генек (Георги Коновски)
1862 13658
22.09.2018 г., 7:09 ч.

Болни и разболявани 

  Проза » Разкази
352 1 12
3 мин за четене

Седнахме с един набор на кафе. Ама той малко напрегнат… „Що така?“…

Отивал при майка си. Тя живее в къщата им, той си купи апартамент. Панелен. Но е там с жена си. И всеки ден ходи при майка си. Най-напред да закусят. Тъй като тя от известно време… Абе, между нас казано – откача. Деградира. Изкрейзва…

Това не го каза. И аз не употребявах точните думи в разговора…

Губела паметта. За пет минути шест пъти питала едно и също. И той кротко отговарял. Защото е безсмислено да й припомня, че вече са го казвали…

Ама се ядосвал на друго. На изпадането й в детски глупаво състояние. Лъжела безсмислено. Просто за всичко. Питал я: „ Защо си извадила тоя стол насред стаята?“ – „ Не съм аз…“

А живее сама, никой не влизал тоя ден, обаче…

Или: „ Хайде лекарствата…“ – „Пих ги…“ – „Е, как ще си ги пила, като вчера свършиха и нося нови?“ – „Ми намерих и пих…“

После почвали с яденето. „Ей, аз не ям. Винаги съм хапвала само малко…“ – „Бе, мамо, от 60 години те познавам, яла си нормално, какви ги разправяш…“

Дълго се чудела кой е роден на 19 май. И мислела, че е снаха й. А това е рождения ден на съученика ми. Нейно първо дете…

И така – всеки ден. Но най-лошото било с парите. Имала неголяма пенсия, обаче за дома стотинка не давала. Направо съскала: „Парите ми… Не си давам парите…“ И ги криела. А на другия ден обявявала, че някой е влязъл в къщата и ги взел. След което той почвал поредното претърсване. И почти винаги – след час, а понякога часове, ги намирал, сврени нейде. Тя ги грабвала: „Ми, да – сега се сетих, че ги скрих там…“

Пет – шест пъти месечно ги криела от себе си…

И, все пак – изчезвали. Нейде към края на месеца искала пари. А на практика той й купувал хляб, храна, плащал ток, вода   телефон… А парите й ги нямало. Раздавала заеми на „приятелки“ и … забравяла. Пък те се възползвали и не връщали. Но тя не давала дума да се продума за разписки, за свидетели, за някакво ограничение…

Скъперничеството е лудост, избиваща при психиатрични отклонения. Помните ли стария Гранде, искането дъщеря му да изсипе златото пред него, ровенето и думите му: „То ме топли…“

И други неща ми разказа. За страстта й да мие съдовете. Чакали гости, жена му приготвила три месни яденета, той ги занесъл в къщата /там имат хубав двор – за гости е страхотно под крушата до чемширите/, върнал се за ракията и виното… А после в къщата заварил наредените на поставката тави. „Бе, мамо, къде са яденетата?“ – „Дадох ги на кучето, че да измия…“

Те така и нормалният уж откача…

Сетих се за майката на един комшия. Само ще спомена         че ходеше в банята, пускаше червения кран и си грееше ръцете на топлата вода. Печката им гори, парното върви, но тя точи водата – застинала в някакъв кеф…

Като умря, той нищо не каза. Но просто виждах облекчението на лицето му. Защото това явно не беше майка му, а някакъв луд в нейния облик…

Казах на съученика си: „Тя е болна…“ Той ме погледна. „Разбирам. Но заради нея ние сме вече болни…“

Те затова не искам да векувам. Да не съм никому в тежест. А има и по-лошо. Страшното е, ако деградирал интелигентен човек внезапно се осъзнае… Ще умре от срам, когато усети какъв е бил…

 По-добре мъртъв човек, вместо куха материя…

© Георги Коновски Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??