21.10.2008 г., 13:21

Болката и силата

2.2K 1 2
2 мин за четене

Болката. Едно от най-силните чувства и усещания. С течение на годините са изписани хиляди редове и думи за нея. Болката е неизменна част от нашия живот. Основната функция на физическата болка е да ни предпазва от вредните влияния на околната среда. Известно е, че единствено рецепторът за болка не привиква към дразнението. Окото свиква с промяната на светлината, с времето привикваме дори с неприятна миризма. Само с болката не се свиква. С душевната болка е същото, не можеш да свикнеш. Можеш да търпиш, да стискаш зъби, но свикване няма. Понякога  си казваме, че сме силни и можем да се справим с болката. Мното често обаче начинът за това справяне е просто да си сложим маската на силни хора и да демонстрираме, че се справяме. Така правим и когато изпитваме други чувства, с които трябва да справим, не само с болката.  Но това изобщо не е справяне. Само заблуда. Да си слагаме броня на сърцето и да не допускаме чувствата до него не ни прави ни най-малко по-силни. Това е само преструвка. Чисто и просто бягство. Много по-лесно е да избягаш, вместо да се изправиш с лице пред чувствата си и да ги признаеш пред себе си и другите. Кого заблуждаваме всъщност? Другите около нас или сами себе си? Питам се какъв е смисълът. Да обърнеш гръб на чувствата си не е ли всъщност проява на слабост, а не на сила? Не обръщаме ли гръб на себе си по този начин? Маската на супермен не ни прави такива. Свръхчовеци не съществуват, за щастие. Смятам, че силен е този, който може да си позволи да изпита чувствата, които го завладяват, положителни или отрицателни. Те се редуват непрекъснато, всеки има своите върхове и спадове. В един момент си ОК, а в следващия пропадаш сякаш в безкрайна бездна. Обзема те чувство за безтегловност и ти пропадаш и пропадаш все по-надълбоко. Депресията се вкопчва в душата ти и те измъчва така, както само тя може. Отчаяние, болка и сълзи. В този ред и обратно. Един безспирен кръговрат. Няма кой да ти помогне. Само ти си. И само ти можеш да си помогнеш. Но не като сложиш маската. Достатъчно е само една мисъл и вече можеш отново да се изкачиш на повърхността. Помисли си само за една усмивка в отговор на твоята и депресията вече е останала без сили. Не бива да се срамуваме и страхуваме от чувствата си. Да си позволиш да изпитваш любов, болка, страх дори, да се оставиш на чувството, да го признаеш пред себе си, това е истинската сила. Нека не се срамуваме от чувствата си. Нека свалим маските. Само че понякога те са толкова срастнали с лицата ни, че опита да ги премахнем също причинява болка. Поемам риска. Нека боли. Моите чувства, това съм аз самата.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Цветелина Димитрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • ДА!!!
    Много добро!
    Финалът - страхотен! Аз също смятам, че не трябва да се срамуваме да показваме чувства и емоции - това касае нашето душевно и духовно здраве, което после рикошира и във физическото здраве. Дадени са ни такива разкошни средства да изразим себе си - защо ги пренебрегваме... недопустимо е... Щом ги притежаваме - значи са ни нужни, за да живеем. А животът не е как изглеждаме, или как ни възприемат другите, а какво правим със себе си с наличността от качества, дарби, талант...
    Поздравления за хубавото есе!!!
    Прегръдка!
  • Изводите във Финала на разказа ми допадат особено много. И все пак всичко е въпрос на гледна точка и на лично отношение, нали ? Не съм съгласна, че не се свиква с душевната болка, а и вярвам че ако си достатъчно силен и адаптивен можеш да преоодолееш всичко и да водиш нормален, необременен живот. А ако чувствата са истински и дълбоки няма как да им сложиш броня или да им обърнеш гръб дори и да се опитваш - преборват те... позволи на позитивните да доминират

Избор на редактора

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...