Болката. Едно от най-силните чувства и усещания. С течение на годините са изписани хиляди редове и думи за нея. Болката е неизменна част от нашия живот. Основната функция на физическата болка е да ни предпазва от вредните влияния на околната среда. Известно е, че единствено рецепторът за болка не привиква към дразнението. Окото свиква с промяната на светлината, с времето привикваме дори с неприятна миризма. Само с болката не се свиква. С душевната болка е същото, не можеш да свикнеш. Можеш да търпиш, да стискаш зъби, но свикване няма. Понякога  си казваме, че сме силни и можем да се справим с болката. Мното често обаче начинът за това справяне е просто да си сложим маската на силни хора и да демонстрираме, че се справяме. Така правим и когато изпитваме други чувства, с които трябва да справим, не само с болката.  Но това изобщо не е справяне. Само заблуда. Да си слагаме броня на сърцето и да не допускаме чувствата до него не ни прави ни най-малко по-силни. Това е само преструвка. Чисто и просто бягство. Много по-лесно е да избягаш, вместо да се изправиш с лице пред чувствата си и да ги признаеш пред себе си и другите. Кого заблуждаваме всъщност? Другите около нас или сами себе си? Питам се какъв е смисълът. Да обърнеш гръб на чувствата си не е ли всъщност проява на слабост, а не на сила? Не обръщаме ли гръб на себе си по този начин? Маската на супермен не ни прави такива. Свръхчовеци не съществуват, за щастие. Смятам, че силен е този, който може да си позволи да изпита чувствата, които го завладяват, положителни или отрицателни. Те се редуват непрекъснато, всеки има своите върхове и спадове. В един момент си ОК, а в следващия пропадаш сякаш в безкрайна бездна. Обзема те чувство за безтегловност и ти пропадаш и пропадаш все по-надълбоко. Депресията се вкопчва в душата ти и те измъчва така, както само тя може. Отчаяние, болка и сълзи. В този ред и обратно. Един безспирен кръговрат. Няма кой да ти помогне. Само ти си. И само ти можеш да си помогнеш. Но не като сложиш маската. Достатъчно е само една мисъл и вече можеш отново да се изкачиш на повърхността. Помисли си само за една усмивка в отговор на твоята и депресията вече е останала без сили. Не бива да се срамуваме и страхуваме от чувствата си. Да си позволиш да изпитваш любов, болка, страх дори, да се оставиш на чувството, да го признаеш пред себе си, това е истинската сила. Нека не се срамуваме от чувствата си. Нека свалим маските. Само че понякога те са толкова срастнали с лицата ни, че опита да ги премахнем също причинява болка. Поемам риска. Нека боли. Моите чувства, това съм аз самата.