Бяло

     Отдавна не беше валял толкова красив сняг. Беше като балсам, който се наслояваше равномерно върху пукнатините на земята. Скриваше ги и ги лекуваше. По-възрастните хора въздъхваха с надежда. Дали тази зима ще им даде още малко живот? Само децата, открили възможност за нови игри, в които въображението беше пълен господар, се радваха искрено.

     Йоана беше седнала пред тоалетката в своята стая. Трябваше ù известно време, за да се погледне в огледалото. Когато го направи, не искаше да повярва на очите си. Досега не беше обръщала внимание, но фактите говореха сами за себе си - на шестдесет и две години, а мимическите бръчки вече се бяха превърнали в големи бразди. „Сякаш смъртта е посяла първите си семена там!” – помисли си тя с горчива усмивка. Сините ù, възпявани от двама поети като „дълбоки извори”, очи бяха пресъхнали и заприличали на две локви, лишени от всякакъв живот. Носът ù също беше пораснал. Да, със сигурност не се лъжеше. Някога миниатюрното ù носле беше увиснало над устните, като на Джуджето Дългоноско. „Вещицата Старост е направила своята магия и сега се превръщам в чудовище.” Тъкмо сълзите се търкулнаха по страните ù, когато на външната врата се позвъни – две дълги и три къси позвънявания. „Внучката ми! Как можах да се разчуствам така?” Йоана изтри очите си и стана. Когато отвори вратата, малката Ан направо се хвърли на врата ù.

-         Бабо! Бабенце! Колко е хубаво навън!

-         Да, мила, хубаво е. Не ти ли беше студено?

-         Не, снежецът е топличък.

-         Така ли? Хайде сега, събуй се, измий се и се преоблечи. Аз ще затопля супата и през това време ще ми разкажеш.

     Петгодишната Ан кипеше от енергия и докато изпълняваше току-що получените нареждания, подскачаше и си тананикаше весело:

                        Снежко, снежко, я ела –

                        тук, при бялата ела.

                        С дарове я накичи,

                        нов живот ù подари.

     Сърцето на Йоана заби силно. Спомни си младините, когато нейната най-голяма любов, Петър, ù беше подарил този стих. Наричаше  я „бебе”, защото беше петнадесет години по-голям от нея - младата, красивата, образованата. Родителите ù застанаха категорично против желанието им да се съберат. Както и да ги молеше, те оставаха непреклонни. Минаха години и тя се омъжи за офицера Кирил. Висок, строен, също поет по душа, той я обичаше и правеше всичко възможно да се чувства добре. Йоана цъфтеше в своята зрялост и все по-рядко сънуваше голямата си любов. След като роди сина си, дори забрави за поета, а подареното стихотворение избледня. До този ден, в който малката палавница започна да си го припява. Когато Ан седна на масата, Йоана я погали и попита:

-         Къде чу тази песничка? Много е хубава!

-         Нали? Докато се пързаляхме с Мими и Митко, един дядо с дълга брада дойде при нас. Каза, че някога познавал момиче, което имало същите очи, като моите. Бил ù подарил тази песничка, която е вълшебна. Когато си тръгна, Мими каза, че това сигурно бил Дядо Коледа, който се преоблякъл така, за да не го познаем и... и, че щом ни е подарил вълшебна песничка, значи сме били послушни и ще ни донесе е-ей такива подаръци! – задъха се Ан и разпери ръчички. – Митко пък каза, че той бил колшар...

-         Клошар, момичето ми, не „колшар”. Знаеш ли какво означава?

-         Ми, Митко каза, че нямал дом и спял там, на онова място без прозорците, което е било ресторант отдавна. Когато беше топло, го е виждал под моста. Аз пък си пожелавам да е Дядо Коледа.

-         Хайде сега да си хапнем топла супичка, а после да поспим. Нека оставим Дядо Коледа и джуджетата да мислят за вълшебствата и да ни изненадат.

-         Ако е така, те ще имат вълшебства и за онзи дядо, нали?

-         Сигурна съм, Ан, сигурна съм.

     Майката на Ан – Венета – се прибра по-рано този следобед. Тя целуна свекървата си.

-         Майко, пребледняла си. Да не се е случило нещо? Всичко наред ли е?

-         Всичко е наред, момичето ми. Малко свалих кръвното, но на тази възраст е така. Важното е да не го вдигам.

-         Хайде сега! Изглеждаш великолепно. Ти си нашата кралица – Венета я прегърна и се усмихна. – Аз ще сложа Ан да спи. Ти, ако искаш, излез да се поразходиш. Много е хубаво, а и обичаш снега.

-         Това и мислех да направя. Благодаря ти! Има топла супа. Хапни си!

-         Разходи се, маме! Аз ще се справя.

     Йоана излезе и меките снежинки се спуснаха върху лицето ù. „Да можехте така да скриете и бръчките ми!” Този път мисълта за тях не я натъжи. Тя имаше за цел да види Петър. Единственото, което не знаеше, беше накъде да тръгне. „След като е бездомник, би могъл да бъде навсякъде по това време на деня. Е, ще повървя малко. Ако трябва да се видим, ще се видим. Ако ли не, ще се поразходя и ще се прибера. Аз поне имам къде, но него ще го мисля.” Тя тръгна надясно. Още от дете постъпваше така и никога не оставаше разочарована. Наистина, само петдесетина метра пред нея беше застанало странно видение. Висок мъж, облечен в черен балтон, се беше подпрял на плачещата върба, която растеше от години зад кофите за боклук. Дългите бели коса и брада образуваха ореол около главата му. Беше я вдигнал високо към небето, с благодарност за сипещото се върху му благоденствие. Ръцете му, в ръкавици без пръсти, стискаха омачкан, жълт лист, който се развяваше от съвсем лекия ветрец.

-         Петър, това ти ли си?

     Мъжът се стресна. Инстинктивно пъхна ръце в джобовете на балтона и наведе глава.

-         Не ме ли позна? Толкова ли съм остаряла?

-         Теб бихте познал и след хиляда години, Йоана. Сърцето ми е в теб, не си ли усетила? Минаха години, загубих работата си, загубих дома си, но най-голямата загуба си ти – моята любов. Не те погубих, обаче, Йоана! Ти живееше някъде и това ме държеше жив. Стараех се да бъда близо до теб, за да те виждам от време на време, но без да ти преча. Днес, обаче, не издържах и заговорих внучката ти. Ако беше сама, нямаше да я плаша, но беше с дечица. Очите ù са досущ като твоите.

-         Тя и приятелката ù са те помислили за Дядо Коледа, а момченцето те е виждало из квартала.

-         Аз съм Дядо Коледа, любов моя. Все нося надежда в сърцето си и, ако мога, подарявам по малко от нея. Така, тя расте все повече и повече.

-         Петър, не ми се иска да живееш на улицата. Имам вила на...

-         Ти ми даде това, за което мечтая от години. Да се спреш до мен – без страх, без погнуса – и да прошепнеш името ми. Снощи сънувах две много тънки, възлести ръце. Те се протегнаха и започнаха да сплитат косата и брадата ми на възли. Това беше смъртта, Йоана, но аз съм готов да ù се отдам. Сега, когато те видях.

-         Не говори така. Може пък да ти е даден още живот.

-         Аз съм на 77, Йоана. Няма за кога. Улицата също иска своя наем – по година живот за всяка, през която ни е приютявала. Време ми е. Някога, след много години, когато смъртта дойде и за теб, да знаеш, че е имало още един човек, който те е обичал до края на живота си. Върви сега, ти си нужна на много по-важни хора от мен.

-         Аз също те обичам, Петър.

-         Зная, Йоана, зная. Това ми даваше сили през всичките тези години. Върви. Нека Бог бди над теб!

     Йоана тръгна и усети пронизващия вятър, който се появи сякаш от нищото. Забърза към дома си, а там беше топло.

     На другия ден намериха трупа на един бездомник в изоставения трафопост.