Без заглавие
---
Отвън се чуваше скърцнето на старата ръждясала люлка. Вятърът нахлуваше през зейналата паст на широко отворения прозорец и шепнеше настойчиво в ухото ѝ. Бледата лунна светлина, прокрадваща се плахо сред облаците, нежно галеше кожата ѝ и правеше мрака наоколо още по-осезаем. Студът впиваше зъбите си в нея и леденият му полъх пълзеше като отрова из вените ѝ.
Той изглеждаше толкова крехък, че я беше страх да помръдне. Затова стоеше, безпомощно вперила очите си в него.
Кожа, бледа като луната, коса, по-черна от абанос, и поглед безрадостен, който бавно и неусетно изсмукваше живота ѝ.
Ангел. Един нещастник. Дете на рая, обречено да страда до края на времето, със сърце по-чисто от любовта, и разум, опетнен от изкушението.
- Какво ти се е случило? – прошепна тя.
- Няма музика. Нито един проклет звук. Боли – ах, гласът му носеше старадние, пред което и най-голямото терзание ѝ се струваше нищожно. И тя замълча за момент, докато намери сили да продължи.
- Толкова ли я обичаш?
- Не, аз... не мога да понеса тишината, зашото тя крещи истината. А от истината боли... Попей ми, моля те – агонията в гласа му я накара за миг да намрази цялото си съществуване.
- Аз... – гласът ѝ пресекна. Нещо в нея се пречупи и тя се строполи на земята. Кървяща. Празна... И смехът му дяволски отекна. А сълзата, тъй човешка, крещеше болката на цялата Вселена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Всички права запазени
