Блатникът* видя отражението си в стъкълцето, което беше намерил и въздъхна. "Нищо чудно, че всеки замръкнал край блатото пътник или се вцепенява на място, или се хвърля в блатото с писък, когато ме види." - помисли си той. Лицето му беше удължено, жълто и покрито със зелени, провиснали водорасли, а дългата черна пелерина не успяваше да скрие ужасната опашка. Блатникът вдигна качулката, намали пламъка в светилника и пристъпи леко, с надежда, че никой няма да го забележи.
Навел глава, той видя едва в последния момент малка русалка, седнала върху един пън насред блатото. Дълга руса коса покриваше тялото ù, а опашката блестеше на лунната светлина. Огромните ù виолетови очи жадно поглъщаха всичко, а розовите устни се усмихваха.
- Защо се криеш? - попита русалката. - Да не би някой да те търси? Какво си направил, Блатниче?
- Ъ-ъ... не... никой... нищо... - измърмори блатникът.
- Ами защо криеш красивите си зелени очи, които светят по-силно от пламъка в светилника ти?
- Ти сси крассива, а аз ...