5.06.2008 г., 15:59

Босият

1.3K 0 1
2 мин за четене

БОСИЯТ

 

 

 

Синкавите утрини по пусти улици ми носят някакво спокойствие. Виждам лека мъгла, през която прозира слънцето. Усещам тъга и същевременно радост. Привечер сенките са дълги като стари грехове, а сутрин всичко е ново, включително и греховете. Нови са мислите ни. Нова е усмивката на жената, която ми сервира кафе. Обичам часовете от шест до девет сутрин. Всъщност харесвам и късните часове. Може да се каже, че съм нощна птица, която става рано. Трудно се събуждам, но колкото и да съм уморен, винаги внимавам да не се успивам за работа. Това че внимавам, не означава, че не се успивам. Закъснявам постоянно. Закъснението се е превърнало в навик. В навик, без който не мога.

Сутрешното си кафе го пия в едно малко кафене, съвсем близо до апартамента ми. Там се запознах с много хора. Васил беше един от тях. През една зимна вечер го видях да върви бос в снега, с вперен към небето поглед. Чудех се накъде ли е тръгнал. И защо, по дяволите, няма обувки? Тогава още не го познавах. Една сутрин се запознахме в кафенето. Там той ми разказа всичко. Понеже нямаше свободни маси, седнах до него. Той си говореше сам. Поиска ми цигара. Услужих му. "Мерси, аз съм луд. Да не се притесняваш? Казвам се Васил" До сега не бях чувал луд човек да казва за себе си, че е луд. Той имаше буйна, бяла коса и добре поддържани мустаци. От цигарения дим те бяха станали жълтеникави. Под ноктите му имаше доста мръсотия. Разговорите, които водеше сам със себе си, ми се струваха интересни.

В нощта, когато го видях бос, се оказа, че някакви гавраджии му свалили обувките и якето. Бяха го оставили да мръзне в зимната нощ като улично куче. Сигурно много са се смели.

Някога Васил е бил готвач. Преди години е работел в ресторанта до езерото, който вече е пълна развалина. Само езерото и тополите си стоят на мястото. Тогава той е бил на четирийсет и няколко, и косата му не е била бяла. Един ден, докато готвел в ресторанта, а наоколо нямало никакви хора, той чул уплашени детски викове. Две малки братчета се давили. Васил не успял да ги извади живи от езерото. От този ден вече си говорел сам.

 

 

 

 

 

 

КАЛОЯН БИНЕВ

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Калоян Бинев Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...