Сестрата влезе в стаята, запали ослепителната светлина и се насочи към легло №3. Застана пред таблата и повдигна въпросително вежди.
- Защо ме викате?
- Боли ме, сестричке.
Уморените и очи се присвиха и добиха ядосан израз.
- Вече ти бих една инжекция! Най-рано след два часа!
- Наистина го боли - обадих се аз.
Гласът ми беше тих.
- Какво? - Тя насочи гневния си поглед към мен.
- Казвам, че го боли. Болка. Чували ли сте тази дума?
- Охо, и защитник се намери! А вие чували ли сте за аналгинова интоксикация? И то в следоперативен период? Не сте, нали?...
Тя върна гнева си към пациентът от легло № 3.
- Трябва да потърпиш.
- Боли ме.
- Знам. Ще търпиш!
След това, тракайки с токовете си, отиде до вратата, изгаси осветлението и затвори вратата след себе си. Мъжът изпъшка.
- Зле е - каза младежът от съседното на моето легло. Кимнах в тъмното. Аз лежах на легло N 1, а той на N 2. Всички бяхме оперирани. Часът беше два и половина през нощта. На N 4 и N 5 спяха, а последното, N6, леглото до прозореца, сега осветено от пълнолунието, беше празно. Мъжът, който беше извикал преди малко сестрата чрез бутона над главата си, отново изохка.
- Боли ме - отчаяно проплака той.
Този път натиснах бутона аз и когато сестрата застана на вратата, казах:
- Боли го.
Лицето и се изопна.
- Стига вече глезотии! Тук е спешно отделение и всички ги боли! Не само него!
- Него наистина го боли! - повторих.
- И какво да направя?
Тя излезе отново, тряскайки вратата и аз разбрах, че наистина няма смисъл да звъним повече. Мъжът продължи да охка. Мен също ме болеше след операция от усложнена херния, но не толкова. Съседът от легло N 2, студент с перфорация на язва, също го болеше. Обзе ме невероятна безпомощност, подсилвана от болката. Сестрата, въпреки професионалната си безсърдечност, навярно беше права и едва ли можеше да се помогне повече. Само, че той не се глезеше. На светлината от лунната нощ навън, лицето му беше изкривено и почти мъртвешки бяло. Преди да постъпи в болницата беше претърпял тежък стомашен кръвоизлив и бе изгубил много кръв. Бяха го оперирали преди пет часа и сега излизаше от упойката. Тънкият маркуч на сондата, излизащ от лявата му ноздра, отвеждаше стомашните му сокове в някаква тъмна банка, закачена за рамката на леглото. Изстена отново. Към овладялата ме безпомощност се добави страшна жал, чак ми се доплака. Не можех да му помогна по никакъв начин. Затворих очи. "Господи", помолих се аз,"облекчи болката му. Моля Те, Господи, чуй молбата ми, никога не съм искал нищо от Теб, помогни му..." Мъжът от N 3 въздъхна за пореден път болезнено. Още дълго чувах пъшканията му. Но към четири той поутихна и най-после заспах. Събудих се от силна болка. Някакви нажежени клещи бяха хванали вътрешностите под раната и слабините ми и стискаха. Стисках зъби за да не изохкам и това продължи дълго. Но изглежда все пак съм издал някакъв стон, защото студентът от съседното легло разбра.
- Какво ти е?
- Нищо. Малко ме боли. - Не познах гласа си.
Клещите стискаха и въртяха със страшна жестокост. Изпотих се.
- Да извикам ли сестрата?
- Не - отговорих след малко, но той вече я беше извикал.
Първо видях светлината, а след това и самата нея. Стоеше до вратата, но ми се струваше, че е много далече.
- Пак ли!
- Не, този път е той - обясни моят съсед.
- Какво ви е! - вече беше надвесена над мен.
- Искате ли една инжекция с аналгин?
- Не - прошепнах аз. - В никакъв случай. Не ме боли много.
- Защо тогава ме извикахте! - повиши тон отново тя. - Цяла нощ само с капризите във вашата стая се занимавам!
- Та нали сте милосърдна сестра! - сопна и се студентът. - Сестра, но не и милосърдна! - Тя загаси лампите и трясна силно вратата. Потта течеше от челото ми, вече бях мокър целия. Стисках зъби, но не успявах да не охкам. От охкането сякаш ми олекваше. Адът продължи до сутринта. С разсъмването болката стана вълнообразна, на приливи, които постепенно се разреждаха. Когато лекарите минаха на сутрешната визитиция, вече ме болеше съвсем поносимо. Резултатът от прегледа беше много положителен.
- Много го болеше през нощта към два и половина - докладваше сестрата на главния лекар пред легло N 3. - Но не можах да му дам болкоуспокояващи, защото щях да превиша дозата.
- Сега боли ли? - попита на висок глас докторът, отбелязвайки нещо в някакъв картон.
- Съвсем леко - почти щастлив каза мъжът.
- Сега се понася.

април 1998 г.