Болни и разболявани
Седнахме с един набор на кафе. Ама той малко напрегнат… „Що така?“…
Отивал при майка си. Тя живее в къщата им, той си купи апартамент. Панелен. Но е там с жена си. И всеки ден ходи при майка си. Най-напред да закусят. Тъй като тя от известно време… Абе, между нас казано – откача. Деградира. Изкрейзва…
Това не го каза. И аз не употребявах точните думи в разговора…
Губела паметта. За пет минути шест пъти питала едно и също. И той кротко отговарял. Защото е безсмислено да й припомня, че вече са го казвали…
Ама се ядосвал на друго. На изпадането й в детски глупаво състояние. Лъжела безсмислено. Просто за всичко. Питал я: „ Защо си извадила тоя стол насред стаята?“ – „ Не съм аз…“
А живее сама, никой не влизал тоя ден, обаче…
Или: „ Хайде лекарствата…“ – „Пих ги…“ – „Е, как ще си ги пила, като вчера свършиха и нося нови?“ – „Ми намерих и пих…“
После почвали с яденето. „Ей, аз не ям. Винаги съм хапвала само малко…“ – „Бе, мамо, от 60 години те познавам, яла си нормално, какви ги разправяш…“
Дълго се чудела кой е роден на 19 май. И мислела, че е снаха й. А това е рождения ден на съученика ми. Нейно първо дете…
И така – всеки ден. Но най-лошото било с парите. Имала неголяма пенсия, обаче за дома стотинка не давала. Направо съскала: „Парите ми… Не си давам парите…“ И ги криела. А на другия ден обявявала, че някой е влязъл в къщата и ги взел. След което той почвал поредното претърсване. И почти винаги – след час, а понякога часове, ги намирал, сврени нейде. Тя ги грабвала: „Ми, да – сега се сетих, че ги скрих там…“
Пет – шест пъти месечно ги криела от себе си…
И, все пак – изчезвали. Нейде към края на месеца искала пари. А на практика той й купувал хляб, храна, плащал ток, вода телефон… А парите й ги нямало. Раздавала заеми на „приятелки“ и … забравяла. Пък те се възползвали и не връщали. Но тя не давала дума да се продума за разписки, за свидетели, за някакво ограничение…
Скъперничеството е лудост, избиваща при психиатрични отклонения. Помните ли стария Гранде, искането дъщеря му да изсипе златото пред него, ровенето и думите му: „То ме топли…“
И други неща ми разказа. За страстта й да мие съдовете. Чакали гости, жена му приготвила три месни яденета, той ги занесъл в къщата /там имат хубав двор – за гости е страхотно под крушата до чемширите/, върнал се за ракията и виното… А после в къщата заварил наредените на поставката тави. „Бе, мамо, къде са яденетата?“ – „Дадох ги на кучето, че да измия…“
Те така и нормалният уж откача…
Сетих се за майката на един комшия. Само ще спомена че ходеше в банята, пускаше червения кран и си грееше ръцете на топлата вода. Печката им гори, парното върви, но тя точи водата – застинала в някакъв кеф…
Като умря, той нищо не каза. Но просто виждах облекчението на лицето му. Защото това явно не беше майка му, а някакъв луд в нейния облик…
Казах на съученика си: „Тя е болна…“ Той ме погледна. „Разбирам. Но заради нея ние сме вече болни…“
Те затова не искам да векувам. Да не съм никому в тежест. А има и по-лошо. Страшното е, ако деградирал интелигентен човек внезапно се осъзнае… Ще умре от срам, когато усети какъв е бил…
По-добре мъртъв човек, вместо куха материя…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
