.

 

Мъжът побутна вратата с крак и извади бухалката си, просто за всеки случай. Прекрачи прага и направи няколко предпазливи стъпки навътре. Магазинчето беше малко и жената остана да наглежда обстановката отвън, докато Майк претърсваше рафтовете. Повечето неща вече бяха взети или изпотрошени, но все пак успя да напълни един пазарски плик с вода, сокове и няколко бързи неща за ядене. Реши да погледне дали няма нещо полезно зад касата, например работещ телефон, радиоприемник, може би компютър и интернет връзка, ако комуникационните услуги все още работеха... Не намери нищо подобно обаче, а само труп на отдавна изстинало зомби, с изцъклени очи, взиращи се право в него, което го накара да подскочи леко в първия момент. В челото на съществото имаше една-единствена дупка от куршум малък калибър. Мъжът отстъпи и излезна обратно през вратата.

 

- Взех каквото ни трябваше, заповядай - подаде й бутилка вода и опаковка с вафлено-шоколадово блокче.

 

- Супер! - Рейчъл се подпря на стената на магазина докато презареждаше силите си, а Майк хапна в движение, докато направи едно кръгче около сградата на магазинчето. Не видя нищо необичайно и се върна обратно при жената.

 

- Касиерът вътре се беше превърнал в ... едно от тях. Някой му е видял сметката скоро, сигурно само преди часове, с огнестрелно оръжие. - Мъжът се замисли. - Трябва да внимаваме докато вървим по-нататък. Зомбитата, в повечето случаи, са лесни за избягване. Но не знаем на какви хора ще се натъкнем. И без това повечето в този град бяха скапаняци, и то преди това да се случи. Кой знае какви индивиди са се показали сега...

 

Рейчъл кимна одобрително, привърши с храненето и смачка опаковките, хвърли ги в почти преливащото кошче  - Да вървим тогава, ще се движим в страни от пътя.

 

Ободрени и с нови сили от кратката почивка, двамата поеха по пътя и не след дълго навлязоха в центъра на града. Положението беше впечатляващо лошо - обърнали се автобуси, катастрофирали автомобили, трупове, все още горящи и димящи сгради... Продължиха бавно напред, оглеждайки всичко наоколо с широко отворени очи. В близост до голям супермаркет видяха буквално купчина от трупове, може би около 15-20, изгорели до неузнаваемост, а няколко метра по-надолу стоеше неподвижен военен джип. В продължение на цялата главна улица имаше подобни сцени - купчини струпани трупове, застреляни (вероятно) и запалени, но никъде не се виждаха военните, които бяха отговорни за прочистването. Майк и Рейчъл продължиха надолу, с предпазливо оглеждане и ослушване на всяка крачка, но не срещнаха проблеми. И тогава ги видяха. На около 150-200 метра от тях, около сградата на някакво малко кафене, с няколко големи стъклени прозореца, се беше събрала огромна тълпа от зомбита - десетки, може би дори стотици. Виждаха се и същества в зелени униформи и каски. Всичките драскаха по стените и прозорците, очевидно крайно провокирани от нещо вътре.

 

- Ето какво е станало с войниците значи... - мъжът прошепна, когато и двамата залегнаха зад един масивен контейнер за боклук.

 

- Мамка му! Вътре май има хора! - прошепна на свой ред жената.

 

И наистина, зад прозорците нещо помръдваше. Майк откачи бинокъла, с който не се разделяше в последните няколко часа и го доближи до очите си. Зад стъклените прозорци се виждаше малка групичка от хора, може би 3-4 души, невъоръжени и силно уплашени. Пространството беше малко, без заден изход, а тълпата от същества беше обкръжила сградата отвсякъде и вероятно, след известно време, щеше да срути някоя стена или прозорец и да разкъса безпомощната група вътре.

 

- Трябва да им помогнем... Колкото и невъзможно да изглежда... - каза мъжът.

 

- Съгласна съм - Рейчъл кимна - Но как да го направим? По никакъв начин не можем да ги нападнем. Нямам намерение да се превръщам в нечий обяд.

 

- Хмм... Мисля че видях нещо, което да ни помогне с това, но трябва да действаме бързо. - приведен, Майк се запъти обратно към магазина, който бяха подминали преди няколко минути, а Рейчъл го последва.

 

Вътре, за щастие, нямаше зомбита. Явно всички бяха или застреляни от военните, или в тълпата отвън. Благодарение на това, двамата бързо успяха да намерят необходимите им материали - стъклени шишета, пълни със сок, които изляха на земята и измиха отвътре с останали туби минерална вода. Взеха и десетки малки шишенца чист спирт и олио. Майк беше решил да направи коктейл "Молотов". Никога не го беше правил преди, но беше чел как се приготвя подобно нещо. На хартия звучеше сравнително лесно. Също така, при неправилно изготвяне, съществуваше вариант бутилката да избухне по време на запалването и да го изпепели на място, или поне със сигурност да го осакати. "Дребни подробности", стисна зъби мъжът. Изля част от спирта в една купа, а след това добави и от олиото, разбърква минута-две и получената течност разпредели в 4 шишета - по две за всеки от тях. Сега идваше най-трудната част - "фитилът" (в случая - изрязани ленти от тениски по рафтовете), не трябваше да бъде напоен изцяло в сместа, а само наполовина. Другата част оставаше да виси от гърлото на бутилката, като преди това отгоре се затягаше силно капачката на шишето, която да не допуска изливане на течност. Няколко минути по-късно, след съсредоточени усилия от страна и на двамата, четирите запалителни "бомби" бяха готови. Намериха някакви реотанови запалки и се насочиха с бърза крачка навън. В движение обсъдиха как ще процедират и след известно време бяха скъсили дистанцията между тях и ръмжащата тълпа достатъчно, за да атакуват. Майк щракна запалката и я поднесе към фитила, който беше сух и пламна лесно. Бързо се прицели, изнесе ръка назад и хвърли шишето към стената на жилищна сградата, в близост до тълпата. Звукът от експлозията и горящият огън бързо прикова вниманието на съществата, които започнаха да се извръщат в посока на пламналата стена, явно моментно забравили за уплашените до смърт хора в сградата на кафето. След като почти цялата огромна тълпа тръгна към сградата, а до кафенето останаха само 5-6 зомбита, Майк и Рейчъл осъществиха втората част от плана си - запалиха останалите им 3 бутилки и ги хвърлиха една след друга в краката на дезориентираната тълпа. При счупването на шишетата, сместа се възпламени за части от секундата и изпепеляващият пламък обхвана тълпата. Температурата на горене, която коктейл "Молотов" можеше да развие, дори и при аматьорски направена смес, беше около 600-800 градуса. Течността буквално унищожи групата същества, убивайки повечето, а тези които не успя осакати достатъчно, та да не могат да се движат, в най-лошия случай от ръмжаща, кръвожадна заплаха бяха превърнати във влачещи се, лепкави и ръмжащи изчадия, полузалепнали за земята, с почерняла, овъглена кожа и оголени зъби.

 

При вида на резултата от смъртоносния коктейл, двете притичващи към кафенето фигури едва сдържаха порива да повърнат, но бързо се мобилизираха, когато им се наложи да се справят с останалите същества около сградата. Жената извади и разтегна дългата, телескопична палка, а мъжът приготви бухалката. Зомбитата ги видяха и приковаха алчни, лакоми очи в тях. Провлачвайки се, бавно се насочиха към въоръжените хора, които се разделиха в различни посоки, успешно разцепвайки групата. За Майк останаха 2 от съществата, а към Рейчъл се насочиха 3 от тях. С умели движения, усвоени от тренировките със средновековния меч, мъжът бързо разби черепите на ръмжащите зомбита, заглушавайки ги завинаги. Погледна към жената притеснено, поради факта, че повечето същества отидоха към нея, но видя как малкото стоманено топче в края на палката, фокусиращо цялата й ударна сила, се заби със зловеща скорост в черепа на последното зомби, прекратявайки мигновено всякаки движения в съществото. Двамата се спогледаха и се насочиха към входната врата на кафенето. Майк почука по стъклото и помаха на хората вътре. Бяха четирима младежи - две момичета и две момчета, вероятно двойки.

 

- В безопасност сте вече, съществата ги няма. Може да излезнете! - опита да отвори вратата, но беше заключена или блокирана с нещо.

 

Отвътре го гледаха с недоверие и страх, все още зашеметени от изживяния шок, но в крайна сметка едното от момчетата пристъпи плахо напред и отключи вратата. Рейчъл влезе вътре, а мъжът я последва.

 

- Здрасти. - Жената ги поздрави, докато оглеждаше помещението. - Как се озовахте тук?

 

- Опитвахме се да избягаме от града, когато... когато... когато...- гласът на едното от момичетата затрепери и се наложи вероятният й приятел да довърши - ... Когато военните ни видяха и откриха огън по нас - Майк го изгледа притеснено, но не беше изненадан. Вероятно се опитваха да наложат "карантина" над заразения град, избивайки всичко, което не носи военна униформа... Или просто се бяха паникьосали не по-малко от хлапетата тук... - Но поради някакъв съмнителен късмет, тези същества - момчето кимна към изпепелената, полужива черна маса отвън - буквално се изсипаха от близките търговски обекти и блокове и разкъсаха войниците на парчета... Ние се бяхме скрили тук и вероятно тези чудовища щяха да ни подминат, когато някой събори половината шкафове над бара - момчето погледна укоряващо към приятелката си, която се сви притеснено - и ужасната шумотевица привлече всички тези гадини към нас. Щяхме да сме вече на парчета, ако не бяхте вие. Благодаря.

 

- Моля, не можехме да ви оставим просто така. Ние дойдохме по главния път, от планината насам, в общи линии е чисто, но забелязахме една голяма групичка от зомбита... от съществата, обикаляща между колоната неподвижни автомобили. Ако смятате да вървите натам - бъдете внимателни. Видяхме и простреляни трупове, вероятно не от военните. Сигурно из града и околията обикалят групички от съмнителни типове, на които е по-добре човек да не попада. А като добавиш към това и враждебните униформени... Бъдете внимателни. Ние обаче отиваме навътре, след центъра и трябва да продължим веднага. Не искам залезът да ни хване някъде навън.

 

- Разбирам. Благодаря отново - каза младото момче и нежно прегърна приятелката си. - Хайде, да вървим. Може би пак ще се видим, кой знае.

 

Майк му кимна и проследи как групичката младежи се изнесе с бързи, енергични стъпки и бързо изчезна някъде между сградите, в бетонната джунгла. Двамата с Рейчъл на свой ред напуснаха малкото кафене и решиха също да използват малките междублокови улички и пътечки, като евентуален по-сигурен маршрут. Вървяха и оглеждаха пейзажа, а той наистина се беше превърнал в апокалиптичен, дори и за малкото изминало време, от началото на кървавия хаос. Изпочупени прозорци, обгорели автомобили, трупове на хора и немъртви, кървави следи, изпотрошени витрини...

 

- Откъде ли е започнало всичко... как ли е започнало... - мъжът каза тихо, сякаш на себе си.

 

- Чух слухове за някакъв изоставен склад нагоре, към крайните квартали... светел странно и от вътрешността му долитали звуци, било така от няколко дни преди днешните събития. А огромната му врата била подменена с нова, невъзможна за разбиване. Отвън пък се виждал по някой-друг военен патрул... Което си е странно, защото бил изоставен и полуразрушен от десетки години. Но може и да са само слухове, когато човек е обезумял от страх, е способен да си измисля или пресилва разни неща. - Отвърна жената изпод качулката си.

 

- Съгласен съм. Виж - Майк посочи дълга пешеходна алея, водеща извън центъра. - Нямаме избор, освен, да излезнем на алеята и да продължим пеша още 20-30 минути, а след това ще се озовем в квартала ми. Изглежда чисто... - каза, докато гледаше право напред, по продължение на дългия пешеходен участък, с помощта на бинокъла си. - Да вървим.

 

Двамата тръгнаха с бърза крачка напред и в началото беше спокойно. Майк понечи да каже нещо, относно някаква малка болнична сграда в близост до тях, която беше почти изцяло изгоряла и срутена, когато двамата с Рейчъл замръзнаха, а секунди след това бързо отбиха встрани от алеята и се скриха в буйната растителност, съпровождаща пешеходната пътека. Това, което ги стресна, беше групичка от хора - 2-3 малки деца, няколко жени и възрастни хора и няколко мъже, ходещи по пустия булевард на може би 50-на метра от тях, когато бяха спрени от военен патрул. След кратка размяна на реплики и повишени гласове се чуха писъци, мъжете и жените ръкомахаха отчаяно, а секунда след това получиха куршуми в главите и телата си. Последваха ги възрастните, а децата, застинали от шока не представляваха никаква трудност за автоматичните оръжия на войниците.

 

- Мака му! Мамка му! Какво стана бе, да го еба... - Майк съскаше шепнешком и удари с юмрук по земята няколко пъти, в безсилна ярост и първичен шок. Рейчъл го стисна за ръката и го изгледа, сложила пръст пред устните си. Двамата продължиха да наблюдават в тишина, докато военният патрул не се увери, че зоната е чиста, войниците се натовариха в джипа и бързо изчезнаха.

 

- По дяволите! Трябва да се оглеждаме и ослушваме с повишено внимание! Ако тези ни спипат, няма да стигнем далеч... - каза тихо мъжа, докато излизаха пак на алеята и продължиха напред.

 

- Трябва да има някаква причина за действията им... Това просто не може да е истина... - чу се изпод русите кичури и качулката.

 

Двамата продължиха напред, с удвоено внимание, а бинокълът влизаше често в употреба. За щастие, до разклонението в алеята, водещо към квартала, не срещнаха проблеми.

 

IV. Завръщане

 

 

Майк посочи вдясно, след като наближиха краят на алеята и последващото я кръстовище. Двамата се огледаха, а после впериха погледи в дълбините на квартала. Беше мрачен, с буйна растителност и огромни дървета, спиращи по-голямата част от слънчевата светлина. Между цялата зеленина се извисяваха масивни, високи жилищни сгради, някак груби, но вдъхващи спокойствие с исполинските си размери.

 

- Приятно местенце... - промърмори жената. - Никога не съм идвала в тази част на града.

 

- Е, добре дошла. Натам сме. - каза мъжът, сочейки един от гигантските блокове диагонално от тях.

 

Не след дълго, двамата се озоваха пред вратата на входа. Майк започна да се рови за ключове, беше ги взел със себе си когато замина, но се оказаха ненужни. Вратата беше счупена и леко висеше на пантите си. Открехна я внимателно и влезнаха във мрачния, студен вход.

 

Разбира се, електричество нямаше, но беше спряло скоро и резервният генератор все още не бе изчерпал запасите си от гориво, осигурявайки енергия за част от по-малките осветителни тела и аварийните табелки с надпис "изход". Голямото пространство във входа беше мрачно, но все пак, благодарение на слабите лампи, човек можеше да види накъде върви. Енергията от генератора не стигаше за асансьорите, та на двамата се наложи да поемат по стълбите, които в пълен контраст с огромната сграда, представляваха тесни, извити коридорчета, с високи, масивни стъпала, без перила и без прозорци. Подхранваните от генератора аварийни крушки разпръскваха мрака донякъде и Майк беше изключително благодарен за това, тъй като бе забравил да вземе със себе си фенерче. Изкачваха се бавно нагоре, блокът беше с височина 16 етажа, а нужният им апартамент се намираше на четиринадесетия.

 

Рейчъл вървеше първа напред и някъде по средата на изкачването им нададе лек вик от изненада и уплах, миг след като взе завоя на стълбището. Мъжът я настигна бързо и я видя паднала на едното стъпало. С облекчение видя, че в мрачния стълбищен коридор се бе спънала в безжизнено човешко тяло, за щастие напълно мъртво. В следващия момент обаче се вгледа напрегнато в лицето - мъж, приличащ на баща му, но не беше той. След като жената се изправи, двамата продължиха напред, с ритмични стъпки и не след дълго, без други препятствия, стигнаха до 14-ия етаж. Излезнаха в дълъг коридор, с много врати от двете му страни. Апартаментът на родителите му се намираше почти в дъното, а когато го наближиха, Майк с изненада установи, че вратата е сменена - вече не беше обикновената дървена врата, а блиндирана, със стоманена каса, автоматично правеща ключовете му безполезни. След като се изправиха пред вратата обаче, видяха, че беше съвсем леко открехната. Мъжът се притесни - щом родителите му бяха сменили вратата преди време с по-солидна, значи се притесняваха за сигурността си по една или друга причина и не биха я оставили отворена, особено след последните събития в града.

 

Прекрачиха прага и завариха ужасяващ безпорядък - всичко беше разхвърляно, изпочупено и размятано по земята, все едно някой бе тършувал из апартамента. Майк предположи, че са действащи групички мародери - лица, който се активизират по време на бедствия, долна порода хора, възползваща се от нещастието и кризисната ситуация, за да крадат и ограбват на спокойствие. В жилището обаче беше тихо - каквото и да е ставало, бе отдавна отминало. Огледаха стаите внимателно, влючително банята и кухнята, но от родителите му нямаше и следа. Стигнаха и до последното помещение - спалнята. Мъжът бутна леко вратата, която се разтвори бавно, разкривайки два трупа, лежащи по гръб върху голямото съпружеско легло. Жената се бе трансформирала, личеше по нечовешки разкривената уста и все още отворените очи, а половината й чело го нямаше, вероятно от огнестрелна рана. До нея лежеше мъж, със зверски нахапани ръце, като в едната от тях лежеше голям калибър револвер. Съдейки по позата на двата трупа, Рейчъл прецени, че съпругата му се е превърнала и го е нападнала, мъжът й я е застрелял, а след това се е самоубил, както можеше да се съди по огромната дупка в слепоочието му, продукт на изстрел, почти премахнал част от главата му. Майк се опитваше да сдържи напиращите сълзи и внезапно нахлулите емоции, след като разпозна собствените си родители и всякакво съмнение, че може и да не са те отпадна. Рейчъл го прегърна леко и го потупа по рамото.

 

- Съжалявам. Да се изнасяме от тук. - каза тя и го побутна към вратата.

 

- Само... само момент... - отвърна с леко треперещ глас мъжът и с бавни крачки се доближи до леглото. Като на сън се протегна към ръката на баща си, разтвори я и взе револвера. Загледа се в безжизнените, кървави трупове на леглото за момент, а след това отвори някакъв шкаф, в който имаше сейф, не беше заключен и за щастие съдържанието му бе непокътнато след мародерските набези. Извади от там кутия с патрони и кобур, и с бързи крачки напусна зловещото помещение, насочвайки се към друга стая в жилището.

 

- Ето... бившата ми стая. За последно съм бил тук преди около 15 години... Мамка му, запазили са всичко, както съм го оставил... Сантиментални старци.... - Сълза се търкулна по бузата му, а Рейчъл го забеляза.

 

- Съжалявам братче, наистина. Ужасно гадно... - отново го потупа по рамото.

 

- Благодаря. Ще ми мине. А, ето и това, което търсех - Майк надигна старата си раница, оставена върху бившия ученически стол. Сложи вътре мунициите и бинокъла си, за да не му пречат, бухалката остави на гърба, големият нож все още висеше на колана му, а новото попълнение беше кобура, провесен от другата му страна, със затъкнат тежкия револвер в него. Огледаха апартамента за други полезни провизии, но всички вече беше или обрано, или разрушено от мародерските групички.

 

Двамата бързо се устремиха към входната врата и я прекрачиха. Майк се задържа няколко мига, с поглед към вътрешността на апартамента. Сякаш си взе последно сбогом с родното му жилище и отгледалите го родители, въздъхна и затвори вратата тихо. Заслизаха с бързи крачки по стълбите и не след дълго отново бяха извън блока.

 

- А сега накъде? - Попита Рейчъл. - Скоро ще се смрачи. Не знам дали е добра идея да се движим по тъмно. Може би трябваше да преспим горе? Поне е високо и изглежда сравнително сигурно...

 

- Сигурно... Ами ако влезнат "гости", докато спим? Ще ни заколят като прасета, без да им мигне окото... А това, че сме високо си има негативи. Трудно бихме могли да избягаме през някой прозорец, например. Да повървим още малко нататък - Майк посочи на север. - Там има огромен супермаркет. С малко късмет, не всичко ще е разграбено, а и имам идея къде ще преспим...

 

Жената кимна.

- Ами добре, показвай пътя.

 

Тръгнаха в посока извън квартала, към северния му изход. Движеха се ритмично и енергично, но без излишно бързане. Предпазливите им стъпки им помогнаха да забележат отдалеч няколко групички зомбита, безцелно обикалящи улиците и съответно да ги избегнат. Трябваше само да се покрият за момент и кръвожадната тълпа отминаваше, без да ги усети. Слънцето постепенно се скриваше и видимостта им започна драстично да намалява. За щастие, бяха близко до целта си - огромните букви с името на супермаркета светеха само на няколко минути от тях. Аварийният генератор все още не бе изчерпал запасите си от гориво и надписът грееше зловещо енергично и самотно, във като цяло мрачната заобикаляща го среда. На фона на залязващото слънце, преобърнатите автомобили по паркинга и изпотрошените прозорци на голямата търговска сграда, ярките светлини бяха някак нереални. Напомняха за предишни дни, когато нещата все още са били нормални.

 

Двете фигури се запромъкваха през пустия паркинг, който за щастие бе изцяло празен, с изключение на няколко десетки трупове. Имаше и на хора, и на вече "превърнали" се. Всички бяха разстреляни с единични, прецизни изстрели в главата. Явно армията бе прочистила голяма част от града, или поне се беше опитала, като се имат предвид огромните групи зомбита, тътрещи се по улиците. С внимателни стъпки между студените тела по земята, двамата се придвижиха до централния вход на супермаркета. Вътре беше мрачно, но не пълна тъмница - генераторът даваше ток на аварийните лампи, които осветяваха изпочупената вътрешност на магазина по призрачен начин. Спогледаха се, кимнаха и приведоха оръжията си в готовност, а след това бавно прекрачиха прага на сградата. Притесненията им обаче май бяха излишни - отвътре магазинът беше също толкова мъртъв, колкото и прилежащият му паркинг.

 

- Ела с мен. - прошепна Майк и тръгна към спортните стоки, оглеждайки се нервно. Помещението на магазина бе огромно и навътре не се виждаше нищо, дори и със слабото осветление. Беше изключително тихо, подозрително даже. Двамата с Рейчъл въртяха глави нервно във всяка посока, затаили дъх, ослушвайки се. Стъпваха леко и предпазливо, бавно вървейки към сектора със стоки за къмпингуване. Мъжът се спря пред едно сравнително голямо, квадратно пространство, в което бяха напълно разгънати палатки с различни размери.

 

- Идеално, точно както си го спомням. Винаги са излагали функционални модели на палатките, за да могат хората да ги пробват. - мъжът шепнеше, докато усмихнато гледаше към изложените стоки.

 

- Значи намерихме къде да преспим. Но преди това, да обиколим магазина изцяло? Изглежда спокойно, но не искам да рискувам да бъдем нападнати докато спим дълбоко. - прошепна жената в отговор.

 

Двамата започнаха бавна обиколка на мрачната сграда. Слабите, призрачни светлини не даваха яснота на формите и непрекъснато им се привиждаха силуети и странни форми. На един от рафтовете със стоки за дома намериха фенери и батерии за тях. С облекчение ги включиха и наблюдаваха мощните лъчи светлина, обливащи всяко място, което пожелаеха, а след това продължиха с обиколката си, оглеждайки всяко едно кътче. Стигнаха до някакво складово помещение, дълбоко във вътрешността на магазина, където не светеха дори и аварийните лампи. Насочвайки светлините си вътре, двамата установиха, че вероятно е било място за складиране на прясно месо - от тавана висяха куки и други пособия, а само миг след това различиха и провесени човешки трупове, висящи от металните куки. Някой от труповете се мърдаха и двамата неволно потрепнаха при вида на гърчещите се, ръмжащи зомбита. Останалите същества бяха застреляни и висяха неподвижно. В дъното на мрачното складово помещение се виждаше и купчина от още тела, която неволно ги накара да сбърчат носове в отвращение от носещата се ужасяваща смрад на разложение.

 

Двамата усетиха някакво движение зад себе си, а в следващия момент нещо точно зад гърбовете им издрънча силно и ги накара да отскочат внезапно, извъртайки се към източника на шума с бясно биещи сърца и вдигнати в готовност оръжия. Оказа се просто бездомно куче, с окървавена козина, захапало част от човешка ръка, с която беше съборило някакъв рафт, пълен със стока. Животното ги изгледа умно с големите си очи, невинно стискайки ръката в челюстите си, а след това бързо потъна някъде из мрачните коридори на магазина.

 

Нервно изпускайки поетия въздух, Майк освети вътрешността на склада и се насочи към мърдащите трупове. Искаше да се подсигури, че нищо няма да ги изненада докато спят. Имаше около десетина немъртви, вперили кървави, пълни с изгаряща злоба и глад очи в двете фигури, приготвящи оръжията си. Бавно и методично, с премерени удари, мъжът започна да троши черепите на ръмжащите чудовища, въртейки окървавената бухалка и заглушавайки ги завинаги. Рейчъл последва примера му и майсторски употребяваше стоманената си палка, нанасяйки само по един удар, без да й се налага да повтаря. След няколко минути в склада отново цареше спокойствие, ненарушавано от нищо. Вероятно дори и заблуденото куче беше избягало извън магазина, тишината бе абсолютна.

 

Насочиха се към палатките, като преди да легнат обиколиха рафтовете за някакви провизии. За щастие, магазинът не беше напълно обран и успяха да се снабдят с вода и някакви малки неща за хапване, а след това се върнаха обратно към мястото, на което щяха да преспят. Прецениха, че ще е най-добре да нощуват заедно в голямата, луксозна палатка, а докато гладно поглъщаха импровизираната си вечеря, решиха да не заспиват и двамата едновременно, а вместо това единият от тях да остане буден и да "дежури" няколко часа, преди да събуди другия и на свой ред да възстанови силите си със сън.

 

Рейчъл едва държеше главата си изправена и очите си отворени от изтощение и решиха, че ще е най-добре да поспи първа. Избра си един ъгъл в платненото помещение и само няколко мига, след като легна, вече спеше дълбоко. Майк застана на пост при входа на палатката, от двете страни на който имаше два прозореца, даващи добра видимост към предната част на магазина, от където евентуално би могло да влезне нещо. Замисли се за няколко минути, а после излезе от палатката и се върна след около половин час. Седна обратно на поста си и бавно откопча кобура, висящ от колана му. Извади тежкия револвер и го разгледа подробно на оскъдното осветление от аварийните лампи, влизащо през двата прозореца. Освободи барабана и изсипа куршумите в шепата си, отделяйки неизползваните четири настрана. Двете празни гилзи взе с пръсти и ги загледа с тъга, мислейки какви ли са били последните мигове на родителите му. Мрачни мисли нахлуха в главата му и той я тръсна, сякаш за да ги прогони, а след това извади от раницата кутията с куршуми и взе два нови, лъскави патрона. Бавно зареди всички шест куршума в барабана, завъртя го и го затвори. Прицели се неопределено в тъмното, наслаждавайки се на тежестта на оръжието и сигурността, която му даваше, дори и да беше измамна. Отнесе се в мисли за миналото и детството си, за родителите си, роднини, приятели, за предишния, "нормален" живот, който имаше...

 

...Събуди се от зверско разтърсване и една ядосана, руса глава пред себе си.

 

- Браво бе! Нали щеше да пазиш и да ме събудиш по някое време! Сега можеше да сме трупове! Толкова ли не можа да се удържиш от заспиване! Да беше казал, че си толкова скапан, щях аз да пазя първа... - Рейчъл очевидно беше бясна, но той просто махна с ръка.

 

- Стига си се паникьосвала. Живи и здрави сме, както виждаш. Да, бях изтощен, но и ти едва се държеше будна и имаше крещяща нужда от сън. Затова те оставих да поспиш. Аз също имах нужда от наспиване и когато видях, че сме в безопасност...

 

- Как точно разбра, че сме в безопасност?! Слушай, ценя живота си и ако мислиш отново да рискув...

 

- Ела да ти покажа нещо. - Прекъсна я Майк и се надигна, изнизвайки се от палатката. След кратко колебание, тя го последва, все още ядосана. - Погледни. - Мъжът посочи много тънък, едва забележим, но здрав найлонов конец, с който беше опасал кръг около тях, на около 10-15 метра от палатката им. Конецът минаваше през всякакви чупливи неща, от типа на буркани, вази, керамични съдове, бутилки и още много подобни. - Вечерта очертах периметър около нас, прокарал съм го на няколко различни височини дори, така че нищо да не може да ни изненада, без да ни събуди. Освен, разбира се, добре подготвени военни, с нощно виждане. Но тогава така или иначе щяхме вече да сме мъртви.

 

Рейчъл се смути от избухването си, след като видя инсталацията, но все пак измрънка, че не е било правилно просто да заспи. След като и двамата се успокоиха и разсъниха достатъчно, решиха да закусят с каквото намерят в магазина и успяха да си устроят истински пир, с помощта на електрическа кана за вода, работеща и с батерии, разтворимо кафе и някакви пакетирани храни и консерви. Все още беше много рано сутринта и пред двамата имаше предостатъчно време да... всъщност къде отиваха сега?

 

- Не знам какви са твоите планове, но аз предлагам да посетим болницата. Съвсем близо е, може да има други хора там, а дори и да няма - ще е добре да се запасим с медицински провизии. Какво мислиш? - Попита я Майк и допи последните глътки кафе в чашата си.

 

- Става. - Съгласи се Рейчъл. - Много ми се иска да разбера какво по дяволите се случва и след като очевидно от армията нямат желание да говорят, ще се надяваме някой цивилен да е по-наясно от нас... - Стана и се изтупа, допивайки остатъка от кафето и в своята чаша. - Да тръгваме тогава.

 

Майк кимна и събра набързо всичко, което носеше, заедно с провизиите, намерени в магазина и двамата тръгнаха към изхода. Предпазливо напуснаха сградата и се насочиха към една малка, странична уличка, която би трябвало да води директно до голямата, централна болница в града, поне според спомените на мъжа.

 

Високите жилищни сгради бяха с изпотрошени прозорци и голяма част от апартаментите бяха обгорели. По тротоарите и самата улица лежаха овъглени, смазани, застреляни, осакатени и изобщо насилствено убити хора и немъртви, между които имаше и по някой-друг разкъсан труп на военен. Останки от предишния живот се виждаха навсякъде - изоставени автомобили, изкривени велосипеди, детски играчки, пръснали се във всички посоки дрехи и документи, явно от нечий куфар, банкноти... Майк се подсмихна при гледката - вероятно щеше да мине още много време, преди отново да се използват книжни пари. Ако изобщо някога повече нещата се върнеха в ред.

 

Вървейки с умерено енергично темпо, без дори да продумат, тревожно ослущващи се в тишината на малката уличка, двамата отскочиха нервно настрани с лек вик, след като от някъде точно до тях се чу ръмжене и съскане. В първия миг не забелязаха нищо, но след това очите им се насочиха надолу и зениците им се разшириха - звуците идваха от отворена, дълбока телекомуникационна шахта, по принцип пълна с кабели, но в този момент преливаща от натъпкани едно до друго зомбита. Тежкият капак на шахтата липсваше и Майк прецени, че вероятно група хора са го премахнали и нарочно са примамвали съществата вътре. Нямаше как просто шахтата случайно да остане без капак. В тясното пространство, широко не повече от 3-4 метра и дълго отново толкова, имаше десетки същества, толкова силно натъпкани, че някои от тях бяха полупремазани от тежестта на останалите.

 

- Мамка му! - Прошепна Рейчъл - Мисля, че някой си ги "отглежда" и храни грижовно! Виж...

 

Майк проследи накъде сочи ръката й, забелязвайки с изумление трупове на животни, почти без никаква плът по тях, между съществата и отвън, по ръбовете на шахтата. В следващата секунда изпита ужасяващо чувство, че някой го гледа и завъртя поглед към улицата, която все още бе пуста, а след това и към прозорците и балконите на жилищните сгради. В един мрачен прозорец, откъм сенчестата страна на улицата, стоеше изправена тъмна фигура, която гледаше мъжа без да помръдне. Майк замръзна, вперил на свой ред поглед във неясната фигура, в която имаше нещо много странно, разкривено и противоестествено. След няколко секунди, създанието потъна в мрака навътре в апартамента и изчезна. Мъжът се обърна да разкаже на Рейчъл, но видя, че и тя гледа в същата посока. Явно беше проследила погледа му и усетила, че нещо не е наред.

 

- Мамка му! Видя ли го?! - Прошепна той.

 

- Да. Да се махаме по-бързо от тук. Тая работа не ми харесва, ама изобщо. - Отвърна тя и двамата изоставиха преливащата от зомбита шахта, вървейки с вече по-бързо темпо към болницата. Следващите двадесетина минути път бяха спокойни и нямаше неприятни изненади, само типичния пейзаж - разрушение, дим и трупове. В края на улицата, която свършваше на хълмисто възвишение, се откриваше добра гледка към голямата централна болница. Двамата отбиха встрани от пътя и Майк извади бинокъла си, решен да разузнае обстановката, преди да се спуснат към болничната сграда. Няколко минути наблюдава безмълвно, а след това подаде уредът на Рейчъл. След като и тя приключи с наблюдението, мъжът я запита:

 

- Как ти се струва?

 

- Кофти. Но не е непробиваемо. Вероятно вътре няма останали живи хора, но пък наистина ще е много добре да се запасим с лекарства и подобни неща. - Отвърна тя.

 

- И аз така мисля. Добре, значи, доколкото видяхме, в паркинга на болницата обикалят около 15-20 същества, не повече. Входът изглежда чист и е доста далеч от паркинга. Да се придвижим леко натам и тихичко да се промъкнем към входа, дори и да ни усетят, то ще е когато вече сме почти влезнали в сградата... - Майк откачи бухалката от калъфа на гърба си и се приготви, потупвайки и револвера, висящ на кръста му.

 

Двамата се изправиха и бързо поеха по разклонението на пътя, водещо към болницата. С енергични, тихи и премерени стъпки достигнаха тясната алея, служеща за придвижване на линейки и служебни автомобили към паркинга, разделяща се на две на няколко метра от местата за паркиране. Наблюдавайки напрегнато безцелно движещите се същества, двамата се придвижваха приведени към входа на болницата. Вперените им очи в зомбитата обаче не позволиха на Рейчъл да види скъсаната торба с отпадъци на земята, в която се спъна и залитна, падайки върху няколко бутилки и колби, натрошавайки ги на парчета с вик и страхотна пукотевица. В същия миг, около 40 чифта кървави очи се извиха към тях и ги загледаха гладно, 40 чифта крака се запровлачваха към тях и 40 чифта ръце с мръсни, кървави нокти се извиха хищно към тях, докато 20 усти се разкривиха в грозна, чудовищна гримаса и ръмжейки разкриха кървави, почернели зъби.

 

- Мамка му! Мамка му! - Майк бързо приклекна до Рейчъл и й помогна да се надигне. - Добре ли си?

 

- Добре съм! Нищо ми няма! Изобщо не видях скапаната торба... - Рейчъл се надигна с лек стон. Беше навехнала леко глезена си, но като почудо не се беше срязала лошо на парчетата стъкла.

 

- Хайде, бързо, да вървим! - Мъжът преметна едната й ръка през рамото си и двамата напрегнаха мускули за да стигнат колкото могат по-бързо до входа.

 

Зад тях се чуваха противни звуци от тътрещи се крака, ръмжене, съскане и тракащи зъби. Деляха ги само няколко метра от кръвожадната и, за щастие, бавна тълпа. Главният вход на болницата представляваше голяма, двукрила стоманена врата, с малки прозорчета в нея. Майк беше сигурен, че е леко открехната и двамата с ужас установиха, че не просто не е открехната, ами е заключена и барикадирана здраво - зад малките прозорчета се виждаха дървени дъски и гърбове на мебели.

 

Съществата бяха едва на метри от тях и с навехнатия глезен на Рейчъл, просто беше абсурдно да успеят да ги избегнат или да си пробият път през тях. Майк я отпусна леко и тя се облегна на вратата, а той извади револвера, тежестта на оръжието му подейства успокояващо и някак успя да овладее треперещите си ръце, преди да се прицели в главата на най-близкото до тях същество. Помагаше му и факта, че беше ходил на курсове по стрелба многократно и знаеше как да борави с огнестрелно оръжие. Примижа с едното си око и се прицели с другото, бавно изтегли спусъка назад и въпреки, че беше подготвен, ръката му отскочи нагоре от силния откат на револвера. Главата на съществото буквално изчезна в мъгла от кръв, мозък и парченца кости, а в същия миг премерен залп от куршуми разкъса на парчета останалите същества. Майк залегна мигновено и дръпна Рейчъл до себе си, докато зомбитата пред тях падаха като отсечени на земята. Няколко секунди след като и последното същество удари бетона, отново се възцари пълна тишина. Не трая дълго обаче - дълбок, басов глас, идващ някъде отгоре я разкъса:

 

- Ей, вие долу, излезте изпод навеса и се покажете, да ви видя! Веднага! - Нареди гласът.

 

Майк и Рейчъл се спогледаха и шепнешком обсъдиха, че ако онзи или онези горе ги искаха мъртви, просто щяха да оставят съществата да си свършат работата. Той затъкна револвера обратно в кобура, а тя прибра палката в калъфа, висящ на кръста й, но откопча кобура, в който държеше собствения си пистолет - просто така, за всеки случай.

 

- Излизаме! Не стреляйте! Прибрали сме оръжията си! - Двамата тръгнаха бавно, с вдигнати над главата ръце. Напуснаха прикритието на големия болничен навес и погледнаха нагоре, а в този момент Рейчъл разбра, че дори и да стане нещо, пистолетът й не би помогнал изобщо - на 5-6 от големите тераси бяха застанали по двама мъже, тежко въоръжени с автоматични оръжия, дулата на които сочеха директно в главите на двамата долу. Басовият глас прокънтя забоботи отново и Майк с изненада установи, че принадлежи на нисък, широкоплещест тип, с гладко, почти по детски наивно лице. Суровите му, преценяващи очи, скачащи от Майк на Рейчъл и обратно, подсказваха, че не е добре човек да го подценява.

 

- Какво правите тук? Какво искате? Тази болница е наша! - изстреля бързо набитият мъж от терасата горе.

 

- Не търсим проблеми. Решихме, че тук може да има други оцелели хора, които да са по-наясно от нас какво точно се случва. Искахме и да си набавим малко медицински провизии, преди да продължим пътя си. Това е всичко. - Отвърна Майк и загледа мъжа.

 

Възцари се мълчание и няколко мига групата хора горе само наблюдаваха двете фигури с вдигнати ръце пред болницата, преди мъжът с басовия глас, който явно беше лидер на групата, да развали тишината:

 

- Видях, че имате оръжия. Искам да знам точно какви са. Покажете! - заповяда той, а Майк и Рейчъл се спогледаха, но нямаха особен избор. Ако тръгнеха да бягат, можеше и да бъдат застреляни в гръб. Бавно започнаха да вадят и поставят на земята пред тях оръжията, които носеха - бухалка, разтегаема палка, револвер, автоматичен пистолет, нож...

 

- Това е всичко. - Каза Майк и загледа групата горе. Главатарят им кимна доволно и се усмихна:

 

- Добре. Сега си свали раницата и сложи всичко това вътре в нея. После я слагаш обратно на гръб. Ясно?

 

Майк също кимна в отговор и изпълни заръките. Малко след като бяха напълно обезоръжени, човекът от терасата горе им заръча да изчакат няколко минути и групата се прибра обратно в сградата, с изключение на двама от тях, държащи Майк и Рейчъл на мушка. След 2-3 минути напрегнато чакане, барикадата зад вратата се раздвижи и мебелите, дъските и железата от едното крило бяха преместени, така че да може да се разтвори леко - достатъчно, колкото да може човек да се промуши - бавно и напълно уязвим. От вътре им подвикнаха да влизат и Майк тръгна напред. Рейчъл го последва, макар и силно обезпокоена от липсата на успокояващата оръжейна тежест, висяща от колана й. Първо през вратата мина той - едва, едва. Не беше най-слабичкия човек на света и премина трудно, но с малко помощ и дърпане отвътре успя. Жената се промуши без проблем и хората вътре дори не усетиха кога се беше промъкнала при тях. След като барикадираха обратно вратата, въоръжената група ги поведе по коридора и нагоре по стълбите. На втория етаж ги въведоха в голяма междинна стая, свързана от двете си страни с други две, като и трите помещения имаха големи тераси. Явно това бяха балконите, от които групата беше разстреляла зомбитата. Вътре ги посрещна широко усмихнат набития мъж, който беше далеч по приветлив, когато не държеше някого на мушка.

 

- Здрасти. Робърт се казвам, накратко Боб. А вие? - И протегна ръка за здрависване.

 

- Майк. - Отговори кратко мъжът, оглеждайки стаята, протягайки на свой ред ръката си към другия. Ръкуваха се здраво, силно, с вперени погледи, преценявайки се един друг.

 

- Аз съм Рейчъл - каза жената протягайки на свой ред ръката си.

 

След като приключиха с неловкото запознанство, Робърт поиска да узнае историята им до този момент и двамата разказаха как са се озовали тук и какво им се е случило. Обясниха подробно и за военните, стрелящи по цивилни хора, но Боб само се усмихна и махна с ръка да спрат:

 

- Не знам какво се случва, но вероятно правителството е направило някаква беля, за да се опитва да потули всичко толкова усилено. И ние попаднахме на военни. Опитаха се да ни убият. За тяхно съжаление си останаха само с опита. Как мислите се сдобихме с тази впечатляваща огнестрелна мощ? Повечето от момчетата тук, включително и аз, сме бивши спец-части. Няколко млади войничета не представляваха особен проблем... - Той се засмя, като си припомни случката. - Както и да е, кажете сега какво търсите тук?

 

Майк отново обясни, че търсят други оцелели, евентуално някой знаещ какво се случва и малко медицински провизии. Повтори, че не искат проблеми и нямат намерение да създават такива. Лидерът на групата го изгледа и сякаш му повярва.

 

- Добре тогава. Ще ви дадем да вземете каквото искате. Ние вероятно сме първите, дошли в болницата и нищо все още не е разграбено. Относно какво точно се случва... Нямам представа, но ще ви покажа нещо, което може да ви е много, много интересно. Елате с мен. - Робърт се изправи, а двамата бързо го последваха извън стаята и по стълбите. Изкачваха се няколко минути, по стотиците широки стъпала и в някакъв момент осъзнаха, че отиват към покрива на болницата. В края на стълбите, Робърт отвори някаква широка врата и тримата се озоваха на покрива. Пред тях се откри широка, хеликоптерна площадка, няколко пейки, зона за пушене и невероятна гледка от всички ъгли към разрушения, димящ град.

 

Все още леко запъхтяни от изкачването, Майк и Рейчъл зяпнаха, с широко отворени очи, въртейки се бавно в кръг. От покрива на високата сграда човек можеше да разбере точно в каква степен беше засегнато всичко. Робърт ги наблюдаваше с интерес, докато двамата попиха разрушителния хаос с очите си и след това им махна да го последват. Заведе ги до северния перваз на покрива и вдигна висящия от врата му бинокъл към очите си:

 

- Видях, че и ти имаш един от тези. Погледни натам - каза мъжът на Майк и посочи право напред.

 

Майк на свой ред долепи бинокъла до очите си и се загледа в далечината, към някаква голяма, вероятно складова постройка. На пръв поглед не забеляза нещо особено.

 

- Какво трябва да видя? - Попита той.

 

- Продължавай да гледаш. - Отвърна другият мъж, насочил поглед в същата посока.

 

След като очите му свикнаха с разстоянието, Майк започна да различава отделни детайли. Около склада се виждаха малки, окопани гнезда с по двама тежко въоръжени униформени. Вероятно брониран военен джип описваше кръгове около сградата, а от самата нея излизаше някакво леко, тъмно-зелено сияние. Процеждаше се през зарешетените прозорци и изпод окованата с вериги врата.

 

- Какво, по дяволите, пазят в този склад?! - промълви Майк, сякаш на себе си.

 

- Наблюдавам това място от седмица. Военните пристигнаха още преди това, много преди настъпването на този... ужас. Сигурен съм, че вътре се случва нещо чудовищно, което прикриват. Не знам дали ще ми повярваш, но забелязах камиони, разтоварващи някакъв товар вътре, посред нощ. Нищо толкова странно на пръв поглед, но ми се стори, че товарът приличаше подозрително много на десетки човешки фигури... А сега погледни натам - Боб се извъртя и насочи бинокъла си в противоположна на склада посока. Майк го последва и едва се въздържа да не извика от изумление: погледите им бяха спрели директно върху голяма военна база, обградена с бодлива тел и буквално гъмжаща от униформени, въоръжени лица. Виждаха се неподвижни, но в готовност танкове и патрулиращи джипове, пазещи периметъра. Няколко палатки и набързо издигнати полеви постройки допълваха гледката. В средата на базата имаше и площадка за излитане и кацане, на която в момента се намираха два огромни, черни, бойни хеликоптера, зловещо проблясващи на слънцето.

 

- Мамка му... Военните са превзели града, буквално. Май трябва да се притесняваме повече от тях, отколкото от съществата... - Въздъхна Майк.

 

- Те СА съществата... Метафорично казано. Убеден съм, че правителството има някакъв пръст във всичко това. Вероятно някакви генетични експерименти, ново оръжие, лекарство, способ за контрол... Кой знае. - Поясни Боб.

 

Майк даде бинокъла на Рейчъл и замислен я изчака, докато и тя напълно огледа ситуацията в града. Размишляваше накъде да продължат, когато Робърт, явно разгадал мислите му, се обади:

 

- Предполагам, видяхте сриването на телевизионната кула. - Майк кимна. - Малко след това, както знаете, се намира големият комплекс на Семинарията, с голямата си, здрава и висока ограда. Чух някакви слухове, че там се били барикадирали голям брой оцелели, с оръжия, провизии и автомобили, които за момента успешно възспират всякакви атаки от съществата, а военните не смеят да ги закачат, поради въоръжението им. Мисля че знам къде е отишла почти всичката стока от оръжейните магазини... - Боб се засмя. - Бих ви предложил да отидете там. Аз и момчетата, обаче, оставаме тук. Вие също може да останете ако искате, но виждам, че сте неспокойни и искате да продължите нататък. Вземете каквото желаете от медицинските пособия в болницата - има достатъчно за години напред...

 

След като приключиха с разузнаването от покрива, групата слезе надолу, а Майк и Рейчъл останаха на един от етажите и взеха добро количество необходими им неща. Намериха Робърт на втория етаж, в своеобразната бойница и защитен пункт, изграден от него и групата му, и се ръкуваха, преди да се разделят. Малко след това, двамата бяха отново на улицата, портите на входа на болницата хлопнаха зад гърбовете им и с енергични стъпки се насочиха към Семинарията и оцелелите там.

 

От болницата до Семинарията имаше два основни маршрута, като единият от тях минаваше през новопоявилата се военна база, а другият през погребаният под развалините на кулата квартал. Двамата прецениха, че тръгвайки по първия, вероятността да бъдат застреляни беше огромна и затова избраха да прекосят руините на жилищния комплекс.

 

С премерени, енергични стъпки, двете фигури крачеха напред, към базата на другите оцелели. Пътят пред тях беше празен, но двамата вървяха нервно и бързо, тъй като следобедният час ги навеждаше на мисли за скорошното мръкване. А никак не им се искаше да бъдат на улицата, когато мракът настъпи.

 

След двадесетина минути ходене, пред очите на двамата пътници се разкри потресаващата гледка на останките от квартала. Огромната кула буквално бе изтрила от лицето на земята жилищните кооперации, като след падането си отделни стоманени и бетонни части от нея се бяха изтъркаляли в различни посоки, сривайки блокове, къщи и размазвайки автомобили, магазини и хора под себе си. Всичко беше в руини, тук-там се виждаха отделни, оцелели сгради, някак сюреалистично, самотно издигащи се в прашната мъгла на сринатия квартал. Майк и Рейчъл забавиха крачка, тъй като буквално всеки следващ метър можеше да е смъртоносен капан - сриващ се бетон, стърчащи железа, избухващи газови бутилки, хищно протегнали се към тях ръце.... Да, бе пълно с полусмазани същества, някои все още живи и потракващи със зъби. Ако някога някой накараше мъжа да опише представата си за ада - вероятно това би било най-точното картина. Горещо, прашно и мръсно, с въздух, който изпълваше дробовете на човек с частици, докарващи насилствена кашлица, с горящи огньове почти навсякъде и със стотици окървавени, изпочупени, разкъсани и деформирани ръце, протягащи се нагоре изпод руините с грабливи движения, докато цялото пространство бе огласяно от съскане, ръмжене, тракане на зъби, нечленоразделни звуци и викове....

 

Викове ли?

 

Погледнаха диагонално напред и на около 20 метра пред тях забелязаха останките на висока полицейска кабинка за набюдение, полуизгоряла, обградена от зомбита, протегнали окървавени нокти към четиримата мъже вътре. С широко отворени, блеснали от ужас очи, мъжете крещяха неистово и се опитваха да изритат някои от успелите да се изкачат по ниската стълба същества. Бяха в капан и когато видяха Майк и Рейчъл започнаха да махат към тях отчаяно. Мъжът и жената се спогледаха, но преди да успеят да направят каквото и да е, кабинката се срути с протяжно скърцане и мъжки викове, следвани от кратка тишина и преминаващи в смразяващи кръвта писъци, когато кръвожадните същества впиха зъби и нокти в хората.

 

Двамата гледаха вцепенено как тълпата от зомбита разкъсваше все още живите и агонизиращи човешки същества. Само няколко мига по-късно, четиримата мъже бяха превърнати в кървави парчета месо, крайниците и вътрешностите им разнесени из ръмжащата тълпа и озоваващи се в изкривените им от свръхчовешки глад усти. Мъжът и жената напуснаха мястото бавно, тихо и предпазливо, отстъпвайки безшумно. След като походиха така известно време, уверявайки се, че няма зомбита около тях, двамата ускориха крачка.

 

V. Спасение

 

Няколко минути по-късно вече тичаха с приковани погледи върху масивната ограда на семинарията. Беше нещо наистина впечатляващо - огромна конструкция от бетон и стомана, почти изцяло плътна, с изключение на малки отвори, които сякаш бяха изрязани наскоро. Беше висока вероятно повече от пет метра и изцяло скриваше всичко, случващо се зад нея. Единствените видими конструкции бяха три високи тухлени кули, вероятно изпълняващи роля на камбанарии преди, а сега заети от по двама часови. Фигурите им се открояваха във високите кули и Майк предложи да спрат с тичането, за да не бъдат застреляни погрешка.

 

Двамата решиха да потърсят входа, където да се представят и да поискат помощ. След известно време обикаляне, забелязаха двете масивни, стоманени крила на главния вход, с отново два изрязани в тях отвора, този път много по-широки. Почти веднага след приближаването им, в двата отвора се появиха очи, наблюдаващи ги хладнокръвно, а Майк и Рейчъл тръгнаха с вдигнати ръце към тях. В горната част на стената, която явно беше и достатъчно широка, от двете страни на портата, внезапно изникнаха няколко човешки фигури с насочени към тях оръжия.

 

- Имате 10 секунди да обясните какво правите тук, след това ще ви разстреляме. - Спокойно обясниха очите в отвора.

 

Майк отвори уста да отговори, но Рейчъл го изпревари:

 

- Чухме, че тук има лагер на оцелели. Дойдохме за да се подслоним и ние, тъй като няма къде да отидем. А и се надяваме да намерим някой, способен да ни обясни какво, по дяволите, се случва, след като и военните избиват цивилни...

 

Очите в отвора ги гледаха спокойно няколко секунди, а след това изчезнаха. Огромните крила на входа започнаха бавно да се движат в срещуположни посоки, разтваряйки се дотолкова, колкото да могат да влизат хора, но един по един. Чу се глас, приканващ ги да влезнат. Двамата се промушиха вътре един след други и бяха посрещнати от няколко десетки мъже, застинали в абсолютна тишина и с насочени оръжия към тях. Чифтът очи, който ги бе посрещнал, вече си имаше и тяло - пред тях стоеше висока, стройна жена, с гарвановочерна коса и още по-тъмни очи. Наблюдаваше ги без никаква емоция по лицето, с вдигнат към тях пистолет:

 

- Добре дошли в лагер "Спасение". Всякакви оръжия и провизии остават тук, моля поставете ги на земята, а след това ще ви претърсим. Ако не искате - чувствайте се свободни да си тръгнете. - Каза с безизразен глас жената.

 

Майк и Рейчъл не помръднаха, спогледаха се отново и сякаш за момент бяха готови наистина да се обърнат и тръгнат. След това Рейчъл кимна и извади пистолета от кобура си, поставяйки го на земята, заедно с телескопичната палка. Майк последва примера й и свали раницата си, а върху нея подреди ножа и револвера, поставяйки накрая бухалката до цялата купчина. Двама мъже се приближиха до тях и ги претърсиха обстойно, уверявайки се, че нямат никакви скрити оръжия.

 

- Моника. Приятно ми е. - Високата жена се усмихна, свали пистолета и се приближи до тях, ръкувайки се и с двамата. - Надявам се, не сме ви стреснали. Но скорошните събития налагат подобни мерки. Елате, ще ви покажа как сме се разположили. -Махна им да я последват и тръгна навътре в комплекса. Двамата закрачиха след нея и удивено разглеждаха вътрешността на семинарията.

 

Моника им показа наблюдателните кули, помещението, използвано за склад, импровизираният им медицински център, а в края на обиколката им посочи голямата постройка, в самата среда на комплекса.

 

- Това е основната сграда, "щаб-квартирата", така да се каже. Там спим, ядем, говорим... Всички оцелели, дошли при нас, са или вътре, или вършат някаква работа в околността. Елате, ще ви покажа.

 

Тримата тръгнаха бавно към сградата, като през това време високата жена обясняваше с подробности функциите на всяка от сградите. След дни на лутане из кървавия град, сблъсъци с военни и свирепи тълпи от зомбита, Майк и Рейчъл не можеха да повярват, че се намират в относително спокойно място. С разширени зеници наблюдаваха всичко, но все пак бяха на щрек, с изострен и напрегнат слух.

 

- Хайде, от тук, моля. - Моника държеше отворено едното крило на солидна, двойна, стоманена врата. Подкани ги с жест навътре към главната сграда в комплекса. Първи влезна мъжът, миг след това го последва и русокосата му спътница. В сградата беше чисто, подредено и светло. Генератор се грижеше за подаването на ток към мощните лампи на тавана, когато беше тъмно, а в момента от големите прозорци влизаха щедро снопове слънчеви лъчи. Дългият коридор след входа на сградата беше празен, ако не се брояха автоматичните и хладни оръжия, разпределени по двете страни на стените. Всички бяха номерирани и разпределени на съответен човек.

 

Групичката продължи навътре и след преминаването на още една масивна, двукрила врата, се озоваха в широко помещение без никакви прозорци, в средата на което беше разположена огромна маса. Върху дървената мебел бяха разположени карти, бележки, химикалки и тефтери, а около масата бяха наредени бюра с компютри и хора, които работеха върху тях. В единия край на помещението имаше широка стълба, водеща към горната част на сградата, а в другия край - отново стълба, съответно към подземията. Майк обаче беше погълнат от екраните на устройствата, втренчи поглед в компютрите и ги зазяпа с любопитство.

 

Моника забеляза интереса му и се усмихна:

 

- Виждам, че харесваш машините ни?

 

- Ами... да, но се чудех, просто... Разбирам откъде взимате ток, но след като връзката към мрежата и изобщо всякакви комуникации се сринаха в предишните дни, какво точно правят хората, ползващи компютрите в момента? - Отвърна Майк.

 

- Комуникациите може и да са паднали за цивилните лица... Армията си има тайни канали за пренос на информация по цял свят, поддържани от сигурни и добре скрити, буквално невидими кабели, предаватели, сателити, сървъри... Нещо като дълбоко засекретена глобална мрежа. Интернет за униформени, но без фейсбук. А някои от хората тук, включително и аз, сме бивши военни. Да кажем, че сме намерили начин да се включим към тези канали, без да бъдем засечени. - Моника се подсмихна. - Какво правят хората? Контраразузнаване. Прихващаме комуникации между различни военни звена, дешифрираме ги и успяваме да изпреварим с няколко хода нашите добре въоръжени приятели в камуфлажно облекло. Научаваме и интересни работи относно началото на цялата тая каша... Все още не ни е напълно ясно какво се е случило, но нещата започват да се изясняват.

 

Рейчъл изсумтя нервно:

- Ами сподели с нас, де. Крайно време е вече някой да внесе малко светлина по въпроса...

 

Моника се засмя, но преди да продължи, отвън се чуха изстрели и викове.

 

- Какво, по дяволите...? - Жената се насочи бързо обратно към изхода от сградата, но в момента, в който отвори двукрилата порта, деляща компютърното помещение от коридора, няколко чифта черни, мръсни, окървавени ръце я сграбчиха и светкавично издърпаха към тракащите челюсти на собствениците им.

 

Майк и Рейчъл наблюдаваха като замръзнали как високото, атлетично тяло на жената се изгуби в тълпата от зомбита, окъпано във фонтан от собствената си кръв и нечленоразделни писъци. След това вратата се затвори, благодарение на автоматичните си панти.

 

Двамата се отърсиха от шока, когато някой от хората зад тях започна панически да крещи:

 

- ПРОБИВ!! ИМАМЕ ПРОБИВ!! КЪМ ТАВАНА!!! - Компютърните работници се насочиха бързо към стълбата, водеща към горната част на сградата, само за да бъдат буквално премазани секунди по-късно от огромна група кръвожадни същества.

 

"Как, мамка му, са се озовали на тавана?", помисли си Майк като в несвяст, но бързо се опомни и дръпна Рейчъл след себе си, на път към последната им надежда - стълбата към подземията на сградата...

 

Преди да успеят да направят и една крачка обаче, отдолу се показаха поклащащи се фигури на зомбита, тромаво изкачващи стъпалата, някои лазеха, а други тъпчеха гърбовете им, но бавно и неумолимо настъпваха в помещението. Майк и Рейчъл бяха в капан.

 

Момичето впери обезумял поглед в тълпата и се разпищя, а миг след това се хвърли към изхода от помещението и двукрилата врата. Отвори я и веднага няколко окървавени ръце се впиха в тялото ѝ, съществата я избутаха навътре в стаята, нахлувайки в ограниченото пространство. Майк инстинктивно потупа кръста си за кобура и пистолета в него и с отчаяние се сети, че ги бяха обезоръжили. Безпомощно наблюдаваше как тялото на младата жена бе разкъсано на парчета за секунди от десетки ръце, остри, мръсни зъби се впиваха в плътта на откъснатите ѝ крайници, вътрешностите на гърчещото се от болка тяло биваха вадени и разпилявани из тълпата със свирепа ярост, а Рейчъл не спря да пищи от нечовешка болка и агония, докато няколко ръце буквално не откъснаха главата от тялото ѝ... В този момент, таванът пропадна и една огромна, масивна дъска се стовари върху черепа на вцепененият от ужас мъж. Майк загуби съзнание...

 

Бавно дойде на себе си. Намираше се в някакво смътно познато място. Приличаше на къщата, в която бе живял с родителите си като дете и която отдавна бяха изоставили в покрайнините на града, на произвола на съдбата.

Масивната дъска, която го бе проснала в безсъзнание всъщност се оказа прецизно нанесен удар с тежка гумена палка в тила на мъжа, след като полицаите го бяха хванали в крачка.

 

Нещо стягаше ръцете му и Майк погледна надолу - масивни, здрави белезници бяха закопчани около китките на двете му окървавени ръце. Дрехите му също бяха подгизнали от червената течност. Устните, зъбите и лицето му бяха неразпознаваеми поради количествата чужда кръв върху тях. Само очите му неразбиращо оглеждаха стаята, докато не попаднаха на разчленените, безжизнени женски останки, нескопосано покрити с чаршаф, и откъснатата глава, положена върху някога русата, а сега сплъстена от кръв коса. А след това видя и полицаите, разхождащи се из мрачното помещение, описващи и оглеждащи всяко кътче. Двама от тях го гледаха с някаква комбинация от погнуса, омраза и първичен страх.

 

За момент, очите на Майк се проясниха, сякаш разбра какво се случва, а след това отново се замъглиха и съзнанието му се отнесе някъде другаде. Тялото му падна назад и мъжът впери безизразен поглед в тавана. Кървава, неадекватна усмивка озари лицето му, докато униформените разкриваха ужасяващите тайни на семейния му дом. Усмивката постепенно премина в беззвучна гримаса на смразяващ страх и ужас, докато Майк виждаше как от едно малко прозорче в тавана отново го наблюдаваше разкривената, странна, хуманоидна фигура, която бе забелязал да го гледа и преди, по време на ярките си халюцинации. Нямаше лице и очи, но мъжът усещаше как съществото го наблюдава. Усещаше нечовешката, първична заплаха, докато лицето без лице се приближаваше бавно към неговото. Съзнанието на мъжа запищя от безкраен ужас и той потъна в лепкавата си, демонична лудост.

 

Полицията имаше нужда от цяла седмица, за да открие всички кървави, смразяващи подробности в "Домът на Зомбито", както по-късно щяха да нарекат къщата някакви вестници. В просторното таванско помещение откриха огромна колекция от зомби филми, игри, литература - художествена и "научна", маски, гримове, изкуствени зъби... Мъжът, обитавал къщата, бе прекарвал много, много часове в тази стая.

 

Първият етаж на къщата беше нормален, без нищо смущаващо, с изключение на фризер, пълен със замразени човешки органи, забутан в някакъв мрачен килер.

 

Но истинският ужас започваше в мазето и по-специално - отвъд малката вратичка на пода, която водеше към кално, тъмно подземие, осветявано от една крушка. Още при първото им слизане долу, част от полицаите повърнаха от вонята, а другите едва сдържаха инстинктите си да побягнат, след като видяха десетки полуизгнили, черни и разложени ръце, подаващи се от калния под, принадлежащи на заровените под пръстта тела. До едната стена беше подпряно и колело, вече ръждясало и зацапно от засъхнала кръв.

 

След пристигането на криминалистите и внимателните разкопки на пода, бяха намерени множество изчезнали хора, включително млада двойка и малкото им дете, една висока и атлетична жена, впоследствие оказала се офицер от армията и родителите на мъжа, отдавна убити и заровени.

 

Всички жертви, без изключение, споделяха един и същ белег - телата им бяха хапани и разкъсвани от човешки зъби. Силни ръце бяха оставили синини по счупените им крайници и всички бяха преминали през ужасяващите страдания докато са били все още живи. Криминалистите потръпваха от ужас при всеки нов труп, изровен от земята.

 

Майкъл Смит бе изпратен в психиатрично заведение с максимална сигурност, а малко след това – осъден на смърт. От опасният психопат обаче нямаше и следа – след залавянето му в къщата, мъжът се бе превърнал в празна, безизразна обвивка, неспособна дори и на елементарни човешки действия. Сякаш съзнанието му бе умряло и само тялото му живееше, напълно автоматично.

 

Много преди да наближи момента за изпълнение на присъдата, пазачите в затвора намериха Майк мъртъв в килията му, сгърчен до леглото си. Оцъклените очи на лицето му гледаха към малкото, зарешетено прозорче на помещението, а лицето му бе застинало в израз на безкраен ужас. Ръцете му бяха окървавени за последен път – мъжът бе разпорил корема си сам, а с кръвта бе надраскал по стената над малкото, затворническо легло две думи:

 

"ТО ИДВА".