България. 2070-та година.

Той стоеше затворен в психиатрична клиника. В малка стая с малък прозорец на вратата. Как се озова тук?

Нека се върнем в началото. Отрасна в семейство, в което майка му по цял ден си скубеше косите и говореше несвързани думи, а баща му крещеше, че е Юлий Цезар. Тогава нашият герой нямаше представа кой е Юлий Цезар, но предполагаше, че е известен човек. Родителите му нямаха пари и не работеха. Всъщност никой не работеше. Въпреки това имаха апартамент – наследствен. Така че поне имаха покрив над главите си. Това бяха първите му спомени от семейството му. Беше единствено дете. Тогава беше на шест.

В другите апартаменти в блока имаше други деца. Но той не приличаше на тях. По-скоро те приличаха на майка му и баща му – някои си скубеха косите по цял ден, други седяха на стълбите и се клатеха, издавайки нечленоразделни звуци, трети се мислеха за Хитлер, Дон Жуан или Одри Хепбърн. Опитваше се да разговаря със своите връстници, но те не му отговаряха или когато ги попиташе нещо, те говореха за нещо съвсем друго.

Стана на осем. Чувстваше се сам. Реши, че явно  е нещо не е наред с него. Нямаше на кой да сподели, защото никой не го слушаше. Баща му се готвеше за поредната битка с галите, а майка му продължаваше да си скубе косите. Един ден реши да слезе в мазето. Намери огромен сандък, в който имаше куп снимки и тефтери на неговите предци. Започна да разглежда снимките. Видя баба си и дядо си като млади. Понякога баща му му говореше за тях, беше му показвал и снимки – редките случаи, в които двамата говореха на един език. Сега никой не знаеше къде са. Или по-скоро никой не можеше да му каже. Бяха облечени добре, около тях имаше други хора. Направи му впечатление, че никой на снимката не си скубеше косите.

Отвори един от тефтерите. Там имаше нещо написано на някакъв странен език. Или може би езикът беше български, но той не можеше да чете. Разрови се по-надълбоко в сандъка. Намери някакви други книги. Разглеждаше ги всичките. В една от книгите разпозна всичките знаци, които бяха написани в тефтера, наредени един до друг. Разлисти го. Знаците по-нататък бяха групирани по двойки или тройки. Взе книгата и тефтера с неразбираемите знаци.

Минаха още години. Вече не знаеше на колко е. Преди баща му му казваше. От време на време родителят спираше да е Юлий Цезар и ставаше много тъжен. Гледаше го. Галеше го по главата и плачеше. Говореше неща, които момчето разбираше. В един от тези редки периоди, които продължаваха най-много месец-два, баща му откри книгата и тефтера с неразбираемите знаци. „Знаеш ли какво е това?”, попита той момчето. „Не”, отговори то. „Това е буквар – от него ще се научиш как да четеш и пишеш. Другото е дневник – мисля, че е бил на баба ти”. „Научи ме да чета”, примоли се детето. „Добре”.

Двамата седяха няколко седмици, докато баща му не беше Юлий Цезар, но пък беше тъжен, и учеха буквите. Младият мъж се научи да срича и да чете думи. Поне някои. След това баща му отново стана Юлий Цезар и започна да води своите битки.

Младият мъж обаче вече можеше да чете и разлисти дневника на баба си. „Знам, че имам леки психични проблеми. Знам, обаче, че има и много други хора, които старадат от тях. Те ходят по улиците, необезпокоявани. Стават все повече убийства. Държавата не прави нищо за тези хора. Ако всичко продължава така, един ден(и той не е много далече) ще се събудим и цялата държава ще е населена от луди хора, без надзор”. По-нататък бяха записани мисли на някакви непознати за него хора. Той затвори тефтера и потрепера. Осъзна истината. Той не беше луд, но всички около него бяха. Уплаши се.

Вече беше пораснал. Не беше дете. Само това знаеше за възрастта си. Излезе на улицата. Навсякъде се разхождаха луди. Някои чупеха прозорците на околните сгради, други се смееха истерично, трети крещяха, че са някой си и се биеха в гърдите. „Но как се е стигнало до тук? Баба ми е била права. Вече всички са луди. Не знам точно какво е държава, но тя е трябвало да направи нещо, по дяволите. Аз какво да правя”, мислеше си. Отиде на някакъв площад. Там се бяха събрали няколко човека. „Кой си ти”, попита го единият. „А ти кой си”, отговори му момчето. „Аз съм Барак Обама”. И другите се представиха – Путин, Медведев и Меркел. Твърдяха, че провеждат важна международна среща и той им пречи. „Но вие не сте Обама, Путин, Медведев и Меркел”, каза им. „Вие сте съвсем други хора.  Вижте, вие имате проблеми и трябва да се лекувате, нека се опитам да ви помогна”. В този момент четиримата световни лидери започнаха да крещят нечленоразделно, гледаха го с освирепели очи, приближаваха се към него. Накрая го хванаха и започнаха да го удрят и ритат, още и още, и още. Изпадна в безсъзнание. Събуди се в психиатричната клиника. Разбра, че е там по описанията в дневника на баба му, която бе постъпвала преди години, когато нормалните в България са били повече. Помисли си, че трябва да избяга. Разбра, че няма къде да отиде. Навън никой нямаше да го разбере. Започна да крещи. „Пуснете ме! Пуснете ме”, въпреки че осъзнаваше колко е безсмислено всичко, което прави. Започна да си говори на глас.

После млъкна. Седна в един ъгъл и се хвана за косата.