8.04.2010 г., 11:38 ч.

Брутална изповед 

  Проза » Разкази
1327 0 10

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

11 мин за четене

              
                             Да не се чете от лица под 18 години!!!!!!!! 
 
   Петър Антонов чакаше в студиото си. Гостът, който трябваше да дойде, не бе като другите. Не знаеше какво да изпитва към него, дали респект и уважение, или омраза и презрение. Може би най-добре е да остане колкото се може по-безучастен. Нямаше представа защо този човек му бе влязъл толкова силно в полезрението, дали от това, което бе правил или защото щеше да направи първото интервю от този род в България. Усети как ръцете му треперят, как гърлото му изсъхва.
  В дългогодишната си кариера като телевизионен водещ той се бе срещал с всякакви личности. Но никога досега не бе изпитвал такова вцепенение, когато трябваше да се срещне с някого в студиото си. Изпи кафето си и чашата вода, която му бяха приготвили и се отпусна в трепетно очакване. Камерите бяха приготвени да снимат прякото предаване, а един хронометър отброяваше секундите, които оставаха до влизане в ефир.
  Когато се отброиха и последните секунди и на екрана на "аутокю"-то се почви встъпителната реч, с която Петър Антонов трябваше да представи госта си, водещият се обърка в първия миг, но опитът и рутината му надделяха и той продължи плавно:
   - Добър вечер, уважаеми зрители на предаването "Факти". Може би с нетърпение очаквате да ви представим днешния гост. Той не е известна личност или медийна звезда. Не е от тези, които често можем да ги видим по телевизията, на някой митинг или да ги чуем по радиото. Той е един от тези хора, които можем да видим всеки ден по улиците, без да им обърнем особено внимание, без да ги наградим с любопитство, но които имат дългогодишно минало. Но първо нека видим рекламитееееее!!!
  Кратка пауза и глътка въздух! Досадните за зрителите реклами в началото или в края на предаването изнервят всички зрители, но именно те носят най-големите печалби на една телевизия. А и помагат на водещите в такива моменти да съберат мислите си.

  Но в това време двете асистентки влязоха заедно с госта. В този момент сърцето на Антонов щеше да изхвръкне, въпреки че гостът не представляваше нищо особено - един осемдесет и седем годишен старец с каскет на главата, с груби селски дрехи, множество бръчки, набраздили лицето му. Въпреки това той ходеше нормално, без чужда помощ, но имаше под ръка едно бастунче, което засега не му бе нужно. Двамата се здрависаха и водещият усети все още здравата захватка на госта си. Оставаше около минута до ефир.
  Когато пуснаха камерите и двамата бяха по местата си, готови за разговор:
   - Уважаеми зрители, да ви представя нашия гост, това е Андрей Кочалски. И така, господин Кочалски, разкажете за себе си.
  Андрей Кочалски се изкашля, а след  това продължи с дрезгав старчески глас:
   - Аз съм пенсионер и живея с жена ми в родното ми село Роторци. Синовете ми - единият е в София доцент, а другият е в Америка.
   - Колко ви е пенсията, ако не е тайна? - попита Петър Антонов.
   - Около четиристотин и петдесет лева.
   - Добре, с какво сте се занимавали, за да взимате такава голяма пенсия. Както знаете тук, в България, трудно се взема пенсия над двеста лева.
   - Бях дълго време комунистически деятел - спокойно продължи стареца, - близо четиридесет години.
   - Тоест четиридесет години член на партията?
   - Точно така!
  Петър Антонов се бе успокоил малко. Бавно, но сигурно разговорът отиваше към същността си, въпреки че бе далече. Андрей Кочалски бе твърде спокоен и все още изглеждаше невинен!
   - А за толкова години какво постигнахте в "партията"?
   - Отначало... хм... бях кмет на Роторци, след това завърших военното училище и станах младши офицер в Радомир - с охота разказваше стареца, като чат-пат прекъсваше речта си с прокашляне. - После заради отлични резултати бях изпратен в генералния щаб, а най-накрая в специалните части, в държавна сигурност.
   -Даа - изрече замислено журналистът, - но през времето на комунизма се извършваха много престъпления срещу човечеството. Особено от военните и държавна сигурност. Вие извършвали ли сте такива?
   - Никога - отрече възрастния човек, - винаги спазвах законите. Времената бяха такива.
   - А по-добре ли се живееше през онези времена?
   - Разбира се! Имаше ред и справедливост! - вече с малко по-твърд тон говореше Андрей.
  Петър Антонов взе чашата вода пред него и отпи. Същото направи и старецът.
   - Вие въдворявахте ли ред и справедливост?
   - Да! Това ми беше работата.

  Разговорът започна да натежава. Прекалено бързите отговори на стареца, както и почти невъзмутимото му спокойствие объркваха опитния водещ. Той чувстваше как възрастният човек постепенно взема нещата в свои ръце.
   - Как се запознахте със съпругата Ви?
   - На една партийна сбирка. Харесахме се почти от пръв поглед.
   - А след това и се родиха синовете ви?
   - Точно така. Отгледахме ги и ги възпитахме много добре.
  Сега бе моментът за първия психологически удар! Опитният журналист знаеше много добре как и кога да го нанесе:
   - Вие убивал ли сте хора?
  Старият човек зяпна за миг с уста, след това се изкашля, може би за да забави малко отговора си, след което промълви:
   - Това ми беше работата!!!
   - Колко човека сте убил?
   - Не помня!
   - Не чувствате ли вина за тези убити от вас хора? Знаете ли колко семейства сте разбил?
   - Такива бяха законите по онова време! - отговорите му бяха кратки, а охотата с която говореше в началото, се бе изпарила.
   - А бихте ли поели отговорност за действията, които сте извършвали?
   - Да, но аз просто действах по заповеди!
  Отново атмосферата стана тягостна. Оказа се че е много трудно да се разпитва такъв човек, дори и временно да си надделял психологически. Беше време да се разкрият картите:
   - Разкажете накратко на нашите зрители с какво точно се занимавахте.
   - Аз ли? - старецът въздъхна. Не обичаше да разкрива миналото, а напоследък, когато разбраха за него, той често се налагаше да го прави. А сега отново трябваше да обяснява под строгите очи на някой какво е правил в миналото. - АЗ ИЗПЪЛНЯВАХ СМЪРТНИ ПРИСЪДИ!!
  Петър Антонов също въздъхна, само че от успокоение. Точно това бе причината той да покани този човек тук. А той сега се бе разкрил! Тук! В неговото предаване "Факти"! Вече всички зрители го гледаха с някакъв вид неприязън, с някакво отвращение.
   - Разкажете на зрителите как убивахте хората! - Андрей Кочалски мълчеше. - Разкажете как в миналото бяхте известен под прозвището Андрей Страшния. И всички осъдени се страхуваха от вас!
   - Не помня! - каза дрезгаво стареца.
   - А какви хора убивахте?
   - Само осъдените на смърт.
   - Но сред тях е имало хора, които не са били съгласни с този начин на управление. Не говоря само за престъпниците, а за тези, които са се противопоставяли на "партията".
   - Такива бяха законите!
   - И защо изпълнявахте тези закони? Защо станахте точно такъв? Вие имате ли малко съвест? Мислите ли, че хора, прегрешили с това, че не мислят като вас, трябва да умрат. Къде криехте труповете им? - продължаваше с убийствените си въпроси Петър Антонов. Сега той бе под негова власт! Той издаваше фронта!
   - Не ви ли беше жал, господин Кочалски, или господин Страшния, за тези хора, за семействата им?
  Старецът беше стиснал устни, а опънатата кожа на брадата му показваше, че е стиснал и зъби. Очите му бяха станали диви и зверски, сякаш в тях се четеше неистова, неописуема злоба. Той отговори тихо, но с огромна омраза и ненавист в гласа си:
   - ТЕ БЯХА НИЩОЖЕСТВА!!!!
 
  Сега бе ред и на двамата да помълчат поне за няколко секунди. Просто журналистът не се сещаше какво да каже след това изказване, а възрастният човек изглеждаше малко успокоен след признанието, което направи, сякаш то бе нещо, което винаги бе засядало в гърлото му и едва в този момент излезе на бял свят. Той вече не стискаше устни!
  - Аз просто вече не зная какво да кажа - започна водещия. - Вижте, уважаеми зрители, какъв изверг седи срещу мен. Уважаеми зрители, аз съм в шок! Той е убивал тези хора просто защото са били нищожества. Току що си призна! Виждате ли какви зверства са извършвани от ето такива хора, с изпити мозъци и обучени да мразят!
  Андрей Кочалски седеше спокоен и неподвижен, като слушаше, без да трепне  изопаченото и преувеличено изказване, породено от изостреното въображение на Петър Антонов. Но изражението на лицето му продължаваше да бъде зверско и вълче!
   - Разкажете как убивахте хората! Искам да чуя подробно какво правехте с осъдените на смърт! Искам го от вас, от изпълнителя, от Андрей Страшния!
  Възрастният човек отново се разкашля, този път по-продължително. Усещаше омразния поглед на събеседника си и това го радваше. В този момент най-силно желаеше да разкаже всичко, което чувстваше, да покаже цялата злоба, която бе таял в себе си! Осъзнаваше, че вече всички го мразеха, но това му харесваше! Отново се чувстваше както преди!

   - Докарваха ми ги всякакви и отвсякъде. Не ме интересуваше дали бяха деца, или възрастни, жени или мъже! Щом бяха тук, значи бяха осъдени! Водеха ми ги завързани, пребивани и безпомощни! И ги поемах аз! Те оттук нататък бяха под моя ВЛАСТ! Можех да правя с тях каквото си поискам, важното е на другата сутрин да съберат труповете им.
  Старецът отново направи кратка пауза. Лицето му бе червено от гняв, а очите му светеха като на бухал! Той продължи:
   - Ако ми докарваха млада жена или дете, което за съжаление се случваше рядко, аз се възползвах от тях! Как се възползвах ли? Сигурно искате пълно обяснение! Ами ето така - изнасилвах ги! Обичах да ги гледам как се опитват голи да се освободят от въжетата! А след като свърша сеанса, ги набутвах при останалите смъртници. А малко преди да ги убия, ги завързвах за железата и ги пребивах с камшик, за да не се съпротивляват.
  Петър Антонов го гледаше зяпнал и неподвижен. Мандибулата му бе увиснала, а очите ококорени и втренчени в събеседника си:
 - " Най-много обичах да ги гледам в очите! Когато ги изправях пред "Стената на смъртта" и възпроизвеждах мощните откоси с моя автомат "Калашников" те се свличаха бавно на земята. И ТОГАВА ГИ ГЛЕДАХ В ОЧИТЕ! Гледах  как блясъкът  им от кристален се превръщаше в матов, как от умоляващи ставаха втренчени, как тези живи очи ставаха мъртви и празни! Гледах безпомощността  на жертвите и изпитвах удоволствие - огромно блажено удоволствие. Това ме караше да мастурбирам върху гърчещите тела, да се празня върху потните им кожи, върху мръсните им дрехи. Дааа, нямате си никаква представа за какво става дума! А накрая, когато затворниците бяха мъртви и удоволствието бе преминало аз зареждах още веднъж автомата и отново стрелях по труповете! Ей така, за финално успокоение"!
  Андрей Страшния спря за миг и погледна журналиста в очите. Погледите им се срещнаха, но този път Петър Антонов бе напълно объркан и ням, за разлика от Андрей Кочалски, който ликуваше, защото сега ТОЙ бе победителят!
   - Имаше и случаи, когато ги докарваха сами - продължи старият изверг. - Тогава аз използвах друг метод. Връзвах ги на пода, насочвах автомата към главата им и чаках!  Не стрелях веднага, исках да видя реакциите им пред прага на сигурната смърт. Някои крещяха и буйстваха, други си казваха молитвите... а трети не издържаха и умираха, още преди да съм възпроизвел изстрелите! Нямате си и представа какво беше чувството...!
   - Сигурно искате да знаете какво правеха с труповете! Нали така? О'кей, ще ви кажа! Не ги заравяха в някакви общи гробове, нито ги изгаряха. Хвърляха ги на кучетата! А тварите ги изяждаха заедно с костите! Майки идваха, за да питат къде са погребани децата им, но ние ги гонехме! Гонехме ги като кучетата, които се хранеха с тях!...

  Минутите за реклама прекъснаха зловещия монолог. Тази реклама сега се оказа жизненоважна за Петър Андреев, който бе шокиран и парализиран. Това му се случваше за пръв път в неговата кариера, никога не бе изпадал в това състояние. Погледна събеседника си в очите, а той му отвърна с жаден и задоволителен поглед, все едно му казваше: "Ето, получи си го, копеле мръсно!" Петър Антонов трябваше да продължи финалния разговор
   - И така, господин Кочалски - с мъка говореше водещият, като все пак се стараеше гласът му да звучи делови, - какъв бе поводът, причината за всичко това. Каква беше каузата?
   - Редът и дисциплината! Всеки човек трябва да се учи на ред и дисциплина. Защото в противен случай става боклук, нищожество!
   - И вие убивахте боклуците, така ли?
   - Точно така! Светът трябва да се пречисти от тях! По времето на комунизма почти бяхме успели, но дойде демокрацията с новите си шантави закони. И боклуците се появиха отново! Престъпници, крадци, изнасилвачи, убийци! Те се разхождат безнаказано по улиците и вършат злодеянията си. А по онова време точно ние спирахме тези неща в зародиш!
   - Като ги убивахте предварително, така ли?
   - Точно така! Ние бяхме за една чиста нация!

  Петър си бръкна в носа като за момента не осъзнаваше, че е в ефир. Мислите му бяха хаотични, изопачени. Той, опасният сладкодумец, който винаги надделяваше над неморалните си гости, този път бе безмълвен като паметник. Най-безскрупулният човек, който бе срещал някога, го бе затапил отвсякъде. Знаеше, че има един въпрос, който бе оставил за финал:
   - Продължавате ли с дейността си днес, в условията на демокрация?
   - Няма как, законите са други! Мога само да наблюдавам отстрани в какво се превръща светът. Но аз съм стар човек, който живее със старата си съпруга. Синовете ни се оправиха и вече рядко ни посещават. Нищо повече не мога да направя, дано някой се сети да продължи дейността ми! А и нищо чудно като остарея още да полудея и някой ден отново да грабна стария автомат!

 Когато удари гонга и двамата изпитаха страхотно облекчение. Разговорът бе приключил. Останаха да витаят във въздуха само ужасяващите и неприятни спомени!

© Донко Найденов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Незная къде изчезна коментарът на Немо, може би го е изтрил. Благодаря ти Ена, че прочете творбата ми!!!
  • Харесах.
    Темата... нищо ново под слънцето, макар, че чудесно забравяме и трябва понякога да ни се припомня...
    Творбата не е лоша, има силно въздействие...
    А къде е коментарът на Немо?
  • да, и аз не съм от тях, как' сийке....
  • Ей idemidoidemi (Идеми Дойдеми), само ще ти препоръчам да вземеш една супа и да я духаш колкото можеш!!! Майтапя се разбира се, но според коментара ти разбираш от проза колкото магаре от компютри. Не казвам че творбата ми е идеална, но поне трябваше да напишеш някой смислен коментар за да знам в какво ме упрекваш и какво да променя (ако ме упрекваш изобщо). Не съм някой провокатор или интригант но.....
  • Прав е Немо - преиграно е, противоречи си... изхабена тема.

    Бих маркирала определени пасажи..., но нещо ме кара да мисля, че би било излишно и погрешно възприето.

    Дано да греша.
  • Това е един много добър разказ! Очаквах да видя много повече коментари! А няма толкова много. Нямам обяснение защо! Предполагам, че е заради темата, която в България не е от най-обсъжданите (ОТНОВО НЯМАМ ПРЕДСТАВА ЗАЩО!?!?!?!)Все се надявам, че читателите на "Откровения" разделят качествена от некачествена литература, но уви, често това съвсем не е така! Аз обаче се занимавам професионално с литература и писане и искам да ти кажа, че ДА - този разказ е много добър! Преувеличил си точно където трябва, за да е въздействащо и си го конструирал съвършено коректно. Моралната ти гледна точка е много добре поднесена. Пожелавам ти много успехи и може би по-сериозни и професионални читатели! Браво!
  • Ей Kapitan-Nemo, пак ли ти ще ме издъниш бе, човек!
  • Хареса ми - сполучлива мелодрама!!!
  • Да така е!
  • Ужас!!! Това е супер жестоко! Добре, че поне сега не е така!
Предложения
: ??:??