Въпреки, че изглеждаше спокойна,  докато отпиваше от виното, на него му се струваше, че има нещо, което я тревожи. Нещо, което не е в реда на нещата. Той бързо отхвърли онази неприятна мисъл за нейния мъж. Затова понечи да я докосне. Лицето му беше като завладяно от опиянение, но едновременно бурно и ласкаво беше превзет от това опиянение и сега той се интересуваше дали е единственият обзет от това чувство. Дали и на нея ѝ е така добре с него. Но не искаше да изрече всичко открито.

– Добре ли си? Да не ти е студено?

– Не, спокойно – тя го наблюдаваше сякаш наполовина далечна, наполовина близка. Очите ѝ му приличаха на две тъжни желания, когато обгръщаше  раменете  с пръсти. Изненада, но и едновременно облекчение изпита, когато я докосна.

– Ледена си. Почакай, сега ще поискам одеяло, – докато се усети, вече се връщаше към нея с такова.

Доника не очакваше. Той я загърна грижовно. За миг усети уханието на нейната коса, заоблените рамене, които допреди малко сякаш потръпваха от хлад. Шията ѝ, окичена със златни верижки се изви към него с благодарност. Устните им се намериха. Изкуствените мигли затрептяха като едри тичинки. Прекъсна ги сервитьорът. Той беше цъфнал над тях с две чинии.

   Станислав не беше никак гладен, когато фасула тупна под носа му. Нищо не му се хапваше. За него вечерята по скоро беше важна част от прелюдието на една дългоочаквана мелодия.  Поради тази причина не искаше да поръчват нещо обикновено. Ето затова той толкова се смути, когато по средата на храненето Доника съобщи:

– Намерих си късметче. 

– Какво? – попита я той.

Тя повдигна лъжицата, в която освен две бели бобени зърна, плуваше също и едно бяло камъче. Камъчето всъщност беше малко по-голямо от бобените зърна, а цветът му съвсем леко се различаваше от тях по своята белезникавост.

– Наистина е камък – констатира  Светослав, току-що вдигнал очи от видяното и ги впери невярващо в нея. 

– Имам камък в боба...  – изкикоти се Доника. – Голяма късметлийка съм просто,  това е. 

Като каза така, Станислав си спомни за собствения си лош късмет, който го преследваше неизменно, щом станеше дума за жени.

 Внезапно го обзе неприятно усещане, че тази вечер не е най-подходящата за толкова сериозно предложение и се намръщи. Нещо го разтревожи, а и на моменти му се струваше, че избързва. Всичко ли беше направил както  трябва? Дали това не беше лош знак. В онзи момент си въобрази, че времето зацикля. Барабаните думкаха неритмично в сърцето му. Прииска му се веднага да поправи нещата. Да върне нормалния ритъм. Да възстанови спокойствието, добрия развой  и всичко пак да бъде наред. Трябваше само да върне времето с пет минути назад. А не можеше.

– Извинете! – извика.

Няколко души се обърнаха. Той дръпна стола си и стана, вдигайки ръка към келнера и отново извика: 

– Извинете!

В този момент последния го забеляза и криволичейки забърза към Светослав.

– Всичко наред ли е? – попита озадачена мазната коса. 

– Не! Няма как да е наред. – Светослав посочи с пръст супата на Доника и довърши:  – Вечерята на дамата е със съдържание, което не сме поръчвали.  

Сервитьорът повдигна вежди. Музиката беше много силна. Той все още гледаше с неразбиране клиента. Беше чул  забележката отчасти, но за всеки случай приближи глава до редника: 

– Не ви разбрах. 

–Има камък вътре – извика Светослав. – Дамата намери камък вътре. 

– Как така? – възпълничкото лице на сервитьорът се зачерви. – Какъв камък?

–Такъв – посочи камъчето редникът. А червенокосата добави: 

–Не е Сваровски във всеки случай – и пак се разсмя. 

 Сервитьорът взе чинията и тръгна към кухнята, но в миг рязко се обърна и се върна при тях. Поднесе извиненията си и предложи да донесе друга супа, но за Станислав вече беше късно. В този момент главата му отхвръкна от удар. Сякаш ченето му се изкърти. После серия от удари се изсипаха. После още един. Видя изплашената  Доника, която скача от стола. Лицето на Посейдон.  Още един удар. Нещо се счупи. Устата му се напълни с кръв. След малко се стропили. Редник  Станислав лежеше безпомощен на земята. Като през цепнатини виждаше крака да притичват край него. Някой го питаше нещо. Не чуваше гласа на Доника. Музиката продължаваше да свири.  

Дори не помнеше как се беше озовал в спешното. Всичко се случи толкова бързо. Може би минута - две. За точно толкова време той се беше влюбил в нея и за точно толкова време  тя изчезна. Не я видя повече, не му се обади, за да го попита как е. Мъжът ѝ го беше нападнал изневиделица и толкова. Нямаше време да отвърне, да се бори или защитава. 

– Как си, Слави? – попита  го като бодър войник  зъболекарката, когато влезе в кабинета ѝ.

– Прилично зле – отвърна, фъфлейки, докато я оглеждаше. Винаги се беше удивлявал на нейния дух. Това беше вероятно най-здраво стъпилата на земята жена, която познаваше. Работеше здраво като мъж, не носеше никакъв грим, строеше къща, при това беше властна и красива.

При отговора му се беше намръщила срещу него с ръка на кръста.

– Хайде сега, и таз добра! Глупости! – и се изгърби. Очевидно от многото работа стойката ѝ се беше развалила, установи Станислав.

– Защо ме гледаш така?! Зле бил! Нищо не знаеш ти – махна с ръка тя. 

– Какво ще правим, Слави? – попита след като си нареди инструментите за работа, сякаш искаше да пристъпи по-бързо към прегледа без много увертюри.

 Слави не усещаше, че се е вторачил в нея. Все още стоеше изправен. Тя беше сексапилната, очилата брюнетка, с тънка талия и голямо дупе, чиято дума той не можеше да вземе почти никога и вероятно нямаше и мъж, който да я вземе, защото все още не носеше халка.

– Два счупени зъба имам за оправяне, док - оплака се  той.

– Хайде лягай бързо,  че след теб имам друг пациент. Я да те видя, – тя седна на кръгло въртящо се столче, светвайки лампата над него.  

– Ох, миличкия! – наваляше тя. Ама как стана това?  Отвори хубаво! О... Боже! Боже! Как си се подредил! И лицето ти не изглежда много добре – нареждаше зъболекарката зад медицинската маска и въртеше красивите си очи. Тя докосна пожълтелите участъци на лицето му. Ръцете ѝ миришеха на някакъв свеж сапун. 

– Ама как си се насинил, какво стана бе, Слави?! 

– Ами на учение – успя да отговори.

– Отвори пак. 

На светлината нейните негримирани, зелени очи ставаха ту сиви, ту сини, щом срещнеха неговите и той се опитваше да ѝ отговори, но не можеше. 

– Ох, миличкия, какво ти се е случило? А? Как на учение! Какво е било това учение, бе момче ? Отвори де! Спокойно, спокойно! Ох, бе Слави! И кариеси имаш и зъбен камък! И с тия счупени зъби! Направо си за бой, да знаеш!

– Ей, момченце! – каза след малко тя, изправи се и вдигна ръка, за да си нагласи лампата.

Редникът ѝ хвърли едно око. После я огледа скришом. През гънките на бялата престилка се очертаха малки, стегнати гърди. Очертанието на тънката талия. Едрият ханш  като  планински завой надолу. Пищните бедра се разтвориха и обхванаха стола.

– Колко време не си идвал? А? Три - четири години станаха ли?– изскърца стола и се завъртя към него. – Отвори!  – тя го погледна и остави някакъв инструмент. После бръкна с друг.

– Пушиш ли? – пак го стрелна с очи. - Не, нали?! Браво! Тук имаш един готов пулпит. Ето! Боли ли? 

– Ъхъ...

– Със зъбния камък започвам, да знаеш. Съгласен ли си?

– Ъхъ..

– Но трябва да идеш на снимка за другите. Днес можеш ли?

Станислав разбира се беше със зейнала срещу нея уста и не успяваше да отговори. Само хъкъше затворяше очи в знак на съгласие. И докато тя му чистеше зъбния камък и го питаше разни неща, той пък имаше достатъчно време да разсъждава и отговаря наум на зъболекарката. В един момент му хрумна, че влюбването му във фризьорката освен, че беше покосено от лош късмет, се беше оказало абсолютно нездравословно за него. Противопоказно. Къде му беше акъла?! Ако беше се осмелил да бъде с ето такава жена като неговата зъболекарка, сега вероятно щяха да събират меден тен някъде заедно и всичко щеше да е ясно и точно. Без увъртания и игри. И защо пък да не я покани. Шансовете не бяха големи,  но какво по-лошо можеше да му се случи от това. Беше сигурен, че няма мъж.

– Оф, много рано дойде, даже кафето не можах да си изпия. Добре че хапнах един банан. – не спираше да бърбори с приятния си глас и изведнъж той установи, че от нейното бърборене на него му олеква.  Действаше му страшно успокояващо. Чувстваше се в сигурни ръце. Не можеше да разбере защо обаче. Тя все пак не беше масажистка, а зъболекар и почти всяко нейно действие с машинката пълнеше очите му със сълзи. Дали пък защото от двете седмици в изгнание на село не беше срещал жив човек, а пред това и болката, причинена от красива, мрънкаща жена, беше за предпочитане. Или може би датата. Коя дата беше? Нямаше никаква идея. Знаеше единствено, че е понеделник. Понеделник беше начало. Да, точно така, ще я покани. Дали не беше първи, октомври. Дано не беше първи. Първи му носеше лош късмет.

– Един, два... три кариеса имаш. Оф, Слави, при тебе няма празно. Където чукна – кариес. Гледай каква дупка е станала тука – почукваше по един зъб тя.

– Ех, Слави, Слави... – пръсна вода в устата му. – Изплюй и дишай. 

Станислав си пое въздух и я погледна изпитателно. Искаше да разбере дали ще може да се появява пак пред хора и внезапно реши без никакви церемонии, така както си лежи на стола да я покани на кафе. Чудеше се как да подхване, но нямаше какво повече да го мисли.

– Ще ги оправим, спокойно. Не се безпокой. - продължаваше да го уверява го тя, сякаш не можеше да спре да говори.

– За теб май няма почивка, док, – изведнъж се чу да казва. 

– Ох, не ме питай! Идвам в тъмно и си тръгвам в тъмно, а ме чакат и изпити. Имам една пролука днес само, колкото да изтърча да си платя осигуровките.

– Значи нямаш време за едно кафе с един симпатичен младеж? – изплю камъчето редника и ѝ се усмихна на стола със затворена уста.  

– Кафе? – тя се изненада и дръпна маската си. После се засрами и за първи път го разгледа от друг ъгъл. Бледо бялото ѝ обло лице без никакъв грим се беше обагрило в розово. 

–Искаш да ме водиш на кафе? 

– Защо не, ако и ти искаш, разбира се?

– Кога? 

– Когато на теб ти е удобно. Ще ми бъде приятно. 

– Ох, Слави не знам! – замисли се нещо. Обхвана кестенявата си коса и я завърза на опашка. Пак го погледна. Колебаеше се. 

– Хайде де, няма да те изям. Не си омъжена, нали? - притесни се той.

– Всъщност на документи съм омъжена. Но, добре, да пием кафе – блеснаха весело очите ѝ. - Какво толкова! Едно кафе! Еее! – тя дръпна салфетката от шията му и я смачка. 

(край)