Бягство

    Бяха изминали часове, здрачаваше се. Лицето, краката и ръцете ù бяха надраскани от клоните, роклята ù беше раздърпана на места. Но тя продължаваше да върви и да навлиза по-навътре в гората. Не след дълго изгря луната, беше пълнолуние. Лунната светлина падаше под странен ъгъл, когато момичето стигна до желаното място – една малка полянка, заградена с дървета. В единия край на полянката имаше една бяла люлка. Тревата се губеше сред дъгата от цветове: сини, жълти и червени, които изглеждаха още по ярки на лунната светлина. Момичето отиде до люлката, като внимаваше да не нарани крехките цветя. Цялата пъстрота се допълваше от розовите пъпки на дърветата и наситените като с водни бои зелени листа. А във въздуха се носеше уханието на пролетта. Лили беше на пет години, когато откри това райско кътче по време на поход с родителите си. Оттогава изминаха тринайсет години, през които тя винаги идваше на това място, когато беше тъжна, ядосана или самотна. Сега не знаеше какво изпитва – някаква странна комбинация от трите чувства. Чудно, не се ли страхуваше да остане сама толкова късно в гората, не. Тя искаше да прегърне неизвестното, да го допусне до себе си и да го пребори. Искаше да превъзмогне себе си, да се докаже, да бъде зачитана…
     Спонтанното ù решение да избяга, първоначално изглеждаше като поредната неосъществима мечта, но сега тя беше факт. Разбира се, че Лили осъзнаваше, че е допуснала грешка, но беше опиянена от мисълта, че най-накрая е направила неща, с което другите да я забележат. И преди беше обмисляла бягството си, но никога не беше намирала сили да го осъществи. Тази вечер нещата излязоха извън контрол. Всичко, което беше таила през годините, излезе наяве, най-накрая тя се беше изправила пред родителите си. Вътрешният ù глас казваше, че те не са лоши хора. Лили се замисли, върна се назад, за да си спомни как започнаха проблемите.
Тя беше единствено дете и до появата на сестра ù Кати не чувстваше по-различно отношение от страна на родителите си. Лили беше първото им дете и те я обичаха много и искаха най-доброто за нея. Но те не осъзнаваха, че с всичката тази любов я задушаваха. Момичето се замисли, че всеки на нейно място би се радвал на толкова много грижи и любов. Но не беше само любовта. С годините Лили беше много ограничавана, не можеше да се разхожда до късно навън или да преспи у някоя приятелка, защото родителите ù се притесняваха да не ù се случи нещо. Тези забрани не я безпокояха толкова много, колкото невъзможността да взима сама важните решения в живота си: какво да учи, каква професия да практикува, къде да живее в бъдеще. Майка ù и баща ù искаха сами да определят живота на любимата си дъщеря. Докато Кати беше като волна птичка, не беше ограничавана в решенията си, дори не завиждаше на сестра си, че е обсипвана с толкова много любов. Кати беше доволна, че постига всичко, което иска. Родителите ù не ù пречеха да взема сама решения. Лили се замисли колко много завижда на сестра си за свободата, която има. Но и беше много горда с нея, защото въпреки цялата свобода, Кати беше много земна, зряла за петнайсетте си години, не си позволяваше своеволия, а се самовъзпитаваше и знаеше кое е най-добро за нея. Разбира се, че понякога допускаше грешки, но никой човек не е безгрешен. Лили жадуваше да прилича на сестра си, да бъде смела, да заяви какво иска и тази вечер го беше направила. Изправи се пред родителите си и им каза, че трябва да се поставят на нейно място, да почувстват това, което тя чувства. Лили най-много обичаше да се занимава с музика. Записаха я на уроци по пиано, когато беше първи клас. Тя беше много талантлива, а най-важното беше, че свиреше с огромно желание. Беше спечелила няколко награди и множество грамоти от участия в състезания. А от няколко години сама пишеше музиката си. Въпреки часовете, които прекарваше в свирене, тя беше отлична ученичка. Затова родителите ù искаха да я изпратят в чужбина в някой от университетите да учи право или медицина. Те винаги искаха най-доброто за нея, но понякога желанията им не съвпадаха, искаха да сигурни във всяка следваща крачка на дъщеря си, сякаш тя беше дете, което сега прохожда и се страхуваха да не падне. Те искаха винаги да бдят над нея, за да не ù се случи нещо лошо. Когато тръгна на училище, я водеха всеки ден до сградата и това продължи, докато класната ù не се намеси и не им каза, че дъщеря им е достатъчно голяма и че те живеят само на десет минути път от училището, за да водят детето всяка сутрин. Майка ù се съгласи, но не я пускаше да излиза сама със съучениците си, затова скоро всички деца ù се присмиваха и не искаха да дружат с нея. Колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко свобода имаше. Лили имаше чувството, че родителите не вярват на собствената ù преценка за света, че не искат да я оставят сама да реши кое е най-добро за нея. Тя се беше примирила с избора на езикова гимназия, но мечтаеше да учи музика и да покори световните сцени, знаеше че това е нейната съдба. Когато свиреше тя се сливаше с инструмента, ставаше едно цяло с музиката, чувстваше прилив на енергия. Когато излизаше на сцената, свиреше с такава лекота, сякаш никой не я гледа, а цялата публика затаяваше дъх, за да се наслади на великолепното ù изпълнение. Родителите ù се опитваха да ù отнемат радостта, смисъла на живота  ù. Не беше умишлено и тя го знаеше, те мислеха, че пианото няма да осигури добър живот на дъщеря им, но Лили беше убедена, че ще постигне много, вярваше в това, чувстваше вътрешно, че е права.
     Вече започваше да съжалява за тежките думи, които изрече на вечеря. Но тя не можеше, не искаше да сдържа мъката си повече. Запита се дали ще ù простят, разбира се, нали тя е любимата им дъщеря. Всичките мисли измориха Лили. Тя беше отишла на полянката, за да забрави всичко. Погледна към луната. Колко хубаво беше да си сам, колко чудна беше тишината, без никакъв звук, без досадния шум на колите, без да се страхува, че някой ще влезе в стаята ù и ще наруши вълшебната тишина, ще я изтръгне от мислите ù. Дори и вятърът, който обикновено си играеше с листата на дървета, беше спрял за миг. Няколко минутки тишина, но момичето знаеше, че ще я намерят. Кати щеше да се сети къде е и да дойде при нея. Но тези минутки бяха от голямо значение. Лили имаше време да помисли, да събере сили, за да се върне, да осъзнае, че въпреки всички грешки, тя много обича родителите си, да се изправи пред тях и да ги помоли да ù простят.
Изведнъж дочу стъпки. Не се уплаши, защото знаеше, ча това е Кати. Беше се научила да я разпозвана по стъпките. Тя се появи от отсрещната страна, без нито една драскотина, нали беше минала през изчистената от клони, тръни и храсти пътека. Двете момичета се погледнаха, бяха се научили да общуват само с очи. Лили стана и прегърна сестра си, в очите на Кати се четеше радост, защото най-накрая голямата ù сестра беше защитила себе си. Но Кати не беше дошла сама. Лили погледна зад сестра си разбира се, че и родителите ù щяха да дойдат. Тя се приближи, майка ù плачеше, а в очите на баща ù се четеше тъга, болка от думите ù, но и разбиране. Лили ги прегърна силно. Тя чувстваше, че вече отношението им към нея е различно, не разочарование от постъпката ù, те се сбогуваха с малкото си момиче и посрещаха порасналата си дъщеря. От този ден Лили щеше да има повече свобода, щеше да се покаже пред света в най-големия си блясък, щеше да следва мечтите си докрай.