За малко, за част от секундата, докато бях с тези слушалки в ушите, докато разглеждах нещо странно познато, нещо толкова познато, което ме кара да се чувствам сигурен, за момент...

За малко, докато Принцеса Несмеянка ядеше фъстъци пред Гадния Телевизор и чувах звуците толкова приглушено...

Стори ми се, че Господинът с Въдицата се върна вкъщи, стори ми се, че вратата се отвори, дръжката се натиска, ключът се изважда с онова характерно дрънчене...

Стори ми се, че този Господин с Въдицата, с когото живеехме заедно – аз, Принцеса Несмянка и Моята Депресия в продължение на девет години, изведнъж се е върнал, отворил е рязко вратата и ме е заварил на компютъра... И си казах, да, сега ще каже, как може, Бьорне, цял ден да висиш на този компютър, нямаш ли нищо за учене, тогава Принцеса Несмеянка щеше да го прекъсне и да каже, ама той винаги казва, че нищо няма за учене, никога не им дават домашни, какво е това тяхното училище...

Така щеше да каже...

Така щяха да кажат двамата...

Така щеше да бъде, защото ми се стори как тези няколко месеца не са съществували, тези глупави няколко месеца, когато всичко се измени, преобърна, заогъва, запращя по краищата и усетих разликата... Разликата винаги я има...

Този обичаен Ритуал вече не съществуваше, нашата Битова Ритуалност се разби на мънички парченца...

Разпадна

         Се

              Необратимо

                            И

                                  Се

                                        Пребивахме

                                                      По

                                                            Стълбите

                                                                              На

                                                                                    Отчаянието

                                                                                                 Дълго

                                                                                                              Време...

Имах чувството, че вратата се отваря, дори чух звука на ключа в ключалката, в името на Имъджен, бях убеден, че Той, Човекът с Въдицата се прибира след работа, а сега е осем и половина, той винаги горе-долу по това време се прибираше...

Почти щях да повярвам...

За малко, докато бях с тези слушалки, с които не чувам съвсем добре какво се случва около мен, ми се стори, че този период от време никога не е съществувал...

Но вратата не се отвори.

Ключалката не се превъртя...

Всъщност това беше някакъв звук от Гадния Телевизор...

Понякога толкова искам да нарека нещата с истинските им имена, а не мога...