12.11.2007 г., 8:39 ч.

Без сърце 

  Проза » Разкази
1065 0 3
3 мин за четене
  На леглото, завито с оръфана завивка, лежеше младо момиче. До него тихо плачеше майка му. Двете жени бяха постоянно заедно. Особено сега, като момичето го сполетя болест.
   Нямаха си мъж в къщата и трудно изкарваха прехраната си. Бащата на момичето бе починал много отдавна и то никога не го бе зървало дори за миг. Нямаше, клетото, и за
кого да се омъжи, защото или болно беше, или за прехраната на себе си и майка си се грижеше. Много труд полагаше, още от дете и не му тежеше, не се оплакваше, въпреки многобройните си болести. С майката живееха задружно и макар сиромаси, бяха щастливи. Само Бог да им не беше отнел  и здравето, всичко щеше да им е наред. Добри  и благородни души бяха, цялото село ги обичаше, не ламтяха за пари, колкото да се прехранват им стигаха.
   Много болести бе преживяло момичето, но как да е, бързо се оправяше. Но сега не беше така. От две недели насам нищо не й помагаше - нито лекари, нито бабини суеверия, нито "дай, Боже".
   Разказа една съседка на жените за някакъв си лекар, през две села в трето, който лекувал от всякакви болести. Скъпо взимал, не можеха да си го позволят, но какво да правят, нямаха избор, последна надежда им беше. Посъбра майката пари оттук-оттам, знаеше, че няма да им стигнат, но разчиташе на милостинята на доктора. Рече си: "Доктор е, не може да не изпита съчувствие". Натежало бе майчното сърце...
   По-възрастната жена помогна на дъщеря си да стане. Пооправи небрежно завивката, което не беше в нейн стил, защото беше много подредена жена.
   Потеглиха... Сами не знаеха къде точно, но беше последната им искра надежда. Кабиненът на доктора беше на края на третото село. Момичето трудно се движеше, затова един съсед, когото много имаше да им връща, защото му бяха помагали и с повод, и без повод, ги превози с каручката си.
   Стигнаха до кабинета. То не беше кабинет, ами по-скоро барака беше. Влизаше се в един двор, целият обрасал в бурени, отдавна запустял, и от там се стигаше до бараката. Жените пристъпиха плахо и почукаха... Чу се груб мъжки глас: "Влез!". Влязоха. Посрещна ги остра задушлива миризма на лекарства. Зад бюрото седеше  нисък, съсухрен старец - най-добрият лекар сред селета в този край.
- Добър ден - каза майката и започна да обяснява от къде са и за какво са дошли.
   Докторът прегледа грубо момичето и рече:
- Много, много зле е... Трябва незабавна операция, ако искате да оживее! - и каза някаква сума.
   Майката погледна стреснато. Тази сума беше доста над очакванията й.
- Ама ние нямаме толкова пари. Докторе, не може ли да направите операцията, ще ви дадем парите, които имаме и ще ви доплащаме и работим цял живот.
- Не! Аз роби не искам, опрериам само при тази сума - ни повече, ни по-малко!
  Двете жени си тръгнаха отчаяни. Майчиното сърце бе натежало до пръсване, а детето беше толкова отчаяно и объркано, че не знаеше какво да прави.
  Късно вечерта докторът се прибра вкъщи. Жена му го чакаше с топла вечеря, а здравитве му, наконтени деца го заобиколиха и зажужаха весело като пчелички. Докторът гледаше всичката тази топлота, всичкия тоя уют и изведнъж каменното му сърце усети, че е живо и се разтуптя. Нахрани се набързо и си легна. На другия ден тръгна да търси селото, от което бяха дошли вчерашните му пациентки. Чак след  три дена търсене го намери. Отиде при къщата, но вече беше късно. Тя беше празна. В далечината биеха погребални камбани.
  Докторът разбра какво бе сторил, падна на колене и заскуба косите си. Крещеше силно. Но никой не го чу. Селото бе в траур. Бе загубило още едно младо момиче...

© Мила Костова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??