В стаята беше бяло и тихо. От отворения прозорец влизаше ароматът на прецъфтелия трендафил, а един слънчев лъч се беше промушил покрай шева на пердето и пареше слепоочието на спящия. Часовникът тиктакаше на стената пред него задушно и монотонно.

Като преуморено животно, което пази своята територия – така спеше. Стряскаше се, отваряше очи, поглеждаше към стрелките и пак се унасяше. Окончателно към обед го събуди някаква дандания. Чуваше ги като, че се караха отвън, викаха, утихваха за малко и пак се обаждаха. Така както беше легнал, така и стана – недоспал, гол до кръста и бос. Отвори сънен вратата, но като го бриснаха ресните през корема, стомаха му се обърна. И докато се сети, че не е от физическата болка, защото тия ресни бяха найлонови, се опита да възприеме заварените мъже в края на двора си за нещо най-обичайно. За нещо редно и очаквано. Изглеждаше, че нито Гошо беше говорил празни приказки, нито ходжата го беше излъгал, така реши, но пак не му се вярваше, че бригадата с кирки и лопати беше дошла да вдига зид. Не бяха от полицията все пак. Не килия щяха да му строят, най-обикновена ограда искаха да правят, както му беше реда. Щеше сигурно да му отвори темата за пари Гошо, но пари се печелят. Така си нареждаше наум и се навиваше, че всичко е нормално, че ще намери начин за всичко, като в същото време един таралеж се свличаше от гърлото му и драпаше към корема.

  Видя, че едните даваха нареждания на двамата по-млади в канала, чу се и отнякъде гласа на Мъндьо. Насим бръкна в джоба да си потърси цигарите, но докато се сети къде ги е оставил, докато си спомни, че последната я беше изпушил на връщане от работа, слушаше като в просъница ударите на кирките в земята, в която сякаш пропадаха собствените му необути крака. Той се спря, за да нахлузи една тениска от простора и отгреба с шепи от бидона. Наплиска лицето си. После потопи една кофа вътре, и стараейки се да не гледа към мъжете, пое към конюшната, за да напои кобилата. Но не беше успял да направи и три крачки, когато отсреща го видяха и го извикаха.

  Едното от двете по-млади момчета в канала се подпираше на кирката и му се смееше. Сега като се загледа, позна го. Беше едно турче от другия край на селото, Алдин му казваха българите, а турците го зовяха Ахмет. Затова понякога арабинът се объркваше как да се обръща към него. Бяха се засичали няколко пъти в барчето. Весело, работливо хлапе от другия край на реката живееше. Знаеше, че от малко работи и ходи на училище. Сега арабинът едва го беше разпознал, защото черните му вежди и коса се бяха покрили от прахливата земя и в далечината не му приличаше много да е Ахмет, обаче нямаше кой да е друг с този мутиращ глас. След като момчето го извика отново, Насим не разбра другия над него какво измърмори, но последва бурен смях, от който таралежа в арабина се завъртя на сто и осемдесет градуса.

- Ехеей, бат Насиме! Ела, ела, да удариш едно рамо! Не се скатавай там! – нареждаше Ахмет от канала, като се подпираше на кирката и го следеше весело изпод прахливите мигли.

Другите четирима мъже начело с Гошо стояха изправени като вождове над двете момчета и гледаха реакцията на арабина. Последният се приближи и ги поздрави. Не звучеше като след умирачка и не като за градеж му беше поздравът. Някъде в средата между тях се удари, но в този момент на всеки един от присъстващите стана ясно, че тоя чуждоземец не умее дори частично да крие мислите си от хората. Така всеки един си обясни раздразнението на арабина по свой начин, само дето никой от тях, дори Гошо не се досети за истинската причина.

 Катя се появи в този момент с една пазарска чанта пълна с бири и подкани мъжа си да ѝ помогне да изнесат масата за обяд. Мъжете от бригадата тръгнаха да си мият ръцете и покрай цялата еуфория, никой не забеляза кога Насим завлачи краката си към вкъщи, бавен и безшумен, като ранен.

   Надя научи за плановете на баща си от Цвети, която стоя до късно с нея, разказвайки за първи път истории, които Надя не слушаше. Интересуваше я единствено разговорът с Насим. Какво се опитваше да каже той с този лош човек? Бил ли е наистина такъв? Какво толкова лошо се е отключвало в него? Всичко това между тях лъжа ли е? Лъжа ли е?

- На теб май не ти е интересно? – сръчка я обидено Цвети след малко.

Надя мълчеше и я гледаше отнесено. Искаше и се още сега да си каже всичко, да я прегърне и да заплаче на рамото ѝ, а сякаш сърцето ѝ се беше превърнало в кокал и само едва едва потръпваше от кратък вопъл, предизвикан от конвулс на копнеж.

- Какво ти е, Надюш? Защо гледаш така странно? – хвана я за ръката Цвети.

В същия миг Найденото сърце изпомпа кръв и очите ѝ се насълзиха. Тя подсмръкна и обърса с опакото на ръката мокрото, опитвайки се да възвърне гласа си. Но думите ѝ някой ги беше завързал с корабни въжета и едно признание не можеше да изтръгне от себе си. Да го сподели с най-близката си. Никога не ѝ се беше случвало подобно нещо, но и сестра си познаваше добре и знаеше как говори за тези от другия край на реката. Реши, че би ѝ се присмяла. Една поне мъничка болка, ако можеше да сподели със сестричката си, колко хубаво би било това, щеше да ѝ стане леко, леко...

Беше изпаднала като в летаргия и блуждаеше. Цвети се разтревожи и я разтърси за раменете.

- Надя, говори, плашиш ме така! Моля те! Кажи, какво ти е?

Надя като видя реакцията на сестра си, наистина се изплаши. Трябваше да каже нещо, трябваше веднага, на мига, иначе ставаше още по-лошо. Протегна ръка към сестра си, като слепец пред свещ, който търси изход.

Цвети я гледаше ужасена.

Опита са да мисли за нещо хубаво, за събора, да. За него ще ѝ каже колко се вълнува. За рождения ден ще започне. Но нищо не излизаше от нейната устата. Дори стон. Тя отпусна протегнатата ръка в скута си. Само сълзите ѝ не спираха да капят и колкото повече тя ги бършеше, толкова повече те извираха, докато накрая Надя не издържа и се хвърли в сестра си. Стисна я силно, така болезнено я прегърна, че Цвети помисли, че ѝ спря дишането и от липсата на въздух ли, от какво и тя се разплака, сама не разбираше защо. И както спираше гласа си Найдена, така изведнъж захлипа, без да може да се успокои от неказаното.

- Шшшт, тихо, тихо. – успокояваше я и на себе си говореше, и на нея. – Всичко ще се оправи, Луничке, ще видиш. Само не го мисли толкова, моля те. Тихо, тихо. – галеше я по главата - Не плачи. Знам, че ти е тежко. Още в други ден ще ти направим купон, хич не го мисли! Ще избухнем като динамит и ще съборим селото, от музика и танци, да знаеш! Ще изпопадат къщите като домино, само като се завъртим двете с тебе ще завържем езиците на змиите и гущерите!

След тези думи Надя се разхълца още повече. Вече не знаеше от смях ли плаче или от болка. Почувства се изтощена от толкова емоция. Искаше ѝ се по-скоро да заспи. Не усети как отпусна глава на възглавницата, а малката ѝ главица с коси като ореол се завиха и забляскаха до свещта на нощното шкафче. Цвети се сгуши до нея и я прегърна.

- Хей! Мъниче! Казвала ли съм ти колко много исках да си имам сестричка?

- Ъх. Ъх – хлъцваше Надя.

- Шшшт, успокой се. Поеми си въздух, дишай, дишай, Луничке.

Хлъцваше и си мислеше за това безмълвие пред Цвети, колко страшно беше, по-мъчително от всяка дума. И се чудеше къде ще му излезе края. Къде е изходът? Каква е истината?

Птици в гола стая. Така чувстваше насечените  хлипове. Нежните думите на Насим се блъскаха в голата ѝ душа, като птици в празна стая. Как само ѝ липсваше! Сега само за миг да можеше зърне да онези две пламъчета в очите му, стигаше ѝ. Само с едно: „Здравей” да го срещне в тъмното… Стигаше ѝ. Достатъчно беше да се стиснат силно за ръцете, да стоят двете длани като залепени една за друга и всичко лошо щеше да се изпари.

Той преиграваше предната нощ, със сигурност. Едва ли е направил нещо толкова непростимо. Всяка дребна проява на лошотия и глупост, о, тя беше над тези неща! Над! Над! Над!

- Тихо, тихо. – мъмреше я гальовно Цвети, докато бършеше нейното лице, като вярваше, че Надя е изпаднала в някакъв вид шок от затворения начин на живот и изобщо не ѝ хрумваше да свърже тези нейни емоционални проявления с нещо съвсем различно.

Нещо, което кара живота да тръгне и да засвисти от вълшебство. Да го свърже с някого, точно под носа ѝ.

  Този същият някой лежеше като умрял в същия миг в градината под звездите и слушаше тягостната свирня на щурците. Сам си задаваше въпроси и сам си отговаряше. Вярваше, че хората сами могат да контролират живота си, но също вярваше на знаците. На сънища. Суеверието му удари върха, когато започна да брои до десет, казвайки си, че ако след отброяването на десетото число, Найдена не се появи, то значи всичко е загубено. Загубен беше и трудът в градината му, понеже нито имаше сили да яде, нито да пълни буркани. За нея беше толкова лесно да го остави. Като детска игра. Тя беше дете в душата си. И все пак, и все пак… Може би не биваше да ѝ се разкрива така, въпреки че искаше да сподели душата си с нея. И черното петно  да избледнее. Само това искаше. Нищо повече. Да е чист пред нея. Да се изповяда и тя да омилостиви греха му с любов. Да няма нищо лошо, заровено в темелите на онова, което мечтаеше да изградят заедно.

(следва)