От рождения си ден Надя запомни ясно само началото и краят. Началото, когато посрещаше гостите. И краят, в който Насим ѝ придържаше косата над легена.
Макар че през целия ден се подготвяха младежите и девойките не само на улица „Полк. Дрангов”, ами почти цялото село беше научило, че Мъндьо е разрешил на малката си дъщеря да празнува осемнадесетият си рожден ден, който пък се падаше точно преди големия събор. И не им беше чудно на клюкарите, че Мъндьо ще прежали някой литър от ракията си, доматите, или ще остане с един-два бройлера по-беден. Той не беше стиснат човек. Чудното се криеше в това: какво го е накарало най накрая да извади болнавата си дъщеря на показ. И дали пък не е оздравяла най накрая, та се носеше слух, че може пък бащата да му е текнало да ѝ търси жених.
Но преди това, още преди докрай да се разплетат злите езици, някъде по обед, Насим се беше озовал пред бръснарницата на една масичка с приказливия Рамадан и следеше изпод око младежите и мъжете, които влизаха и излизаха при Турчина, за да се подстрижат за събора.
Турчина му викали открай време и българите, и турците в селото – разказваше му Рамадан, докато изпъваше късите си голи крачета и баеше с пръсти на шкембенцето си като панаирджийска циганка на кристална топка. Слънцето го напичаше, блестеше му мократа уста от бирата и обясняваше.
Малко скъпо взимал бръснарят, но си имал разни табиети, чалъми на работа, пудрил ги, масаж правил на лицето, голям кеф било при него да седне човек. Лошо сторил само Турчина, че сина си не могъл да научи както трябва – продължаваше да ги реди приятелят. Тук събеседникът се съгласи. И също още един грях имал табиетлията, поемаше си дъх Рамадан. Преди около шест зими блъснал с Москвича едно 12 годишно момче. Търсел го бащата на момчето тогава да го пердаши, но Турчина се покрил за известно време, та оттогава подстригвал същото момче без пари.
- На момчето нищо му няма, де! – успокояваше го той. - Само една зима ходи с гипсиран крак. Аа, ей, го! – Подскочи Рамзи. - За вълка говорим …
Насим вдигна очи към пътя, където минаваха колите и видя до тротоара едно височко русоляво момче с две момичета покрай него. Момчето си беше мушнало ръцете в джобовете на дънките, а момичетата вървяха хванати под ръце с щръкнали задничета и по потничета, като едното го задяваше нещо отстрани, спираше се и се смееше, а другото гледаше свенливо напред и се опитваше по-бързо да върви, като че да свести по-бързо щуравата си приятелка.
- Чакай, чакай да го викна!
- Недей, недей, остави го сега. – вдигна ръка арабинът. - Изглежда не беше в настроение, а другия пък обратно, намилаше като фуражомелка изреченията, предсказваше, гадаеше – нетърпелив да изясни всичко, което знае и не знае.
Арабинът пък си мислеше за нравите български и гледаше белоликите момичетата. Хубавки му се сториха и двете, с дълги коси, накиприли се бяха, светеха отдалече, обаче ако Найдена сега застанеше до тях и двете изведнъж щяха да потъмнеят.
- Видя ли? Брех! Бре! – прекъсна прозрението му Рамадан. - Наперил се е кат петел, наобикалят го вече пиленцата, макар че наплашено гледа още. Наплашено, наплашено е още! Ще да е от москвича. Ха! Ха! – захили се Рамзито, а като се успокои, довърши: Но и тоя кусур ще се заглади с времето. – Той вдигна бирата да утоли приказката с малко мая, удари няколко гълтока и въздъхна с наслада.
Слушаше Насим и се засмиваше на падналите бисери от устата на Рамзито, а после отпиваше търпеливо кафето, чакайки си реда, за да го подстриже този път не кой да е, а Турчина.
Не му беше до разни истории и нрави, но като че ли го разсейваха, отвличаха любовните му мъки нанякъде, както течението на река отвлича току-що падналия цвят от дърветата. Влечеше, носеше, но лошото се състоеше в това, че накрая пак на едно място се затлачваха и бяха много повече. Макар че според приятеля му не беше време за разсъждения, булка трябваше да се намери: вед – на – га! За действие идеше ред, само дето Насим вече не знаеше как да стъпва в оная тиха вода, пък и не смееше на някой да каже къде е нагазил. Струваше му се, че всичко на новата земя е открито и даже мислите на хората се чуват, затова започна да притихва като растение, при най-лекия лъх от хорско любопитство.
(следва)
https://youtu.be/F6NqDMNAunc
© Силвия Илиева Всички права запазени