4.05.2018 г., 15:55 ч.

Братска дялба 

  Проза » Разкази
517 4 6
8 мин за четене

                                                              
     Цехът за метални конструкции кънтеше от звуци на машини, викове на хора, стържене на метал и какво ли не. Всички работеха под пълна пара. Трябваше да се изпълнява спешна поръчка и нямаше никакво време за разтакаване. Мъжът внимателно пробиваше с радиалната бормашина П - образния профил и малките метални стружки се гънеха като червейчета.  След няколко минути отвора беше пробит и той махна на кранистката. Тя беше качена на пет метра над земята в малка кабина на двугредов мостови десеттонен кран. Работникът закачи внимателно куките за стоманените въжета, повдигна ръка и завъртя показалеца в кръг. Кранът бавно повдигна шестметровата греда и се плъзна по релсите. Отнасяше детайла към следащия технологичен процес - заваряване. Някакъв нахакан младеж носеше в ръкавиците си куп планки и ги стовари на тезгяха до бормашината.
           - Бат' Гошо, ще ги дупнеш ли до обяд, че началникът е под пара? - завърши въпроса с подкупваща усмивка.
           - Абе, Миро, дет' рекъл онзи, де са центровете? - на планките едва личаха местата, където трябваше да се направят отворите.
           - Е, бат' Гошо! Ти нали си факир и без центрове ще се справиш. А аз ще почерпя на почивката едно кафе.
           - Аха, значи на факира ще плащаме с кафе - махна с ръка и отиде да нагласява машината. Обичаше това момче като син и сърце не му даде да откаже поръчката. Всички знаеха, че е добряк и понякога се възползваха от това. Имаше ръст над среден, широкоплещест, с широко и благо лице, подчертано от сребристо-къдрава коса. Ходеше тромаво, говореше бавно и излъчваше спокойствие и невъзмутимост.  
       Смартфонът иззвъня, но ако не беше на вибрация, едва ли щеше да го чуе. На дисплея се изписа непознат номер.
       - Ало? Кого търсите? - гласът му звучеше дрезгаво.
       - Гоги, можеш ли да говориш?
         Не можеше никога да сбърка нежното чуруликане на сестра си.
        - Кажи, како? Какво има?  От какъв телефон ми звъниш? - не беше обичайно да го търси на работа и се напрегна.
        -  Ами ония ден ходихме да поливаме на село и падна телефонът ми в кладенеца. Затова сега съм с нов и номерът ми вече е този. Днес ме видя кака Дора...
          От шума в цеха дочуваше откъслечно някой думи. Затова влезе в бараката за почивка.
         - Изпуснала си телефонът в кладенеца във Винарово ли?   
          - Да, стария телефон го загубих. Сега вече това е новия ми номер.
          - Коя кака Дора си видяла?
         - Абе, кака Дора на Кольо Фичето жена му. Тя нали е деловодителка в съда и спомена, че се готви увеличение на съдебните такси с двайсет процента. Дали не е добре да прехвърлим къщата във Винарово?
           Георги свъси вежди като чу това. Мразеше разговори за имоти и пари.
        - И как искаш да я прехвърлим?
        - Е, как? Иска ли питане? По братски, нали знаеш? Да вземеш да дойдеш при нотариуса в петък към 10 часа и да оправим нещата. Аз ще подготвя документацията, да не се главоболиш. Минаха три месеца от смъртта на мама. Няма защо да чакаме повече. Само да пълним джоба на държавата. Ще можеш ли, Гоги?
         - Ами, дет' рекъл онзи, ще се наложи да си пускам отпуска. Ама щом се налага...
        Петък, според синоптичната прогноза, щеше да бъде най-горещия ден за целия месец юни. А какво ли шеше да е през юли? Тежко и задушно беше в Караново още от сутринта. Хората започваха да се потят, щом прекрачеха своя праг. Георги влезе във фоайето на нотариалната кантора и веднага почувства хладината. Климатикът си вършеше добре работата. Беше впечатлен от интериора и солидното обзавеждане -черен мрамор, окачен таван и бежова кожена гарнитура. Сестра му - слабичка, дребничка, кацнала като врабче в единия край на дивана го посрещна с усмивка.
     - Здравей, Гоги! Ама, какъв ден се случи? Жега от сутринта - чуруликането му действаше успокояващо, още от малък.
       - Здрасти, како! Дали ще се бавим много? - нещо го подтискаше и душеше. Ако можеше би изхвръкнал на секундата.
         - Спокойно, бе Гоги! Скоро ще приключим. Знаеш ли какво установих като се рових на мама в книжата? Без да ни каже, за операциите на очите е изтеглила заем към Централна кооперативна банка. А мен ме лъжеше, че имала спестени пари. Въпрос на време е било, да прехвърлят вземанията към колекторска фирма.След като проверих се оказа, че дългът с лихвите възлиза на две хиляди петстотин и шейсет лева. Така, че сега ние трябва да платим този заем. Ей, сега ще се обадя на нотариуса, че сме готови!
         Георги усещаше, че ще се случи нещо неприятно и вече съжаляваше, че се съгласи. "Откъде ще взема хиляда двеста и петдесет лева? Аз едва събрах за следващия семестър на Влади..."
         Нотариус Стаменов ги посрещна на вратата с ръкостискане. Имаше приветливо лице и наблюдателни очи.  
         - Заповядайте ! - покани ги юристът и с жест им посочи, къде да се настанят. Седнаха в единия край на дълга заседателна маса. Нотариусът зае своето място на бюрото - отсреща. - Може ли личната карта господин Георги Дюлгеров? Вашата сестра е представила нужните документи и е платила държавната такса от двайсет и пет лева. Длъжен съм да ви информирам, че след откриване на наследство вие като законни наследници имате право да се разпореждате с с цялото движимо и недвижимо имущество. Освен права вие поемате и всички задължения и тежести свързани с него. Въпросният имот е бил ипотекиран преди една година. Тъй като кредитът не е обслужван от около четири месеца, банката е в правото си да заведе съдебен иск - след като чу последните думи, напрежението започна бавно да обхваща Георги. Той едва сега осъзнаваше, че се оказва длъжник, без да е получил и стотинка от наследството. - За да не се случи най-лошото сестра ви е предприела действия по уреждане на висящите задължения. Ако вие желаете може да си поделите разходите. Ако обаче не желаете, то тогава законът ви да дава право да се откажете от наследството. Този акт ще лиши вас и близките ви от всякакви претенции върху наследството, но и ще ви облекчи да не поемате финансовите задължения на майка ви.
       Братът разбираше, че трябва да вземе важно решение се почувства като хванат в капан. Всичката кръв се събра в главата и лицето му се зачерви. Капчици пот избиха по слепоочията и бавно започнаха да се стичат на малки струйки.
       - Ама, аз дет' рекъл онзи, не знам к'во да правя? - отправи въпроса с виновни нотки към нотариуса.
        - Георгиии, я се стегни! - жената го изгледа укорително.
        Щом чу обръщението, мъжът се обърка още повече. Така Миленка започваше при всеки скандал между двамата. А той мразеше караниците. Юристът усети неговото колебание и добави:  
          - Не се притеснявайте! Помислете и елате друг ден!
           - Георгиии! Не можем да отлагаме повече! - нямаше и помен от нейното чуруликане, а тона звучеше заплашително.
             Братът започна да върти очи за помощ - ту към Стаменов, ту към сестра си -разбиране срещу укор. Най-после не издържа, стана от стола и отиде до бюрото.
             - Къде да подпиша? - сякаш искаше час по-скоро да направи това, за да се свърши всичко.
             - Не бързайте! Сложите ли подписа си, връщане назад няма! - думите на юриста минаха покрай ушите му.
              - Няма смисъл, аз реших. Ще подпиша! Дано не съжалявам после...
              Нотариусът му подаде химикалката си и с показалец посочи мястото в документа. Братът с рязко движение подписа и се запъти към вратата.
                - Вие, Миленка Костова, може да дойдете утре по същото време да дооформим документите - Стаменов стана от стола и изпрати клиентите до вратата.
                 Във фойаето сестрата спокойна зачурулика:
      - Благодаря, Гоги! Винаги си добре дошъл  в къщата във Винарово. Знам, че мразиш тези неща, но няма начин. Трябваше да се свърши!
       След като се сбогуваха, всеки тръгна в различна посока. Въпреки горещината набързо потта и червенината изчезнаха от лицето на Георги. В този момент звънна телефона. Той погледна дисплея и се намръщи.
       - Ало, кажи Вано!
       - Какво направихте при нотариуса?
       - Ох, не питай! Старата изтеглила заем за операциите без ние да знаем. За малко да вземе банката къщата. Миленка пожела да покрие всички разходи и да изплати заема от две хиляди и петстотин лева - вече беше възвърнал обичайното си спокойствие и крачеше бавно и тромаво.
               - Ха, и откъде такава човещина? - искрено  се учуди съпругата.
               - Ами подписах, че се отказвам от наследството. Без това нямаше как да извадя от джоба си хиляда и двеста лева.
        - Каквооо? Какво си направил? - Вана прогърмя като йерихонска тръба. Хората, които минаваха оттам се спряха и започнаха любопитно да гледат към човека с телефона. - Абе, глупак такъв! Как си подписал, че се отказваш от наследството? Нямал хиляда и двеста лева... Ами забрави ли стоте декара във Винарово? Сега милата ти сестра ще ги продаде и ще вземе седемдесет и пет хиляди лева!!! Затова техния Владко ще отиде да учи магистратура в Англия, а нашия - ще бъхти в Бургас. Ама, теб какво те интересува това? Ти нали си имаш твоите буболечки? Хората правят пари, ходят по жени, карат лъскави коли, а ти ще ми събираш буболечки! Но защо се учудвам, че си избрал такова хоби?! Ти си точно това, една голяма буболечка. Сигурно съм била сляпа ...  
       Разговорът прекъсна по средата на изречението. Георги невъзмутимо прибра телефона в калъфчето и продължи разходката. "Трябва да мине малко време, преди да се прибера вкъщи! Ех, аз съвсем забравих за земите в село. Братска дялба ли? Мама му стара. Ама, дет рекъл онзи, с такива роднини, врагове не ти трябват. " Погледна пръстта в градинката край пътя и видя голям мравуняк. Клекна и започна да го разглежда. "Hymenoptera formicidaе от вид Lasius niger - черна градинска мравка." Една ранена мравка лежеше по гръб и махаше безпомощно с крачета. Другите бързо се скупчиха около нея на кълбо. След няколко минути се отдръпнаха и пострадалата се изправи и бавно закрачи след мравешката орда. Тяхната невероятна сплотеност и дисциплина щеше да им помогне да завладеят нови територии.
       - Ех, защо и ние не сме кат' мравките, дет' рекъл онзи? - прошепна едва чуто, докато проследи с поглед, как се отдалечава колонията. Не след дълго се скри и последната сред стръкчетата трева, която беше поникнала в градинката.
                       

 

© Светлан Тонев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??