Бягащото момиче

  Момичето се затича, когато хората на спирката вече се качваха в тролея. Беше на стотина метра от спирката и като че ли нямаше да успее да се качи, но тичаше с все сила, твърдо решено да хване превозното средство. Вървящите по тротоара хора се отдръпнаха, някои от тях изгледаха учудено момичето.

  А то летеше като стрела. Беше ниско на ръст, сравнително слабичко, но добре сложено, с дълги, здрави  крака и стойка на спортист. Дългата му черна коса беше вързана на опашка, който се мяташе бясно ту наляво, ту надясно при всяка крачка, а малката черна раница на гърба не затрудняваше движенията му, явно бе добре пристегната.  Бледото му симпатично лице бе напрегнато, концентрирано, сякаш задачата по хващането на тролея бе най-важната на света. 

  Хората се бяха качили, вратите всеки момент щяха да се затворят. Момичето се хвърли напред и успя да се шмугне вътре, въпреки че затварящите се врати захапаха за момент раницата и шофьорът се принуди да ги отвори и затвори пак. Тийнейджърите, които пиеха бира близо до спирката, нададоха възторжени, но и някак подигравателни възгласи и изръкопляска на геройското хващане на тролея. Един пъпчив тийнейджър направи неприличен коментар по отношение на стегнатия задник на момичето – то носеше ластични дънки.

  След като се напъха в тролея, момичето, за учудване на всички, продължи да бяга, доколкото може да се бяга в полупразен тролей. Тези, които го бяха видели да тича към спирката, погледнаха назад, за да проверят кой го гони. Никой не го гонеше. Момичето се блъсна в неколцина човека, докато чевръсто си пробиваше път към предната врата, и получи съвет да внимава, както и злобно подвикване „алоо” от един дебел мъжага. Част от пътуващите започнаха да се оглеждат притеснено, мислейки че се задава хайка контрольори. Няколко перфоратора изщракаха. Една възрастна жена започна припряно да проверява съдържанието на джобовете си, след като момичето се отърка в нея, при опита си да я заобиколи, защото се притесни, че е била обрана. А момичето продължаваше да слаломира.

  Стигна до предната врата и започна да пристъпва нервно от крак на крак, сякаш гореше от нетърпение да продължи да тича. Шофьорът ù хвърли строг поглед и попита:

  - Като си без билет, що се качваш?

  Тролеят спря на следващата спирка и момичето се изстреля навън. Влезе в парк, където нямаше много хора. Продължи да бяга, макар и с по-бавно темпо. Не изглеждаше уморено, дори не се бе изпотило. Явно имаше тренинг. Иззад близките храсти лавна куче, още няколко излаяха в далечината. Малко по-късно цяла глутница съпровождаше момичето, огласяйки с мощния си лай целия парк. Момичето за момент намали темпото и се огледа притеснено, но не спря да тича. Кучетата не се опитаха да го ухапят, просто вдигаха врява и размахваха възбудено опашки. Една белокоса  жена, мъкнеща пълни пазарски торби, се провикна:

  – Нищо няма да ти сторят, мила! Те са кротки! Спри да бягаш и те ще се разкарат!

  Момичето обаче ускори темпото. Кучетата се отказаха, чак когато то прекоси целия парк и пресече улицата.

  Вече тичаше по оживена пешеходна улица с наредени плътно една до друга сергии. Тук хората му хвърляха стреснати или учудени погледи в зависимост от това колко близо до тях профучаваше. Майка с дете отскочи уплашено настрани, взимайки детето в прегръдките си.

  Момичето се бе поуморило, движенията му го издаваха, но продължаваше да бяга с доста прилично темпо, дори за миг не обръщаше бяга си в придвижване ходом.  

  Залитна и се блъсна в една от сергиите, но успя да запази равновесие и продължи напред. Продавачът, който се бе одрямал от дългото безплодно висене, надигна стреснато глава и се загледа в отдалечаващото се момиче, после погледна сергията си и мигом стигна до извода, че е бил окраден – едно от плюшените еленчета го нямаше. Закрещя:

–       Дръжте крадлата, дръжте я!

 Няколко човека се опитаха да препречат пътя на момичето, но то ловко ги заобиколи и отпраши към съседната пряка. В това време продавачът намери еленчето – то се бе изтърколило на земята – и гузно сведе глава.

  Момичето се шмугна във входа на една голяма жилищна кооперация и изчезна. 

  На следващия ден, по същото време, същото момиче пак тича към спрелия на същата спирка  тролей. Пак успя да го хване. Пътниците бяха други, но реакциите им бяха същите. Шофьорът беше друг, той дори не забеляза, че в тролея има бягащ пътник без билет. Кучетата в парка пак залаяха и пак подгониха момичето, а то пак се огледа, но вече не толкова притеснено – явно разбираше, че шансът да бъде ухапано е малък. После пак мина по улицата със сергиите, но не бутна нищо и никой не го обвини в кражба. Накрая пак изчезна във входа една жилищна кооперация – съседната на тази от предния ден.

  На следващия ден момичето пак пробяга същия маршрут с дължина около три и половина километра. Няколко човека го  бяха запомнили и се зачудиха защо някой би бягал за здраве в претъпканата от хора централна част на града. А може би момичето не бягаше за здраве? Едно беше ясно, никой не го гонеше.

  Измина месец, после още един, а момичето продължаваше да бяга по същия маршрут, абсолютно всеки ден, по едно и също време. Изминаваше отсечката за по-малко от половин час, а после изчезваше във входа на някоя от жилищните кооперации. Всички шофьори на тролеи го познаваха и го поздравяваха, познаваха го и част от пътниците и абсолютно всички продавачи на сергии. Понякога някой се опитваше да го придума да спре, но то само се усмихваше и продължаваше по пътя си, без да обели дума.

  Веднъж обаче го спря полицай и му поиска документите за проверка. Момичето подаде личната си карта, като продължи да бяга, само че на място. Полицаят не намери нищо подозрително в документа за самоличност, помисли си, че си има работа с поредната изкрейзила българка. Напоследък често се сблъскваше с неуравновесени млади хора и фактът, че някой търчи като гламав из центъра не го впечатли особено. Върна личната карта на момичето и му махна с ръка. А то не чакаше подканяне, продължи да тича.

  Дойде есента.

  Един ден заблуден контрольор се опита да спре момичето за проверка, но пътниците му попречиха и недвусмислено му заявиха, че е хубаво да си намери друга професия.

  Кучетата в парка вече не лаеха момичето, просто го съпровождаха, махайки приятелски с опашни.

  Продавачите понякога му предлагаха чай или кафе, но момичето винаги отказваше с усмивка на уста, вдигайки ръка за поздрав.

  Понякога ставаха инциденти. Един дъждовен ден момичето се подхлъзна на мокрия тротоар и падна тежко, но бързо се изправи. Продължи накуцвайки напред, с по-бавно темпо, но без дори за миг да  спира, въпреки че лицето му бе изкривено в болезнена гримаса.

  На следващия ден едва успя да се справи с отсечката, явно много го болеше кракът. Няколко дни по-късно момичето се оправи и вече нямаше никакви проблеми с преодоляването на маршрута.

   По едно време дори се появи ухажор. Той тичаше редом с момичето и му обясняваше нещо, а то само кимаше и се подсмихваше тънко. Ухажорът изтрая само няколко дена, после мускулната треска,  или може би нещо друго, го накара да се откаже.

  Започнаха да се носят градски легенди за момичето. Коя от коя по-фантастични. Едната от легендите беше, че момичето носело бомба в малката си раничка. Бомбата била свързана с датчик, отчитащ пулса, и ако пулсът паднел под 100 удара в минута, бомбата щяла да гръмне. Някои пък смятаха, че момичето има хемороиди и не го свърта на едно място. Такива ми ти работи.   

  После градските легенди стигнаха до една репортерка от голяма частна телевизия. Репортерката реши да направи интервю. Само че момичето нямаше намерение да спира и репортерката се наложи да тича с него. Тя се оказа дори по-слаб бегач от ухажора, изтрая само десетина минути. Но бе постигнато споразумение. На следващия ден, след като преодоля маршрута, момичето се качи в служебната кола на телевизията, която го откара право в студиото на сутрешния блок.

  Водещият се усмихна благо и попита:

–       Нали не носите бомба в раницата, млада госпожице?

–       Не, охраната ме провери, предполагам са ви уведомили.

Водещият се усмихна още по-широко. Кажете няколко думи за вас. Много хора се интересуват от Бягащото момиче.

  – На двайсет и една години съм. Казвам се Анита Байчева. Родена съм във Виноградец, село в Пазарджишко. В момента уча в Лесотехническия университет…всъщност преди няколко месеца прекъснах… но ще продължа. Дълго време тренирах лека атлетика…

  – Кажете защо от няколко месеца насам всеки ден пробягвате този маршрут?

–       Ами… защото ми трябват пари.

 Водещият се подсмихна.

  – За какво пък са ви притрябвали? Шегувам се, всеки се нуждае от пари.

  – Не за мен. Аз се грижа за градината на един човек от Бояна и си докарвам прилични пари, но…

– Но?

– Майка ми е болна. За нея ми трябват пари. Тя страда от коксартроза и двете ù тазобедрени стави трябва да се сменят с изкуствени. Има ужасни болки и не може да ходи, а консумативите, които трябва да платим, струват минимум 7000 лева. Просто не разполагам с толкова пари, а тя наистина страда много… 

  – Хитро, значи всичко е било просто шоу, с цел да се доберете до национален ефир. Поздравления за находчивостта.

  – Разбирам сарказма ви, но не съм известна личност и няма на кого да разчитам, освен на себе си. Ако бях актриса, журналистка, фолкпевица или фотомодел, сигурно нямаше да има проблеми, но не съм. Нямам връзки в медиите, всъщност не познавам известни хора, които биха могли да ми помогнат. Опитах да търся помощ от институциите, но все едно се блъснах в стена.

  – Не, не, не ви обвинявам в нищо. Сигурно на ваше място и аз бих постъпил така. Още веднъж поздравления за находчивостта. Дано се намерят дарители.

  – Аз не разчитам само на дарители. В раницата, която охраната така старателно претърси, има микрофони, за да записвам подвикванията на хората, покрай които минавам. Една звукозаписна компания ми плаща процент, когато използва нещо.

  Водещият повдигна учудено вежди.

  – Например?

  – Ами например един рапизпълнител хареса едни подвиквания със сексуален подтекст и ги включи в своя песен. Платиха ми 68 лева. Сега преговарям за виковете  „дръжте крадлата, дръжте я”.

  – Гениално!

  – Освен това тествам продуктите на една компания за производство на спортни обувки. Ето вижте, тези вече почти се скапаха, а са само на седемдесет километра. Тествам и медикамент за намаляване на пулса, който евентуално ще се ползва от спортисти. Фармацевтичната компания вече ми плати 1000 лева.

  – Вие направо ме убихте, госпожице. Не ви ли е страх, че този медикамент може да е опасен?

  – Реших да рискувам, заради мама.

  – Все пак…

  – Все пак живея България.

  – Ами пробвайте късмета си в чужбина!

  – А за майка ми вие ли ще се грижите.

  – Добре, добре. Значи вече сте събрали част от сумата.

  – Да, освен това утре ще получа още петстотин лева.

  – От?

  – Хванах се на бас с човека, на когото поддържам градината, че един ден ще ме дават по телевизията.

    Водещият прихна да се смее.

  – Дали ще плати?

  – Ще плати той, къде ще ходи.

  – Сега ми казват в слушалките, че се е обадил човек, готов да дари 1500 лева за изкуствените стави.

  – Благодаря! Много благодаря!

  – Време е да приключваме. Успех!