За едната бройка да отнеса глоба за превишена скорост, при това без дори да съм карала. Ето как ставали грешките! А пък аз се чудех навремето защо от КАТ ми пращат „честитки” за някакви 5 лева, които им дължа, при условие, че не само никога не съм сядала зад волан, а дори не знам как се пали кола.

Принципно до работа се придвижвам с кола. Карат ме дотам имам предвид. Само дето колата на колегата е с десен волан. О`кей! Някак си свикнах да не се сковавам от ужас всеки път, когато той предприеме изпреварване, но съгласете се, че е малко изнервящо да се озовете кажи-речи лице в лице с бясно препускащ ТИР и да не можете да направите нищо по въпроса! Научих се и да не крещя като малоумна „Спри! Умира-а-ам!”, макар да беше малко трудно. Намерих му цаката – чаша вино вместо кафе сутрин. На втората седмица обаче спрях лекарството. Само това остава – да се пропия заради някакви си шест километра. Обмислям варианта да си купя колело, но засега карам на самохипноза и изпадане в транс още преди да съм седнала в колата (разбирайте го, гипсирам се от ужас). А пък да седна отзад не ми го позволява суетата. Аз жена ли съм или какво! Не знам защо, но съм убедена, че мястото ми е на предна линия.

Както и да е!

Та значи пак сме на път за работа. Отзад са се разположили другите двама колеги и обсъждат дали си срува да бракониерстват по Дунава за риба идващия уикенд. Аз, както всяка сутрин по това време напоследък, съм заета да стискам всички възможни дръжки и ръбове покрай мен и да убеждавам сама себе си, че не, няма да се треснем челно във валяка отсреща, нито пък в камиона, пълен с чакъл, който се кани да излезе пред нас от отбивката там напред. Ама и нашият шофьор никак не ми помага. С едната ръка кара, с другата рови под седалката за панела на радиото, и в същото време се опитва да опази очите си от хвърчащата из купето цигарена пепел. И като си помисля, че само преди десетина дни на същото това място събираха чаркове от някакъв „Опел” в радиус от около двайсет метра...

И точно тогава виждам иззад един храст да изскача като тапа момък в характерното синьо облекло и електрикова жилетка, бясно размахващ палка. Ама само аз го виждам май. Съответно надавам боен вик, при което шофьорът ни може би логично решава, че в най-добрия случай току-що е отнесъл поне половин детска градина в небитието, и скача върху спирачките. Отлични реакции! Браво!

Браво и за това, че не се опита да ме убие после. Просто завиден самоконтрол!

Та отбиваме и изчакваме представителя на реда и закона да дойде и да си каже тежката дума. Че сме в нарушение, това е повече от ясно. Винаги си в нарушение на пътя! Закон!!! Просто няма начин да си напълно изряден. Изобщо не ми трябва да имам книжка, за да знам това.

Той се приближава, ровейки в някакви документи, и застава от моята страна, при което аз се усмихвам мило. За малко да изтърся като Галка от „КариЗма”:

-    Ама Вие сте много сладък за полицай!

Не знам защо така се смахвам при вида на униформени мъже. Сигурно е някакъв фройдистки проблем с признаването на чуждия авторитет или просто страдам от нечиста съвест. Не знам.

Човекът насреща ми обаче е железен.

-    Добър ден! Знаете ли с колко карахте току-що? – изръмжава без дори да ме поглежда, все така съсредоточено прелиствайки бумагите.

-    Ами не съвсем... – признавам си неохотно.

Всъщност трябва ли да имам такава информация в качеството си на пътник?

Защо ли имам странното усещане, че някой зад гърба ми започва да се хили?...

-    Книжката и талона на автомобила за проверка, моля!

А сега де! Че то аз даже визитки не нося...

Поглеждам с плаха надежда колегата зад волана вдясно от мен, който обаче предателски свива рамене: „Нямам нищо общо. Оправяй се!” Подлец!

-    Много се извинявам... – измрънквам най-накрая, надявайки се това да не е наказуемо според Правилника за движение по пътищата.

Онзи обаче продължава да не ме поглежда, а отсича:

-    Извиненията няма да Ви свършат работа, ако убиете някого на пътя, госпожо. Документите, ако обичате!

Госпожица съм, бе, наглец!...

Това последното рязко ми вдига кръвното. Адски мразя да ме наричат „госпожо”. Не знам защо всъщност.

Затова добивам кураж и се сопвам:

-    Много се извинявам, господин полицай, но не карам аз!

Най-накрая му привлякох вниманието. И признавам си, физиономията, която го видях да добива, си беше огромна компенсация за това „госпожо”.

Накрая даже не ни глоби за превишената скорост.