22.06.2016 г., 21:00 ч.

Блянове 

  Проза » Разкази
857 0 1
6 мин за четене

Обикновен дом. Някога уютен и приветлив, сега изгубил блясък под праха на времето, дългата употреба и забравата…остарял и овехтял. Дом. Най-живата и приветлива негова част в момента е слънчевата му и зелена тераса. И тя е стара, като всичко тук, но светлината, топлината и зеленината я одухотворяват и и придават загадъчна свежест. Остаряла е и стопанката на дома. Някога жизнена и дейна, сега изтерзана, измъчена от тежестта на годините, превратностите на съдбата, болестите, болката и самотата… Един млад котарак също обитава къщата. Много млад. С едра лапа, лъскав косъм, скоклест, с окраска на оцелот. Изпълнен с жажда за живот. Никога не е живял навън. Животът отвъд прозореца го плаши и привлича едновременно. Тегли го като магнит. Жадният му поглед е вечно устремен към улицата и той я следи с небивал интерес. Макар, че е млад, игрите сякаш вече са му доскучали, а топлината и светлината в помещението, вместо да го предразположат към свещения котешки мързел и блаженство, като че ли не го радват, а го правят още по-вял и унил, заради незадоволеното му влечение да е вън. Вече е издебвал прозореца отворен и е правил опит да излезе зад пределите му. Няколко пъти. Последния път почти за цял ден. Забързаният свят на хората и улицата го изплашиха до смърт и през цялото време трепери от страх и се кри. Чуваше, че го търсят и най-накрая се престраши да излезе. С благодарност и удоволствие се гушна в топлата и сигурна прегръдка на жената завела го вкъщи. Ала уплахата не прекърши любопитния му младежки дух и не сломи инстинктът му на ловец и донякъде хищник, а дори напротив. Стои зад стъклото на прозореца. Изучава всяко движение отвъд, ококорва очи, когато прелита врабче или лястовица и дори се стряска, ако гълъб кацне не перваза. Жадната му за приключение душа не спира да копнее по дивото, волното, непознатото. Козината му настръхва, изправя уши и приковава взор в далечината, когато съзре, осъзнае и разпознае себеподобните си и особено тези от противоположния пол. Прекарва часове на наблюдателния си пост между саксиите с цветя взирайки се в потока зад стъклената преграда. Сърцето му прескача лудо, пърха, трепка. Ходът на времето отвън е съвсем друг. Примитивната му на пръв поглед природа не спира да жадува за свободен живот. Онзи друг живот – навън. Сред кварталните котараци, чиито битки наблюдава винаги само от високо. Сред кучетата припознали и охраняващи района, като свой, чиито лай вече не го стресира, както в началото. Сред невероятното богатство от миризми, които понякога, когато е отворено ясно долавя и вече частично познава. Сред разнообразието на всички явления, на които е свидетел, но не и участник, сред цялото пъстро многообразие от звуци, случки, събития, образи, хора, предмети, коли, сгради. Сред тая пъстра вселена - живот. Толкова силно мечтае да излезе навън, така страстно се е вкопчил в стремежа си, че понякога забравя къде е, втурва се и се удря в стъклото. Често в съня си щом тича с другите котки след разгонени женски, крачетата и ушите му нервно потрепват, нослето се бърчи, а той дори мяука едва чуто на пресекулки и мърда мустаци. Измори ли се да наблюдава или, ако му омръзне да се взира през прозореца отново става вял и отпуснат и спи. Или се закача със стопанката, обаче просто така, без радост, без хъс – колкото да се раздвижи, да поиграе, да се отърси за малко от своя копнеж. А може би воден от инстинкт за споделяне, желание да бъде прегърнат, погален, обичан… Откъсва очи от балкона и тогава, когато е жаден, както и за най-любимото, когато е гладен – тича при купичката с храна щом чуе звука от изсипващи се гранули… Стопанката. Бабичка с крехка снага. На много, много години. Изглежда сковано, все едно е чуплива, като стар порцеланов сервиз. Малка, дребна фигурка, пристъпваща бавно – кукла водена на конци. Чисто бяла къса коса с обикновена подстрижка . Малки кокалести ръце, с изкривени от артрит стави. Изпита и изсушена, като пергамент кожа, застинала върху безизразно вече лице. Невиждащи помътнели, безцветни очи. Очи, в които живецът проблясва само в редки мигове на усмивка. Сянка, само обвивка на някой бил някога си човек. Сякаш жената обитавала тялото е излязла от него, пеперуда напуснала своя пашкул . Тя не мечтае за живота навън, нито дори за този в дома си. Не иска повече да живее. Понякога в избледнялото и съзнание има проблясък. Проговаря и казва само едно – искам да си отида – не желая такъв живот, трябва да си почина. Старицата влачи съществуване между две стаи. Едва успява да ходи само из тях. Не е била навън от години. И не иска да бъде. Не може да бъде. Не желае да знае, както котката какво се случва отвън. Не желае изобщо да вижда, да гледа, дори да отваря очите. Иска само да ги затвори и да заспи. Вечен сън или такъв пренасящ в друг свят – без болка, без ограничения, без страдание, с истински, достоен и хубав живот. Ежечасно, ежеминутно се моли на господ, на отишли си вече роднини, на ангели, демони, на всички преминали вече отвъд. И молбата и е само една – да и отнемат живота, да я вземат при себе си, да я приберат там, където е радостно, безгрижно, без горчилка и скръб. Жената е не контактна, тя е отчуждена, отдалечена от околния свят. Рядко осъзнава кога е ден и дали не е нощ. Дори на храната не се наслаждава – яде механично и трудно се справя, почти като съвсем малко дете. В главата и калейдоскопно минават толкова ленти – отминал, отдавна забравен от всички живот. Стари случки, събития, избелели от неспирно повтаряне спомени. Лица, които вече от много години ги няма из между живите същества, гласове, които само тя чува, но там нейде в своя си вътрешен свят. Понякога съвсем ясно и добре осъзнава коя е, къде е, как съществува. Поема в ръце младото, жизнено тяло на търсещия топлина и човешко присъствие котарак. Милва го, гушва го, прегръща го в скута си. Говори си с него, разказва му, увещава го, нарича го с познатите имена. Имената на хора, които все призовава, но….никога вече няма да могат да пристъпят нейния праг.. И може би в тези мигове всичко забравя. Спокойна е, не я боли, не се изтезава. Усмихва се даже. Щастлива е. По лицето и се разлива кротко блаженство, затваря очи и все едно гледа кино - вълшебство придава на битието и малко по-розов цвят. Понякога пее или рецитира. Заучени стихове преди много години назад. Тогава има плам във очите, бегла усмивка танцува по устните, просветва изнуреното и лице. В гласа се прокрадва трепетна нотка, гледа пробудено, търсещо, питащо… На моменти е видимо радостна. Усмихва се кротко, протяга за прегръдка ръце. Тогава макар и безпомощна, беззащитна е толкова сладичка, лелее мъничко топлинка и любов. И щом я прегърнеш сълзите задавят и двама ви. На нея и гъгнат в гласа нашепващ: „колко си хубава“, на тебе ти парят в очите: „защо“…. Целува ти бузата, а ти и целуваш челото. Кратък миг…..молитва и тих благослов… Един дом, една стая, един слънчев балкон. Спомени, минало, бъдеще, блянове… Котарак, петимен за свободата - изцяло погълнат от копнеж за живот. Старица бленуваща за безкрая, желаеща да снеме тежкия си хомот. Две същества, живи, родени, създадени в битието, две същества с тупкащи в гърдите сърца. И двете в схватка с живота. Две страни на една и съща монета. Животът и вечността.

© Росица Стоймерова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??