Брезата срещу прозореца на Петър беше висока, тънка, с бяла, като планински сняг кора. Клоните й бяха увиснали към земята унило, а малките й листа приличаха на сълзи, отронени от поругана девица. Всеки път, когато погледнеше тази бреза, Петър си спомняше за Магдалена.

     Тази сутрин той се събуди още преди да е изгряло слънцето. В последните десет години – откакто завърши техникума по хранително-вкусова промишленост – спеше по два до три часа на денонощие, но поне оставаше в леглото. Сънят му този път, обаче, беше толкова кошмарен, че нямаше сила, която да го накара да остане в завивките си. Видението, което събуди Петър приличаше на призрак – висока, бяла фигура, чието лице не се виждаше, протягаше ръцете си, скрити в дълги ръкави, към него. Беше сигурен, че създанието се опитваше да му каже нещо. Той пристъпи бавно към него и тогава я видя – бялата, изящна ръка на Магдалена, чийто безименен пръст беше украсен със златен пръстен. Пръстенът, който й беше подарил на абитуриентския бал. Точно в този момент Петър се събуди с мокро лице. Знаеше, че това не беше пот. Сълзите се стичаха по страните му, а той се задушаваше от ридания.

     Скочи от леглото и потърси цигарите си. Парадоксално, но точно този навик, който застрашаваше живота му, стабилизира състоянието му. Погледна празната маса с пепелника и кутията с цигари и му заприлича на натюрморт. Завърши го, като сложи кристална чаша на високо столче, която напълни с ракия. Синджирът, който се образува сякаш стегна сърцето му. Въпреки това, той отля малко на пода и отпи. Погледна към брезата и спомените започнаха да се тълпят в главата му. Петър се облегна на стола, притвори очи и им даде свобода.

...

     Отново се озова в ресторанта, в който отпразнуваха дипломирането си. Бяха си подсигурили блестящо бъдеще – с тези дипломи щяха да работят в най-скъпите курорти на страната, а след година-две и в чужбина. Безгрижието за бъдещето и очарователната младост на настоящето им бяха достатъчни, за да се веселят, без да мислят за нищо.

     Богатите родители на Петър не бяха пожалили нито пени за съвършения му костюм, който известен лондонски дизайнер беше ушил по поръчка. Кремавата риза контрастираше с индигово-синята жилетка, а сакото - в същия цвят - беше спортно-елегантно. Панталоните, чиято дължина стигаше точно до средата на кремавите му обувки, също беше в индигово-синьо, но в плата бяха втъкани едва забележими кремави нишки, които използваха свободните движения, за да намигнат закачливо и отново да потънат на дъното. Прическата му беше направена стилно – къса, но не прекалено, за да стърчи и леко чупливата му, черна коса следваше послушно съвършените извивки на черепа му. Природата се беше погрижила пламъка в зелените му очи да действа на всеки, който ги погледне, хипнотизиращо. Ръцете му, поддържани от най-добрата маникюристка в София, щяха да очароват бъдещите му клиенти до толкова, че да изгарят от желание да ги пълнят с бакшиши, които да надвишават абсолютния таван от тридесет процента. Тази вечер, обаче, те потреперваха едва забележимо. Не заради обстановката или външния му вид – той беше свикнал с лукса. Вълнението му се дължеше на неукротимото желание да бъде с Магдалена. Когато отиде да я вземе от тях така се обърка, че само дружелюбното отношение на родителите й го спаси от това да се изложи напълно.

     Магдалена приличаше на принцеса. Бледо-бежовата й сатенена рокля беше обгърнала абсолютно симетричната й фигура, като втора кожа, с което би разпалила въображението и на мъртвец. Върхът на елегантните й обувки беше мястото, където много от мъжете биха прекарали целия си живот, само заради гледката на тънкия й глезен, който се подаваше свенливо от цепката на роклята. Пепеляво-русата й коса спускаше естествените си букли до кръста й, а огромните сиви очи придаваха на бялата й кожа загадъчен вид. Ръкавици до рамото скриваха прелестните й ръце, но така загатваха за тяхното съвършенство. Петър използва едно кратко затишие в ресторанта, падна на колене пред нея и извади кутията с пръстена.

-         Магдалена, магьоснице моя, искаш ли да се омъжиш за мен? Обещавам ти вярност до гроб.

-         Да – отговори тя смело и свали едната ръкавица.

     Петър сложи пръстена на пръста й и целуна нежната ръка. От всички страни заваляха поздравления, виковете „Горчиво!” се сляха със засвирилата музика. Скоро всички бяха на дансинга и танцуваха. Стана горещо и Магдалена промълви: „Скъпи, прилошава ми. Да се поразходим малко!” Петър беше готов да я последва дори до звездите, така че скоро бяха навън. Целунаха се и тръгнаха без посока в прохладната майска нощ. Смееха се и често спираха, за да се прегърнат отново.

     Тогава нещо се обърка и Петър загуби съзнание. Когато дойде на себе си, му се прииска това да не се беше случвало. Сцената, на която стана свидетел надминаваше бруталността на филма „Нерон”, който бяха гледали наскоро. Голото тяло на Магдалена беше приковано върху дървена маса от тежестта на огромен мъж. Тънка струйка кръв се стичаше върху косата й, която беше отрязана и хвърлена на земята. Петър се опита да стане, но се оказа вързан за стол. Тежка ръка го хвана за косата и изтегли главата му силно назад.

-         Виждаш ли принцесата си, жабо? Ах, как се извива в ръцете на приятеля ми! Още по-страстна беше в моите. Ега ти парцала!

-         Коп...

     Силен удар през лицето го върна към тъмнината. Когато отново отвори очи, видя неподвижното тяло на любимата си върху масата, а в стаята нямаше никого. Заплака от безсилие – тихо, тежко, по мъжки. Загуби представа за време, но вече и не го интересуваше. Сълзите, животът му – всичко беше свършило.

     Един стар клошар доведе полиция и после всичко мина като насън. Погребаха Магдалена, повдигнаха дело срещу неизвестни извършители и – толкова. Ако родителите му не наминаваха всеки ден, за да се грижат за него, а приятелите му – за да го подкрепят, не би станал от леглото, докато не умре.

...

     Петър погледна отражението си в стъклото на прозореца. От там го гледаше един стар мъж – дълбоки бръчки бяха набраздили бледото му, като на призрак лице и само очите му бяха непроменени. В тях все още грееше пламък, но различен от онзи преди десет години. Този сега беше огънят на болката. Той се загледа в небето. Леки розови облаци известяваха идването на поредния празен ден. Когато сведе поглед, за миг му се стори, че брезата протяга клони към него.

08/12/2009